Евгения отказа космическа заплата в Ню Йорк, за да обикаля Латинска Америка
Получавах над 100 000 долара годишна заплата, ръководех 50 човека в Ernst & Young, Ню Йорк, но това не ме правеше щастлива, разказва 33-годишната българка Евгения Волен. От компанията й (една от най-престижните одиторски фирми в света) я пращат в командировка в Индия и там тя осъзнава с ужас, че безкрайно бедни хора са по-щастливи от нея. Решава да промени живота си и да смени работата. Веднага получава предложения от инвестиционни фондове с космическа заплата от 300 000 долара годишно. Но …отказва, зарязва всичко и заминава на 6-месечно пътешествие в Латинска Америка. За да открие себе си. И да направи поредица от прекрасни снимки, които читателят на e-vestnik ще види по-долу.
Ето и историята на Евгения, започнала от София, минала през Лондон, Братислава, Сан Франциско, Ню Йорк и цяла Латинска Америка, разказана от самата нея:
Баща ми беше журналист в БТА. Изпратиха го кореспондент в Лондон, 3-годишна проговорих английски. След няколко години там се върнахме в България, след още няколко пак го пратиха в Лондон. Общо към 8 години съм живяла там. Междувременно в България се случиха демократичните промени. БТА отзова почти всичките си кореспонденти. Баща ми трябваше да си тръгне от Лондон.
Върнахме се тук 1991 г. и на мен животът ми се срина пред очите на 16-годишна възраст. Отивам в българско училище, а там не искат да ми признаят онова, което съм учила в Англия. Измъчих се жестоко, взех си направо матурите и на 17 години вече бях в университета, счетоводство в УНСС. В Лондон бях чела една книжка за ориентиране в кариерата – „Careers in Banking and Finance“ („Банкови и финансови кариери“). Изчетох я от корица до корица и си казах: „Това ще бъде“.
Като се върнах в България, си преследвах тази цел. Междувременно започнах работа в БНБ и се преместих вечерно в Нов български. В БНБ бях нещо като секретарка – превеждах, помагах с изготвянето на разни документи, изпълняваше се проект по програмата ФАР.
През 1995 г. се явих на интервю в офиса на Ernst & Young в София. Там също започнах работа като секретарка. Обещаха ми, ако се представя добре, да ме прехвърлят в одиторския отдел. Три месеца по-късно наистина ме прехвърлиха, въпреки че бях едва втори курс студентка.
От тукашния офис на Ernst & Young ни пратиха с една колежка за два месеца в Словакия. Тамошният съдружник беше спечелил 13 банкови одита в една година и 60% от банковите активи на Словакия ги одитираше Ernst & Young. Нямаха хора и просто се молеха на другите офиси да им пратят. Отидохме там, стояхме 2 месеца и накрая аз си направих устата да ме вземат на работа при тях. Изненадващо, те ми казаха – ами идвай. Заминах с едно куфарче, без договор, без пари, само на честна дума. Тогава бях на 22 години и още не бях завършила. От университета направиха изключение и ми позволиха задочно да си взема изпитите. В Словакия първите 2 месеца ми дадоха преводач, след това започнах сама да се оправям с езика. За кратко време започнах да работя за доста престижни клиенти. Дадоха ми „Макдоналдс”, „Кока кола”, три банки. Две години и половина стоях там, понаучих словашкия, но по едно време и там ми стана тясно. Тогава вече си бях взела международните счетоводни изпити, завърших и Нов български университет (с хиляда зора, защото междувременно работех по 12 часа на ден). Точно завърших и си казах – край, повече не мога. Кандидатствах за работа пак в Ernst & Young, но в офисите в Лондон, Ню Йорк и Сан Франциско. Много ми се искаше да отида в Лондон, защото имах познати, живяла съм там, но англичаните дори не ми се обадиха да ми кажат: „Не, благодаря“.
От Сан Франциско ми се обадиха на втората седмица. След още 2 седмици имах виза. Опаковах си багажа и заминах с 10 долара в джоба. Уговорката беше някой да дойде да ме посрещне на летището, за да ми обясни къде ми е хотелът и да ми даде кола под наем. Хубаво, но човекът, който отговаряше за тези неща в офиса в Сан Франциско, беше някакъв много завеян и забравил кога пристигам. Кацам аз на летището и няма никой. Изпаднах в паника. Добре, че беше едно мое бивше гадже от България, което се премести да живее в Сан Франциско много преди мен, та дойде да ме вземе. Ако не беше той, просто щях да се кача обратно на самолета и да се върна в България.
