Какво се мъти в казана на руските ултранационалисти
Чарлз Кловър
На фона на конфликта в Грузия и влошаващите се отношения със Запада ултранационалистическите идеолози в Русия започват да упражняват небивало влияние. Широкото възприемане на идеи, отхвърляни някога като смешни, сигнализира нова ера във външната политика на Русия, която се опитва да защити – по думите на президента Медведев – „привилегированите си интереси“ в части на бившия СССР.
Налагането на националистическите идеи може да означава също по-големи военни бюджети и устрем към модернизиране на военната сфера, както и възприемане на по-националистически подход в икономическата политика. Над правителството се оказва растящ натиск да инвестира приходите от петрола у дома, а не в чужбина, и нищо чудно то да отвърне на международните критики срещу войната в Грузия, като наложи изпреварващи търговски ограничения на САЩ.
Войната не само издигна авторитета на военните, които се радват на първата си успешна кампания от десетилетия. Тя издигна също авторитета на малка група ултранационалистически мислители, които предсказаха сегашния сблъсък със Запада.
Днешна Русия, стремяща се да наложи националните си идеали с военна сила, равнодушна към подкопаването на демокрацията и безразлична към световното мнение, беше описана преди десетилетие в манифести и в лекции пред аудитории, пълни с брадати радикали, сякаш излезли от романите на Достоевски.
„Убеден съм, че след войната в Грузия ще има огромна промяна в съотношението на силите сред руския елит“, каза Александър Дугин, лидер на крайнодясната групировка Евроазиатско движение.
„Хората, които формираха центъра при бившия президент, сега премиер Владимир Путин, ще станат маргинали. Ще се появи нов полюс, който въобще не съществуваше при Путин. Това са армията, военните и патриотичните движения. Това сме ние. При Путин бяхме екстремисти, уважавани, но радикали. Сега се преместваме към центъра“, допълни Дугин.
Не всеки споделя неговото мнение, но надигащият напоследък глава национализъм вероятно ще донесе нови идеи сред руската политическа класа.
Съпротивата на Русия срещу „еднополюсната доминация“ на Вашингтон е свързана с мнението, налагано от идеолозите на новата десница, че универсалните истини за демокрацията и човешките права са илюзии, че тяхната нация и цивилизация формират уникално „цяло“, което има правото да съществува. Проникването на този идеологически подход в Кремъл бе забелязано в прословутата реч на Путин в Мюнхен през февруари 2001 г., в която тогавашният президент изтъкна, че смята еднополюсния модел „не само за неприемлив, но и за невъзможен в днешния свят“.
Речта на Путин беше определена от някои коментатори като началото на нова студена война със Запада.
Русия настоява за правото на „суверенна демокрация“ – фраза на Владислав Сурков, главния идеолог на Кремъл, която също води началото си от идеологическото противопоставяне на абсолютните морални ценности. Сурков твърди, че всяка страна има правото да упражнява демокрация по свой „суверенен“ начин, което дава логично обяснение в теоретичен план на факта, че руската демокрация не е особено демократична.
Мнозина ултранационалисти вече се разхождат по коридорите на властта: Дмитрий Рогозин, бивш лидер на партията „Родина“, е посланик на Русия в НАТО. Думата също гъмжи от радикални националисти от средата на 90-те години, чиято дейност най-ярко се изразява в празнодумството на изпечения националист Владимир Жириновски.
Руските военни и „специалните служби“ като бившия КГБ, сега ФСС, отдавна са свързани по мистериозен начин с подобни ултранационалистични групи. Растящото влияние на „силовиците“, както наричат в Русия бившите униформени, е съпроводено от растящ престиж на крайнодясната идеология.
Александър Проханов, издател на крайнодесния вестник „Утре“, наричан „глашатая на генералния щаб“ заради тесните си връзки с висшите военни в Русия, предрича политическа криза между прозападните и националистическите политически групи. След военната победа в Кавказ националистите ще трябва да се пазят от политически фалове у дома, казва той. Това изисква „много бързи промени – социални, политически, икономически и идеологически“ в Русия, където главният опонент ще бъде новият прозападен елит, който „не е склонен да се откаже от инвестициите си на Запад“.
Събитието, което предопредели популярността на новата десница, беше агонизиращото десетилетие на икономически колапс в Русия след края на комунизма: то разруши доверието към либералнодемократичните реформатори. В допълнение кампанията на САЩ срещу съюзника на Русия Сърбия през 1999 г. предизвика море
от промяна в общественото мнение.
