Испанската фиеста или как светците се обръщат в гроба
Испанската дума ¨fiesta¨ вече отдавна не се нуждае от превод на който и да е език. Още с първите по-топли дни на пролетта много градове и села започват трескава подготовка за своите патронални празници. Обикновено се чества деня на някой от светците в католическия календар. Но за разлика от Страстната седмица, която има подчертано религиозен характер, празничните мероприятия често нямат нищо общо с религията. Някои от тях са толкова налудничави, че светците вероятно се обръщат в гробовете при тези странни прояви на “набожност”.
Така например най-известният празничен спектакъл – коридата с бикове, чийто произход датира още от бронзовата епоха – е бил анатемосан от Католическата църква в продължение на векове. Стигнало се дотам, че папа Пий V (1566-1572) заплашил бикоборците с изключване от лоното на църквата и лишаване от правото на християнско погребение. По-късно тази позиция била смекчена, като само се забранявало да се организират кориди в дните на християнските празници. И, въпреки това, и до ден днешен различните игри с бикове са неотменна част от празниците, формално посветени на този или онзи католически светец. А самите бикоборци се показват като едни от най-религиозните хора, тъй като според жълтата преса опасната им професия често ги прави жертви на какви ли не суеверия.
През лятото са две от най-популярните летни фиести – патроналните празници на Сан Себастиян де лос Рейес в община Мадрид, наричани още Малката Памплона, и Ла Томатина в Буньол, Валенсия. Томатината е сравнително нов празник, чества се от 1945 година насам. Казват, че на едно от празничните шествия група младежи започнали да замерят участниците с домати от една сергия за зарзават на площада. И от тогава всяка година по време на празниците на патрона на Буньол – Свети Луис Бертран – в последната сряда на август, се организира едночасова битка с домати и доматен сок, в която взимат участие между 30 000 и 40 000 души. За целта в градчето докарват 120 000 килограма от специален сорт домати, които се произвеждат в област Кастейон само за да бъдат разплескани по улиците на Буньол в празничния ден.
В много от селищата в областта на Валенсия се организират подобни фиести, но вместо с домати хората се гонят из улиците и се поливат с кофи с вода. Т. нар. фиести на водата се празнуват още на Канарските острови, в Сан Хуан, Аликанте и в Берга, Барселона. А в Мадрид всяко лято във втората събота на юли жителите на квартал Вайекас организират т. нар. “морска битка”. Празникът е част от седмицата посветена на Девата на Кармен (La Virgen del Carmen), една от покровителките на Мадрид. Хората пълнят всевъзможни съдове с вода и се пръскат с нея докато не остане нито един сух човек на улицата. Тази традиция е на малко повече от 20 години, като в последно време се празнува дори в разрез с препоръките на общината срещу сушата и неразумното пилеене на вода. Но вайекчани не се отказват така лесно от своята „морска” битка. Смятат, че този празник е в защита на една отколешна шеговита молба към властите, а именно да докарат морето до Мадрид, за да бъде той съвършеният испански град.
За младите патроналните празници са особено важни. Много от познантите ми мадридчани не пропускат нито година седмицата на своето село или, ако са родени в града – на селото на майка си или баща си, или на бабите и дядовците, или просто селото, в което семейството си е купило парцел и има вила. Мнозина планират отпуските си така, че да могат да участват в празниците, които обикновено продължават цяла седмица.
„Не пропускам празниците на моето село. Дядо ми навремето беше пръв във всички състезания, даже в това за най-бавно каране на колело.”, обяснява ми приятелят ми Алехандро. Той е на 26 години и е от Севилия. Изведнъж се оживява и очите му светват само при спомена на разни забавни моменти. „Почти всяка година има надпревара с дървени колички по нанадолнище. Пада голям смях! И трябва да видиш хората с какъв хъс ги изработват от подръчни материали, някои дори им слагат малки гуми като от детска количка. И най-странното е, че досега никой не си е счупил главата. Трябва да дойдеш някой път да го видиш.”
Въпреки вековната традиция да се празнува с кориди на бикове, повечето млади хора не се интересуват от типичния спектакъл. Нормално на една корида се убиват бавно и мъчително по шест бика. И се организира по една всяка вечер докато траят празниците. Не е чудно, че според едно от последните изследвания на общественото мнение само 7,4% от испанците имат някакъв интерес към коридата. А доколкото съм чувала в Португалия вече от години организират кориди без да убиват бика.
Много по-вълнуващо за младите е тичането с бикове или т.нар. „енсиеро*”. Може да участва всеки, който пожелае. В по-малките села и градчета се ограждат централните улици и се отварят оборите, за да могат биковете да тичат из оградения маршрут. Всеки, който иска, може да влезе в оградената зона и да тича с биковете. Е, разбира се, трябва да му стиска. Никак не е безопасно и може би точно това го прави толкова привлекателно.