В Сан Франциско попаднах в отдела на Ernst & Young, който се занимава само с хедж фондове. Аз не знаех какво е това. По принцип има взаимни инвестиционни фондове, които са за обикновените хора – да си заделяш от заплатата по малко пари и да инвестираш в тях. При тези фондове има ограничения. Например – купуват акции, но нямат право на рискови инвестиции. Хедж фондът е инвестиционен фонд, който е насочен изцяло към богати хора. Тези фондове нямат ограничения в какво да инвестират, но пък и нямат право да се рекламират на широката публика. Условията да инвестираш в хедж фонд в Щатите например, са, или да печелиш над 300 000 долара на година, или да имаш над 5 милиона долара нетни активи (това е за частни лица). Иначе може да инвестират само фирми с над 25 милиона долара печалба и т. н. Докато работех там, гледах какви хора инвестират в тези фондове – Майкъл Дел, Литъл Ричард, Сорос…
Интересното при хедж фондовете е, че понеже не им се налагат ограничения в какво да инвестират, правят големи иновации на финансовия пазар и непрекъснато измислят нови финансови инструменти. Аз си падам доста по тази техническа част – като има нов инструмент, как да го оценим, как да го осчетоводим, какво трябва да знаят инвеститорите за него, и ми беше много интересно. И, общо взето вече седма година с това се занимавам.
Лошото, като се местиш в една фирма от офис на офис е, че след всяко местене на новото място, падаш едно ниво в йерархията. Това е нещо като застраховка и за двете страни. Това ми се случи, когато се преместих в Сан Франциско. На всичкото отгоре, след първата ми година в Сан Франциско не ме повишиха. Бях обидена, ядосана и на ръба да напусна, но си дадох сметка, че това решение е взето от 15 човека и явно има причина за него. Реших да наведа глава и да опитам да се поуча от грешките си.
Следващите две години кариерата ми просто излетя в небесата. Две години изкарах в Сан Франциско и ми стана тясно. То е малко градче. В региона живеят много хора, но в самото градче са 890 хиляди души. Не може никъде да излезеш. Аз съм свикнала да отида на кафенце, а там нямаше такива неща. Баровете затварят в 2 часа, алкохол след 1 часа не се сервира. И си викам – не мога, отивам в Ню Йорк. И се преместих там, вече като старши мениджър, което е една стъпка преди „съдружник“. Изкарах 2 години в Ню Йорк, но нещо не ми допадна. През всички тези години бях работила по 14 часа на ден. В Ню Йорк това започна много да ми тежи и да усещам огромна душевна празнота.
Бях се нахъсала да издрапам в този живот и да успея. Помагах и на сестра ми, за да учи. Години наред за нищо друго не бях мислила, освен за кариера, кариера и кариера…
Гордеех се, че напредвам, че нямам вече финансови затруднения, че не си цепя стотинката на две, както беше в Словакия и в България. В Ню Йорк вече имах над 100 000 долара годишна заплата, но толкова се бях изтощила психически, че това не ме правеше щастлива. Бяха ми дали най-престижният хедж фонд на Америка за клиент, ръководех над 50 човека и носех огромна отговорност. Изпитвах гордост, че съм успяла да постигна това на тази млада възраст и като жена. По това време от фирмата ме пратиха да обуча 30 човека в Индия, където откривахме пореден офис (да им пращаме работа, понеже е по-евтино). Понеже яко се потрудихме, за награда ни разходиха насам-натам – Тадж махал, джунглите в южна Индия, Делхи и т.н. Дотогава не бях виждала такава мизерия.
Изключително бедна държава. Там виждаш хора с детски паралич; хора, които спят на ивицата трева между двете пътни платна на магистралата, и това е техният дом. И в същото време виждаш щастие, изписано на лицата им. Те друго не познават. Хем са ужасно бедни, хем са щастливи. Направо ме сложиха на място. Изведнъж осъзнах, че аз, с моята огромна заплата във финансовия център на света, съм по-нещастна от този, който спи на уличното платно в Индия.
