САЩ: „Бунтът на нихилистите“ тласка света към кризата
в. Ню Йорк таймс
През 1933 година Франклин Делано Рузвелт получи в наследство икономическа криза. Той разбра, че първата му задача е да възстанови доверието, да създаде у хората усещането, че някой е поел нещата в свои ръце, че нещо ще бъде направено. Сегашното поколение политически лидери е изправено пред същата ситуация и досега търпи пълен и катастрофален провал в създаването на каквото и да било усещане, че има власт, в предоставянето на света на причина да вярва, че Съединените щати са държава, в която има управление. Вместо това, като отхвърлиха в понеделник плана за спасение, те влошиха доста психологическия климат.
Джордж Буш изобщо не може да бъде винен, защото е загубил влиянието си както сред републиканците, така и сред демократите. Министърът на финансите Хенри Полсън е умел финансист, но неспособен законотворец. Казаха му за кой ли път, че републиканците от Камарата на представителите няма да подкрепят законопроекта, а той реагира като падна на колене пред председателя на долната камара на Конгреса Нанси Пелоси.
Лидерите и на двете партии в Камарата на представителите бяха напълно погълнати от собствените си преговори. А дали на някой от тях му мина през ума, че може да е трудно да се прокара закон, директно описан като план за спасяване на Уолстрийт? Беше ли председателят-демократ на финансовата комисия към Камарата на представителите Барни Франк – иначе любимец на медиите – твърде зает, за да забележи 95-имата демократи, които гласуваха против проекта? Не пламенната реч на Нанси Пелоси в решителния момент уби този закон, но трябваше ли тя да действа като събирач на фондове за демократите в най-важния момент от кариерата си?
И позволете ни да отдадем заслуженото на всички 228 членове на Камарата на представителите, които гласуваха с „не“ – участниците в този бунт на нихилистите. Те показаха на света колко много ненавиждат собствените си лидери и експертните мнения от Министерството на финансите и Управлението на федералния резерв. „Бунтарите“ направиха това, което е популярно в момента, и ако страната изпадне в дълбока рецесия, ще имат свободното време, за да проследят как общественото мнение се обръща срещу тях.
Републиканците от Камарата на представителите прокараха пътя и ще понесат най-голяма част от вината. Интересно беше да ги наблюдава човек в целенасочената им мисия да унищожат собствената си партия. Не чак толкова отдавна те проведоха антиимигрантски „кръстоносен поход“, който отблъсна испаноговорящото малцинство. След това се вслушаха в най-шумните и гневни гласове в партията, забравили за това, което тревожи повечето американци. А сега за пореден път объркаха говорилнята по радиото с реалността. Ако икономиката тръгне надолу, те ще влязат в историята като „Смут-Холи на 21-и век*“. С вота си републиканците поеха отговорността за тази икономика и ще трябва да дадат отчет. Ударите в краткосрочен план ще паднат върху Джон Маккейн, а натискът в дългосрочен план – върху Републиканската партия, каквато я познаваме.
През последните дни разговарях с неколцина републиканци и повечето от тях вярват в принципите на свободния пазар – нещо, което е достойно за уважение. Тъжното е, че те все още мислят, че живеем в 1984 година. Все още смятат, че най-големите заплахи идват от социализма и от либерализма на Уолтър Мондейл. Изглежда не са си взели бележка колко много са променили глобалните капиталови потоци нашата политическа икономия.
Живеем в период, през който огромни излишъци от капитал се изливат по цял свят и подхранват циклите на надуване и пукане на балоните. Когато капиталът наводни сектор от икономиката, той отмива разумните бизнес практики и навиците на дисциплина и себеотрицание. След това финансовите мениджъри се паникьосват и го прехвърлят на друго място и така страдат всички, без значение дали са постъпвали правилно или не.
Онова, от което се нуждаем в тази ситуация, е власт. Не регулация със здрава ръка от страна на правителството, а стабилната и силна ръка на някакви обществени институции, които са способни да пазят от разлагащите влияния на небрежно прехвърляните пари и да предотвратят убийствената зараза, когато кредитът секне.
Планът на администрацията на Буш не се хареса на никого, но беше опит да бъде утвърдена някаква власт. Опит за промяна на психологията на пазарите. Хората не вярват на банките; банкерите не си вярват един на друг. Планът беше опит властта във Вашингтон да се заеме с кризата. Той поне можеше да стабилизира ситуацията, така че по-късно да може да бъдат извършени реформи в световната финансова система.
Но 228-те членове на Камарата на представителите, които гласуваха „против“, изостриха психологически свободното падане в глобален план и сега имаме криза на политическата власт, настъпила веднага след тази на финансовата власт. Единственото нещо, което може да се направи в момента, е да се опита пак и да се спаси спасението. Няма време за изнамиране на напълно нов пакет, така че планът трябва да бъде подложен на ново гласуване – този път с добавки, които ще променят изгледите му за политически успех. Необходимо е лидерите да добавят клаузи, които да подкрепят цените на жилищата и да помогнат директно на хората, които имат да изплащат ипотеки. И Мартин Фелдстийн, и Лорънс Линдзи – двама от най-известните американски икономисти – направиха добри предложения, които могат да доведат до будеща доверие коалиция на мнозинството около плана. Едно разхлабване на правилата за застрахователните вноски също би било добър ход.
Ако това не се случи, възможно е светът да се изправи пред тежки икономически времена (европейците очевидно дори още не са започнали да признават лошия си дълг), но и тежки политически времена. Американският век беше плод на американското лидерство, което точно сега е по-оскъдно от кредита.
* Членът на Камарата на представителите У. Си Холи и сенатор Рийд Смут са авторите на приет през 1930 година закон за увеличаване на вносните тарифи на над 20 хиляди стоки, който, след предприемането на аналогични ответни мерки от много държави, води до намаляване на американския внос и износ с повече от 50 процента. Сериозността на Голямата депресия се обяснява отчасти и с въздействието на този закон.
По БТА