Европа реагира тромаво на финансовата криза
в. Файненшъл таймс
Драматичните събития миналата седмица съдържат две двупосочни трансатлантически поуки – една от Европа към САЩ и една обратно. Първата идва от Швеция, която преживя своя финансова криза в началото на 90-те години. Шведската поука е, че спасяването на банки трябва да става по консервативен начин и под форма на пряко вливане на капитали.
Подобна на американската, шведската финансова криза беше също предшествана от сапунения мехур на недвижимите имоти, който се пукна с повишаването на лихвите по това имущество. Последваха големи сътресения във финансовата система и икономиката. Във всяка от трите години – 1991, 1992 и 1993, шведският брутен вътрешен продукт се понижи в реално изражение с натрупваща се лихва от около 5 процента. В отговор шведското правителство създаде агенция, която да рекапитализира финансовия сектор. Банковите акционери не бяха компенсирани. Но шведското правителство не спаси всички банки, а само една подгрупа. Правителството използва микроикономически модел, за да определи кои банки имат шанс да оцелеят и кои не. Онези, които нямаха такива изгледи, бяха ликвидирани или изкупени от други. А онези, които бяха спасени, трябваше първо да отпишат лошите си дългове. Всички вложители бяха защитени с ясно обещание на правителството за компенсации. Целта беше да се сведе до минимум цената, която данъкоплатецът щеше да плати, и тя беше постигната. Оказа се, че това е една от най-успешните финансови спасителни операции в историята.
Естествено, има важни разлики между положението тогава в Швеция и сега в САЩ. Най-важната е, че последният сапунен мехур надмина всичко, на което сме били свидетели. Трябва да се справяме не само с пукащия се сапунен мехур на недвижимите имоти, но и с огромния „ефект на лоста“ на кредитния пазар.
САЩ имат много по-голям проблем днес отколкото Швеция тогава. Подобно на Швеция, САЩ трябва да свият финансовия си сектор, преди да го спасят. Разликата е, че САЩ трябва да свият сектора много повече, отколкото искат.
В този контекст Даниел Грос и Стефано Микоси направиха проницателно наблюдение на страниците на „Файненшъл таймс“: няколко европейски банки станаха толкова големи, че правителствата им вече не могат да ги спасят. Банки, някога смятани, че са твърде големи, за да пропаднат, станаха твърде големи, за да бъдат спасени. За разлика от германското правителство, американската администрация е в позиция да спаси най-голямата си банка, но не е достатъчно могъща да спаси цялата си финансова система.
Проблемът на първоначалния план на министъра на финансите Хенри Полсън е не просто липсата на преки вливания на финанси в акции. Планът предвижда изкупуване на лоши акции на по-висока от пазарната им цена, но не отчита, че спасяването ще е приложимо за всяка банка с лоши дългове в отчета й. Той ще рекапитализира финансовия сектор в сегашната му форма – упражнение, което е едновременно несправедливо и безполезно. Ако бъде окончателно приложен, новият пакет няма да може да реши тази фундаментална дилема.
Без съкращаване на финансовия сектор американската администрация рискува огромно увеличаване на размера на дълговете и рязко изтегляне на чужди финансови инвеститори. Това е другата голяма катастрофа, която се задава. Изправени сме пред два големи противоположни риска. Ако не успеем да спасим банковата система, може да се стигне до депресия. Но до там може да се стигне и от спасение, ако то предизвика макроикономическа нестабилност.
А каква е поуката за Европа от САЩ? Тя е, че спасяването на банки изисква бърз политически отговор. Ако погледнете еврозоната, съвсем не е ясно откъде ще дойде той. Докато европейските министри отидат на среща в Брюксел, да не говорим да стигнат до решение и да го приложат, финансовите пазари отдавна ще са се стопили.
Германският министър на финансите Пеер Щайнбрюк, който миналата седмица каза пред Бундестага, че със САЩ скоро ще е свършено като икономическа свръхсила, трябва да покаже повече смирение. Той извади късмет, че кризата от миналата седмица не се случи в Берлин или Париж или Рим. Той и неговите колеги щяха да бъдат напълно неподготвени. Банковата система на Европа може и да не е толкова здрава, колкото се мисли. Финансовите власти говориха през уикенда за бъдещето на „Фортис“, белгийско-холандска финансова група.
„Фортис“ е само една от няколкото големи презгранични европейски банки, регулирани от национални надзорници. И няма договореност кой ще плати за спасяването на някоя от тях, ако тя се срине. Един от авторите на договора от Маастрихт ми каза веднъж, че липсата на ясни правила за спасяване е замислена като конструктивна неяснота, за да се избегне моралният риск. Но този аргумент е самонадеян и отразява манталитета на това поколение от политически стратези.
Американците може и да се нуждаят от по-добър спасителен план, но европейците се нуждаят от много повече – от система, която да може, преди всичко, да изготви такъв.
По БТА