Сестра ми, която е 10 години по-малка от мен, спечели стипендия и също дойде да учи в Щатите. Понеже не се бяхме виждали доста време, първата година я заведох в Мексико, а втората – в Аржентина. Отидохме двете в Аржентина през пролетта на 2007 година. Там се почувствах като у дома си. Всичко беше толкова топло, хубаво и човешко, че изведнъж си дадох сметка, че повече не мога да работя по досегашния начин. Да, наистина – ако продължа, след няколко години ще печеля по милион долара на година, но парите не ми носят щастие – въобще! Осъзнах, че за последните 7 години съм имала 2 сериозни връзки. Не можех да поддържам нормални любовни отношения. Причината не беше само в липсата на свободно време. С голяма отговорност в работата си непрекъснато си нервен, напрегнат и може би не е толкова приятно за хората около теб. Отговаряш за какво ли не и не можеш да се освободиш от това извън работата. Но човек не може да се види отстрани в такъв момент.
Започнах да се замислям – ами сега накъде? Ако исках да стана съдружник, следващите 2 години трябваше да работя още по-усилено. Като стана съдружник, трябва да остана поне още 3 години, за да си заслужава. Станаха 5 години. Със сигурност ще имам мъж, дете и т. н. Аз на 40 години ще си сменя ли попрището и кариерата? И какво – ще си остана един експерт, съдружник и партньор? Е да, в Ernst & Young, Ню Йорк – изключително престижно, но не това искам от живота. И започнах да си подавам документите за работа по разни хедж фондове.
Беше зашеметяващо. Почувствах се като някаква супер-звезда. Всички ми се обаждаха и ме искаха, и ми предлагаха по 300 000 долара и нагоре годишно. Обаче аз се ослушвах. Отивам на първото интервю и после си измислям извинения защо не мога да отида на второто интервю. Така веднъж, два пъти, три пъти… Накрая просто трябваше да си дам сметка какво става – защо го правя? Оказа се, че просто не искам да започвам другаде, защото това си е ново заробване. Одиторската работа изгражда чувство за отговорност и за честност в бизнес-отношенията. Не можех да си представя да започна някъде само за половин година, след което да ме стегне шапката и да си тръгна. Не би било честно. Те ще ме вземат все пак за финансов директор – това е отговорна позиция. Хубаво, но в Ernst & Young ми даваха по четири седмици и половина отпуск. А в хедж-фондовете, въпреки че плащаха по 300 000 долара заплата, даваха само по две седмици отпуск на година. Казах си – ще ми побелеят косите, няма да се заробвам повече.
Изпаднах в безтегловност. Не знаех какво искам. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че не искам да продължавам да правя същото. Така че, с цялата си смелост, отидох в Ernst & Young и казах: „Аз напускам“. Те ме питат: „Какво ще правиш?“, казвам: „Не знам. Отивам да пътувам“. Майка ми се хвана за главата. Успокоих я, че даже и след 2 години ще имам възможност да спечеля тези работни места. Имах спестявания. Аз събирах за къща, но като видях пазарът накъде тръгна, се отказах да си купувам къща, а и не бях сигурна дали искам да остана там.
Опаковах поредния багаж (Боже, от колко къщи съм си тръгвала), оставих по-голямата част от него на склад, взех си една раничка, купих си билет за Еквадор и реших да обикалям Латинска Америка. Нито испански знам, нито нищо. В Еквадор все пак се записах да уча испански 5 седмици, защото смелост е едно, но безразсъдство е друго. Останах там на брега на Тихия океан в едно градче – Манта. Много бързо ми дойде испанският, защото като вече имаш 5 езика зад гърба си, шестият не е толкова труден. Започнах да пътувам. Направих си уеб страница, на която да описвам пътуването си. Смятам, че блогът беше успешен.
Следва:
За 6 месеца не видях нито един българин, но намерих себе си
– пътешествията на Евгения в Еквадор, Перу, Чили, Аржентина, Боливия, Мексико, плюс поредица снимки от Галапагоските острови, от солници, пустини, плажове, планини и градчета.
(Виж тук блогът на Евгения за пътешествията й).