Миналата година имах възможност да го видя със собствените си очи в градчето Бриуега в област Гуадалахара, на около стотина километра от Мадрид. По време на празниците там всеки ден се тича из града сутрин и вечер, а по обяд се организира тичане с бикове в полето. По едно време се озовахме в центъра на площада. Видяхме, че биковете отминаха и най-спокойно взехме да се разхождаме. Това, което не бяхме взели предвид беше, че в това „енсиеро” биковете могат да тичат и в двете посоки и обикалят загражденията колкото пъти им скимне. Така изведнъж се оказа, че идват право към нас. Аз в началото като че ли не го взех много на сериозно. Моят скромен опит с този вид добичета е от кравите на дядо ми, които са бавни и кротки. Е, убедих се, че няма нищо общо. Тези бикове са бързи, интелигентни и способни да набележат цел и да я следват до край. Така че се наложи да тичам с всички сили, за да стигна до дървените ограждения и да успея да ги прескоча преди бикът и останалите бегачи да връхлетят отгоре им. Добре че поне набелязаната жертва не бях аз, нито някой от приятелите ми и накрая всички се разминахме само с уплахата. Повече не припарихме до оградената зона. Вечерта се разчу, че е починало едно младо момиче. Гледала изпълненията на бегачите покачена върху една от дървените прегради, но бикът я повалил и я наръгал в бедрото. Кръвоизливът бил толкова силен, че лекарите не могли да я спасят. До въпросната преграда видяхме голяма локва с кръв. Гледката отрезвява, даваш си сметка колко мимолетен може да бъде животът.
Тази година решихме да отидем до Памплона на празниците на Сан Фермин през юли. Аз вече си бях взела бележка от кратките, но наситени с опасност изживявания в Бриуега. А и нали живея тук, старая се да не приличам на типичната заблудена туристка с фотоапаратче в ръка, която испанците наричат с подигравателното „гири”. Така че, вместо да се ръгаме в тълпата, плътно обграждаща тесните улички на „енсиеро”-то, се запътихме направо към финалната му точка – Пласа де торос – арената на града. Платихме по 7 евро за билетче и седнахме на доста прилично място точно срещу централния вход, откъдето влизат биковете. Така с един билет уцелихме два заека, тъй като видяхме на живо от голям екран самото тичане на бикове и хора по 5-минутния маршрут. Този ден се размина само с няколко леко ранени. Основно чужденци и пияни. И след това имахме възможност да видим как хората вече вътре в арената се правят на тореадори срещу подрастващи бикчета, т.нар. vaquillas. Основен участник тук е самата публика, която освирква свирепо бегачите, които пристигат първи, около пет минути преди биковете, с викове „Страхливци! Глупаци!”. В началото свири оркестър и охраната отстранява всеки, който прескочи огражденията и стъпи върху пясъка на арената. Някои по-нахални се налага и да ги гонят под бурните освирквания на публиката от трибуните.
Но празниците на Сан Фермин далеч не са само сутрешното тичане с бикове. През деня има разни други състезания, като например традиционното в Наварра надпреварване по цепене на дънери. Истинското настроение обаче идва от самите хора. Цяла седмица всички ходят облечени само в бяло и червено, от бебетата до старите хора. Вечер след задължителната 15-минутна заря площадите се пълнят с танцуващи хора. Всеки квартал има своя малък оркестър, наречен „чаранга”. Обличат върху бяло-червените си дрехи ризи с един и същи отличителен цвят на квартала и свирят обикаляйки по улиците. Някои чаранги успяват да съберат тълпи от хора, нещо като спонтанно шествие от танцуващи. Има поне три големи сцени за концерти.
Освен типичната поп-музика, която дъни от площади и барове, в парка Ла Таконера има сцена за авторска музика на местни групи, които пеят на баски език. Стилът е нещо като ска или модерен пънк, смесен с местни фолклорни мелодии. Имаше и такива музикални ентусиасти, които бяха спретнали импровизиран концерт в тревните площи зад сградата на затвора. Няма нужда да споменавам, че всички барове и дискотеки работят денонощно. Повечето са твърде малки, за да поберат огромния наплив от хора. Така че улиците и парковете служат едновременно за разходки, танци, надпивания, а когато се налага, и за тоалетна под открито небе. А ако на някого нощните маратони не са по физическите и психически възможности, остава му успокоението, че има и дневни маратони по баровете. Едно от най-големите удоволствия за памплончани и техните гости са обедните аперитиви из различните заведения, в които могат да се опитат изключителните наварски вина и вкусните местни мезета – панирани яйца, скариди или калмари, както и пълнени чушчици с гъбен мус.
––––––––––––
*Буквално преведена думата „encierro” означава „затваряне”. В случая става дума за съпровождането на биковете от обора до арената, където отново се затварят в специални обори до вечерта, когато започва коридата.