След рухването на СССР през 1991 г. социологическите проучвания показваха, че национализмът е явление, свързвано на първо място с групите с ниски доходи, докато висшите ешелони на обществото смятаха за желателно налагането на демокрация и либерална икономика от западен тип. Но още през 2001 г. проучване на Центъра за политически технологии в Москва забеляза нова „идеология“ сред средната и висшата класа – „агенти на модернизацията“ преди това. Мнозинството бе започнало да смята НАТО за враждебна сила, а разпадането на Съветския съюз за грешка. Повечето анкетирани бяха на мнение, че Русия принадлежи към уникална цивилизация, отделна от западната.
При осемгодишното управление на Путин популярността на десничарските идеи се увеличи. Той възприе войнствена реторика и използва пари на Кремъл да финансира групи като младежкото движение „Наши“, организирано от Сурков. Путин и Медведев след него декорираха президентството със символите на империята, изтъквайки постоянно православния кръст на царска Русия и червената звезда на съветската мощ.
Днес идеологическата трансформация на Русия е пълна, макар и противоречива. Точно както през 19-и век, когато руската армия се сражава с Наполеон, докато аристокрацията говори на френски, днешният руски елит е възприел противоречив подход: той смята НАТО за враждебна сила, но предпочита да почива на Запад, да
притежава там недвижими имоти и да праща децата си в британски частни училища.
Наблюдатели обръщат обаче внимание, че обществената подкрепа за политиката на Кремъл не е безусловна. Много повече, отколкото на патриотизма или на националната гордост, популярността на Путин – а сега и на Медведев – се дължи на подобряването на жизнения стандарт . Дмитрий Саймс от центъра „Никсън“ във Вашингтон казва, че има граници за саможертвите, които хората могат да направят: „Те не искат да бъдат отрязани от Запада, не желаят да бъдат изолирани и заточени. “ Руснаците не искат военните разходи да конкурират или да застрашат други национални приоритети.
„Путин беше толкова популярен не заради заслугите си за националната сигурност, а защото по време на управлението му руснаците започнаха да живеят по-добре. А нова студена война, нова надпревара във въоръжаването ще застрашат всичко това.“
Нахлуването на Русия в Грузия и опита й да я разчлени, като признае анклавите Абхазия и Южна Осетия за независими, предизвикаха в ЕС притеснения от следващите мишени на Москва. Расте тревогата, че това може да е Украйна и по-специално Кримският полуостров, където е базиран руският Черноморски флот с договор за наем, изтичащ през 2017. Етническите руснаци са мнозинство в Крим, а проруските политици, изпитващи носталгия към съветската епоха, са влиятелна сила. Хиляди жители на Крим имат руски паспорти, което предоставя на Москва основание за намеса на полуострова, както стана с Южна Осетия миналия месец.
В светлината на руското незачитане на грузинската териториална цялост, дали ЕС е готов да предложи на Киев не само подкрепа, но и ясен път за бъдещо членство в съюза – нещо, което той изключва вече 17 години, откакто Украйна стана независима от Русия? Съюзът е разединен: Полша и Швеция са най-големите привърженици на стремежите на Киев, докато по-стари членове като Белгия, Холандия и Германия се колебаят.
През юни лидерите на ЕС подкрепиха полско-шведско предложение за „източно партньорство“, което предвижда специално внимание към отношенията с Украйна, Армения, Азербайджан, Грузия, Молдова и с Беларус, ако тя извърши реформи. Вероятно след нахлуването в Грузия изпълнението на плана за партньорство ще бъде ускорено. Това означава договаряне на споразумения за свободна търговия и за по- лесно пътуване на украинците в ЕС.
Но от търговска гледна точка Русия е много по-важен партньор за ЕС от Украйна, а заради зависимостта на Европа от руските доставки на петрол и газ, е малко вероятно това да се промени.
Друг аргумент, изтъкван от някои страни от ЕС, които са против членство на Украйна, е нейната големина. Ако бъде приета, тя ще е една от петте или шестте страни с най-многобройно население, което ще предизвика цялостно преразглеждане на политиката на съюза за земеделските субсидии и регионалните помощи.Трета причина е наглед безкрайната политическа нестабилност в Украйна. Само преди дни управляващата коалиция се разцепи и Юшченко заплаши да свика предсрочни избори.
„Украинците сами са си най-големите врагове“, въздъхна външен министър от ЕС.
От друга страна Украйна постигна големи успехи след Оранжевата революция през 2004 г., възприемайки политическата култура, основана на плурализма и свободните избори. Въпреки приликите в езика, обичаите и историята, Украйна изглежда решена да поеме по различен път от Русия с нейните авторитарни навици.
Това може би е най-голямото предизвикателство пред Кремъл. Както отбеляза през 1997 г. Збигнев Бжежински, бивш съветник по въпросите на националната сигурност, „без Украйна Русия престава да бъде евроазиатска империя.“
По БТА