Малките градчета влизат в голямата битка за изборите в САЩ
в. Таймс
Има едно градче в Америка с дървени оградки, приветлив полицай и бар за напитки в дрогерията на ъгъла на главната улица. Това е дружелюбно място, където дядовците седят на верандите, а простите патриотични истини, религията, селските ценности и семейният живот процъфтяват. Това градче беше нарисувано от Норман Рокуел* и включено от Франк Капра във филма му „Този прекрасен живот“ (It’s a Wonderful Life), а кънтри певците бленуват по него.
Това градче съществува само в историческото въображение на Америка. То е легенда, изтъкана от носталгия, пожелателно мислене и вкус на ябълков пай. Но малките градове в САЩ може да се окажат най-силният мит в американския политически живот и именно там се води битката в президентските избори тази година.
Сара Пейлин, кандидатката на републиканците за вицепрезидент и бивш кмет на градчето Уасила, е живото въплъщение на тази колективна „полупамет“. „В градчетата ни възпитаваме добри хора – с честност, искреност и достойнство, каза тя в речта си на конгреса на Републиканската партия, с която получи номинацията. Аз израснах с тези хора. Те вършат една от най-тежката работа в Америка, те отглеждат храната ни, работят във фабриките ни и се сражават във войните ни.“
Разбира се, няма никакво доказателство, че хората в предградията и големите градове на Америка са по-малко честни, искрени, достойни, патриотични и по-малко готови да отидат на война от тези в малките градове. Наистина, някога Америка беше като мозайка от независими общности, но Хенри Форд и евтините му коли помогнаха това да остане в миналото. Все повече американци се отправят към големите градове и предградия, а разстоянията между малките градове се скъсяват от разширяващите се пътни артерии, осеяни със заведения за бързо хранене. По данни на Земеделския институт само 21 процента от американците живеят сега в отдалечени земеделски райони, в сравнение с 36 процента през 1950 година.
Това обаче никак не омаловажава политическата значимост на малкия град, чието влияние върху американската култура го превръща в ключов фактор за изборния успех. Хари Труман изглежда „рафинира“ привлекателността на малкия град през 40-те години на миналия век. Дуайт Айзенхауер беше провинциално момче от Канзас. Роналд Рейгън може и да беше холивудска звезда, но спокойният свят, който обеща да възстанови, произлизаше от Диксън, Илинойс – дома на неговото юношество. Джералд Форд „имаше добродетелите на провинциална Америка“, според Хенри Кисинджър, и загуби само с малка разлика изборите през 1976 година от Джими Картър, роден и израснал в градчето Плейнс в Джорджия, където и досега живее (броят на жителите на града е 637).
Джордж У. Буш (роден в Кънектикът, завършил Йейл и Харвард) е прекарал голяма част от детството си в град Мидлънд, Тексас. Дори Дан Куейл, потомък на богата династия на издатели, настояваше, че илинойското му възпитание има необходимата рокуелска патина: „Това беше живот в провинциална Америка“.
Провинциалната мечта е централна за републиканците, но не само за тях. Бил Клинтън, завършил Джорджтаунския университет, Йейл и Оксфорд, превърна родния си град в Арканзас в крайъгълен камък на първата си кампания като „Момчето от Хоуп“ (място, от което с нетърпение чакаше да избяга). Когато Хилари Клинтън оповести политическия си манифест „Нужно е селце“, тя буквално цитираше африканската поговорка „Нужно е селце, за да отгледаш дете“, но всъщност така призоваваше духа на една изчезваща Америка.
На Джон Маккейн, който има толкова много къщи, но нито един истински роден град, му липсва обаянието на малкия град, което прави избора му в лицето на Сара Пейлин толкова добър.
Барак Обама също няма това обаяние и, поне първоначално, изглежда не го получи. Изявленията му за провинциалните американци, които „насочват оръжие, религия или антипатия към хората, които са различни от тях“, беше саморазрушителна атака по тази най-лелеяна мечта. Обама, с неговата екзотична африканска кръв, съчетал международно детство с космополитни схващания, просто не се вписва в историята за малкия град. Демократът полага усилия да покаже, че също цени праволинейността на малкия град. След като постави под въпрос управленския опит на Сара Пейлин, сега той не смогва да сипе похвали за кметовете, които „всъщност трябва да запълват дупки на пътя, да подкастрят дръвчета и да гарантират, че боклукът ще бъде извозван“.
„Аз бях кмет на моя роден град, казва Сара Пейлин на всеки митинг. Опонентите ни в тези президентски избори изглежда омаловажават този опит.“ Като я обявяват за въплъщение на малкия град, републиканците се стремят да представят кандидат-президентската двойка на демократите като антитеза на тези ценности: хора от големия град, богати, елитарни, непознаващи проблемите и гледащи снизходително към скромните, трудолюбиви, непретенциозни хорица от малкия град. Защото обратното на провинциалната добродетел са снобизмът и цинизмът, както показват влиятелните фигури във Вашингтон и, разбира се, саркастичните медии.
С един ход републиканците преместиха битката на главната улица – бойно поле, на което те може да спечелят с Маккейн и Пейлин, категорично застанали на страната на провинциалната простота, честност и гордост от това, че си обикновен.
Пейлин не може да си подбере по-подходяща тематична песен от най-големия хит на Мърл Хагард:
Не пушим марихуана в Мускоги
и не се друсаме с Ел Ес Ди
не се скатаваме от армията на Главната улица
живеем честно и свободно.
Гордея се, че съм от Мускоги
където дори скучните се чувстват страхотно.
Обикновените, митични, скучни хора от Мускоги не само се чувстват страхотно в тези избори, но може и да се окажат решаващи за тях.
*Норман Рокуел – известен американски художник
По БТА