Светът да се изправи срещу тиранията на Москва

в. Вашингтон пост

Владимир Путин. Снимка: Ройтерс

Сега, когато свободният свят се опитва да формулира ефективен отговор на неотдавнашното нашествие на Русия в Грузия, съвсем логично най-важната задача е как да се направи така, че войските на Русия да бъдат изтеглени от демократичната й западна съседка. Но може би си струва политиците да помислят малко как се стигна до това.

Положението в Грузия е кулминация на една неуспешна политика към Русия в периода след Студената война. Главната причина за този провал е пренебрегването на връзката между вътрешна свобода и външна агресия. С отстъплението от демокрацията в Русия светът изостави подхода, показал ефективността си в късните етапи на Студената война, когато отношенията с Кремъл бяха обвързани с разширяването на свободата вътре в Съветския съюз.

Това обвързване започна през 1974 година с поправката Джексън-Ваник, която постави преференциалните условия в търговията със Съединените щати в зависимост от свободата на емиграция от Съветския съюз. Процесът продължи с Хелзинкските споразумения от 1975 година, позволили да се насочи вниманието на международната общност към нарушенията на човешките права в Съветския съюз и достигна апогея си със забележителната нравствена прозорливост на президента Роналд Рейгън, който превърна равнището на съветска тирания в барометър за отношенията между двете суперсили. Тази политика имаше изключителен успех като мобилизира световното мнение за това Студената война да приключи по мирен начин.

Управляващите гледаха с насмешка на революционната идея външнополитически натиск да се използва за стимулиране на промени вътре в Съветския съюз. За щастие за мен и за милиони други, лидери като сенатора демократ Хенри „Скуп“ Джексън и републиканеца Рейгън не бяха на това мнение. Те вярваха, че такива промени са не само възможни, но са и необходими за сигурността на тяхната страна. Те съвсем правилно предполагаха, че режими, които не зачитат правата на собствения си народ, не зачитат и правата на съседите си.

В края на 1987 година, в навечерието на първото посещение в САЩ на Михаил Горбачов и по-малко от две години след като бях освободен от ГУЛАГ, аз помогнах за организирането на масов митинг във Вашингтон с искания за свобода на емиграция за евреите, притиснати зад желязната завеса. Някои от моите съорганизатори се тревожеха, че митингът може да подкопае надеждите за мир, появили се с идването на власт на Горбачов. Никак не им беше ясно как ще реагира Рейгън на акцията, тъй като той беше в добри лични отношения с новия съветски премиер (Горбачов беше генерален секретар на КПСС ). Тогава аз поисках среща с Рейгън, за да го попитам директно. След като изразих тези опасения, той отвърна съвсем кратко: „Мислите ли, че ме интересува приятелство със Съветите, ако те продължават да държат гражданите си в затвора? Постъпете така, както смятате за правилно.“

Обвързването на отношенията с определени изисквания, ако се прилага правилно, може да означава да се каже „да“, така както и „не“; един Кремъл, който върви към либерализация, трябва да се подкрепя и да се поддържат връзки с него, докато Кремъл, отклонил се от този път, трябва да се конфронтира и да бъде наказван.

След като Студената война приключи, тази твърда, но принципна политика беше бързо изоставена. Например, когато президентът Владимир Путин дойде за първи път на власт и мнозина се надяваха, че ще продължи да води Русия в правилната посока, той искаше Конгресът на САЩ да отмени поправката Джексън-Ваник. Този закон беше постигнал забележителен успех: руснаците бяха свободни да ходят където си искат.

Американските законодатели можеха да признаят историческите промени, постигнати с помощта на въпросния закон и да го отхвърлят, но вместо това те го оставиха да бъде използван като оръжие от селскостопанското лоби в един малък търговски спор с Русия. За онези от нас, които платихме висока цена за подкрепата си за поправката, това беше обезсърчаващо. За лидерите в Кремъл това беше „доказателство“, че предполагаемият идеализъм зад поправката от самото начало е бил прикритие за циничен користен интерес.

По този начин „морковът“ – отменянето на поправката, беше глупаво оттеглен, а „тоягата“ не се използва. Путин все по-смело отменяше демократичните реформи – от закриване на медии до заплахи към независими журналисти и национализация на промишлени отрасли – а не последва и намек за протест. Когато той нагло арестува Михаил Ходорковски, милиардер и потенциален съперник за президентския пост, някои в Кремъл предупредиха за сериозни негативни последици. Но тези съветници бързо загубиха доверието, когато Западът, след като си каза традиционните повърхностни фрази за човешките права и демокрацията, на практика с нищо не промени отношението си.

Така, за съжаление, прозорливата политика на обвързване беше превърната в стратегическа и морална неразбория, при която нито доброто поведение беше възнаграждавано, нито лошото – наказвано. Може би върхът беше, че режим, който би бил готов да плати висока цена, за да влезе в Групата на осемте, да не говорим да бъде домакин на среща на върха на водещите демократични сили, получи тези привилегии като подарък. Дали на някого изобщо му мина през ум да поиска нещо от Кремъл?

Сега свободният свят е застанал на опасен кръстопът. Възстановяването на независимостта на Грузия и на самоувереността на другите демократични съседи на Русия е критично важно. Но ако трябва да се подходи стратегически към корените на проблема, то фокусът не трябва да бъде върху някое конкретно външнополитическо действие на Русия, а по-скоро върху демокрацията вътре в самата страна. Политиката на „обвързване“ трябва да бъде широка и задълбочена и да бъде подкрепена от една международна общност, която е готова да хвърли светлина върху отстъплението на Русия от демокрацията.

Заплахата срещу Грузия, другите демократични съседи на Русия и Америка в крайна сметка идва от липсата на демокрация вътре в Русия. Днес държавниците би трябвало да се съсредоточат върху промяната на фокуса – ако искаме да сме сигурни, че утре Кремъл няма да представлява заплаха за мира.

––––––––––––––

* Авторът е бивш съветски дисидент и борец за човешки права, политически лидер, депутат и министър в Израел. Председател на Института „Аделсън“ за стратегически проучвания към центъра „Шалем“ в Ерусалим и автор на много книги, най-новата от които „Защита на идентичността“.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.