Стъпкана Грузия – чия е вината?

Дете в лагер за бежанци от Южна Осетия край Тбилиси. Снимка: Ройтерс

Не бе изминала дори и седмица от заповедта на президента Саакашвили да се навлезе в столицата на Южна Осетия, а грузинските войски бяха отблъснати, те воюваха само два дни. Веднага щом се появиха руските танкове и започнаха нападенията по въздуха, Грузия едностранно обяви военно примирие. Русия използва дългоочакваната и многократно провокирана възможност бързо и тотално. В момента Южна Осетия се намира напълно под руски контрол. Също и в Абхазия започнаха боеве. Нещо повече, руски войски окупираха средногрузинския Гори, родния град на Сталин. В преговорите за бъдещия статут и роля на Грузия в отцепническите райони се крият големи заплахи.

Демонстративна подкрепа

Само ден след свикването им войниците от запаса бяха изпратени обратно в къщи. Броят на убитите остава неясен. Грузия говори официално за 200, Русия за над 1500 жертви. Десетки хиляди се намират в изгнание. Първата равносметка е шокираща: освен убитите и ранените има около 250 000 грузински бежанци от Абхазия и други десетки хиляди от Южна Осетия. Шансовете им да се завърнат някога по родините места са по-малки от всякога.

Въпреки всичко това грузинското правителство си позволи еуфоричен митинг на Площада на свободата в Тбилиси. Опозицията, доскоро все още противник на почти всички действия на Саакашвили, сега замлъкна. Вместо критика цари одобрение и демонстративна подкрепа. Грузинските медии възхваляват президента като герой на нацията. Водещият народен представител Бокерия крещи пред тълпата, че Грузия няма да позволи да бъде поставена на колене още хиляди и хиляди години. При това тежкото военно и политическо поражение е повече от ясно.

В цялата страна скърбят роднините на загиналите войници, запасняци и цивилни граждани. Много грузинци не разбират какво се случи, защо беше започната тази осъдена на неуспех още от самото начало операция. Но откритата критика е рядкост, хората се страхуват да не бъдат заклеймени като предатели на родината. Общественият натиск е голям. След обичайния поздрав информационните предавания по телевизията продължават с фразата: „Ние трябва да бъдем сплотени. Бъдете силни, бъдете единни.“ Това е пожелание, но същевременно и предупреждение.

Правителството на Саакашвили сгреши в преценката си. В определен смисъл то все още мисли и действа в традиционните сталинистки, волунтаристки категории. Те се коренят и в битките между бандите по грузинските улици и днес все още играят огромна роля. На улицата безпрекословната лоялност към патрона-покровител е най-висшата максима: подвластният изпълнява неговите искания, без да ги поставя под въпрос, в замяна на което получава от него защита при различни обстоятелства – срещу полицията, срещу органите на властта, срещу други банди. Грузинското правителство изглежда пренася тези разменни отношения на лоялност и защита между неравни страни и върху отношенията си с „приятелските държави“. При това то не познава структурните, базиращи се на обективност властови отношения между модерните страни.

Грузия се отнася към НАТО, ЕС и САЩ като към патрон-покровител. Обявеният прозападен курс не би могъл да бъде по-ясен. Грузия предостави третия по големина военен контингент в Ирак – 2000 войници – една сравнително висока цена за нейните аспирации за членство в НАТО. Икономическите реформи се изразяват в крайна либерализация, без дълбоки промени и укрепване на държавните и правните институции. Правителството жъне големи международни похвали – и това въпреки насилствените мерки срещу опозицията през 2007 г., ограничаването на свободата на медиите, оказването на натиск върху съдилищата и други социални проблеми. Метафората на Джордж Буш за Грузия – „маяк на свободата“ – се превърна в банален израз не само по грузинските медии.

Президентът на Грузия Михаил Саакашвили говори на многохиляден протестен митинг срещу руската агресия пред парламента в Тбилиси. Снимка: Ройтерс

Лоялният питомец Грузия беше на мнение, че може да очаква подкрепа от своите патрони-защитници и при авантюристичните си акции в Южна Осетия. Да, Саакашвили отговори на въпроса дали смята, че може да има военен успех срещу Русия с думите, че не е луд. Но само преди няколко дни в парламента можеше да бъде чут един народен представител, който разпалено ругаеше „международната общност“, която изоставила Грузия пред руската агресия. Обществената нагласа, че в краен случай Западът ще подкрепи Грузия с действия, също и военни, се превърна в непоклатима увереност. Нарцистичната самовлюбеност и почти мегаломанското самонадценяване на грузинското правителство изглежда не допускаха съмнения, че приятелите на Грузия биха рискували и война с Русия. То скоро беше принудено да преглътне горчивата истина.

Трудно е да се намери едно-единствено обяснение за самоувереността, с която бе потърсено военното решение. От страна на държавата националистическите настроения и пропаганда се форсираха отдавна. От 2008 бурно растящите грузински въоръжени сили разполагат със собствен, покриващ цялата страна телевизионен канал наречен „Сакартвело” (така грузинците наричат страната си –б.р.). Сред всекидневните военни новини, документални филми на военни теми и възвеличаването на грузинските войници като национални герои по него вървеше и рекламна кампания за грузинската армия. В рекламния клип се представяха грузински младежи, преминаващи през вратите на казармата при записването им в армията. Тази картина беше придружена от следния цитат: „Веднъж завинаги ние трябва да разберем, че никога няма да можем да си възвърнем изгубените територии, нито чрез молитвата, превърнала се във формалност, нито чрез упование в Лигата на Нациите, а само и единствено чрез силата на оръжията. Адолф Хитлер, 1932.“

Войнстващ национализъм

Този войнстващ национализъм, който заплашва да загуби всякаква връзка с действителността, вероятно е бил подклаждан силно от огорчението след изгубените конфликти в Южна Осетия и Абхазия преди петнайсет години. Грузия е впримчена между своето унижение срещу Русия (като реален враг, стоящ зад Абхазия и Осетия), своята зависимост от международната помощ (която обаче няма да дойде и във военна форма от държавите на НАТО) и предявяваното към самата себе си изискване да си възвърне териториалната цялост.

Това разцепление може да бъде почувствано всеки ден в обществото. То кара медиите да възвеличават образа на нацията-герой. На Грузия й липсва суверенността, необходима за политическо решаване на проблемите – и това води дотам, че вместо по юридически, към проблема в края на краищата се подхожда по военен начин. Именно непрекъснатото изживяване на тази липса не позволява да се изключат подобни разрушителни военни акции и в бъдеще.

По в. Нойе цюрхер цайтунг

–––––––––-

Деви Думбадзе (1978) е грузински философ и изследовател на медиите. Работи в гр. Бохум (Германия)

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.