Тъпите последици от острите мероприятия
Ако идва краят на света, бягай в Мекленбург, там той ще дойде 100 години по-късно, казвал някога германският канцлер Бисмарк, за да илюстрира колко изостанала е тази германска провинция в Североизточна Германия.
Ако прегазиш човек в България, бягай в Русия, там законът не те лови за убийство на някакъв си български гражданин. Това пък е изводът от обстоятелството, че за подсъдимия тук Максим Стависки не било проблем да управлява в Русия МПС (Машина за Прегазване на Съдби), въпреки че в България уби един младеж и нарани жестоко девойка, шофирайки в нетрезво състояние. Може да звучи пресилено, но това де юре е факт. Той илюстрира принадлежността на България и Русия към различни светове, макар и чисто юридически.
Българската държава сервилно се погрижи още през епохата Желев и Елцин да има договор с Русия за „взаимна” защита на паметниците (в съотношение едно към стотици, което прави договора практически едностранно важен). Така в България е гарантиран животът на монументалните знаци на руското влияние, много от които са стилистично и идеологически мъртви, застинали са като чугунени гримаси от времето на сталинизма. Никому обаче, нито тук, а още по-малко там, не му хрумва да пренесе поне малко от тази загриженост върху живота на своите граждани. Което пък парадоксално (спрямо оказалата се формална юридическа рамка) потвърждава принадлежността ни към един и същи манталитет, който поставя „величието” на държавата на пиедестал, но не брои човекоединиците – типично азиатско схващане за приоритетите.
Особено ярка илюстрация на този престъпен подход към човешкия живот са разкритията на колегата Христо Христов за документираната дейност на българската соцдържава по физическата разправа с гражданите си, които са се осмелили да я критикуват. На 11 септември 2008-а се навършват 30 години от мъчителната смърт на българския писател Георги Марков в Лондон. Тежестта на тези разкрития би трябвало да изстиска поне една дума на съчувствие и съпричастност от онези, които смятат себе си за горди наследници на недалечното ни минало.
Държавният ни глава Първанов, ден след съобщенията за главоломно падащия му рейтинг, отново е обзет от логорея по всякакви въпроси – за боклука, за правото му „да не е апендикс”, а да е шеф на началника на Генералния щаб на армията.
Държавата-убиец НРБ е разработила тайна, но стройна система за унищожаването на „предателите”, одобрена от самото Политбюро на ЦК на БКП и от Москва, естествено. Арсеналът на убийците, под формата на току-що предоставени на публиката документи е на показ: партийни указания, писма за съгласуване на тази „дейност” със съветските другари, уточняване на методите за преследване, отвличане и умъртвяване. Изобщо, в доказателствения материал, виден от ексхумираните писмени свидетелства, всичко това се нарича„остри мероприятия”, ОМ (в старо време двете буквички са били свързвани със закона на Ом, а даскалите казвали: „Кой не знае закона на Ома, да си ходи дома”, но на шегаджиите-убийци, действащи по закона на ОМ и през Ум не е минавало за незаконността на деянията им по „техните си закони”).
Ще преразгледат ли сега другарите своята многократно декларирана гордост от принадлежността си към тази система-убиец, наричана за краткост ДС? Да, не всеки от тях е бил лично свързан точно с тази „най-остра”част от контрола над свободата на народа (в името на която властваха безконтролно над живота и смъртта на всеки българин), но притъпеното чувство за справедлива историческа оценка в този конкретен контекст заточва с нова сила острието на разделението на нацията, по което тя върви.
Мълчаливото съучастие на гордите със своето съпричастие съвременници е равносилно на съгласие с престъпленията със задна дата и на заявка, при възможност, всичко да се повтори.
Този извод, както и онагледяването на юридическите разлики между България и Русия чрез недосегаемостта на Стависки извън територията на европейските закони, също можеше да се приеме за формален – наистина, не са длъжни по закон нашите ръководители да проявяват човещина и съчувствие. Ние обаче сме длъжни да знаем, да отбележим и да отдадем дължимото на фактите – не чрез ответни „остри мероприятия”, а чрез гражданска нетърпимост срещу тъпите им производни в днешното управление на България.
Още текстове от Иво Инджев – в неговия блог тук.