Цецо Елвиса: Сбъднах мечтата си да работя “Крал”

Цецо Елвиса. Снимка: авторката

Цветелин Атанасов – Цецо Елвиса е най-известният български имитатор на Елвис Пресли. Печелил е официалния международен конкурс за двойници на краля на рокенрола в категорията „Най-добър млад двойник на Елвис“ в Мемфис, САЩ. Има розов кадилак, модел 1963 година и десетки костюми, с които се превъплъщава в образа на своя идол. През 1997 г. получава благодарствено писмо от Белия дом, подписано лично от Бил Клинтън, в което тогавашният президент на САЩ му благодари за неговия принос към Българо-американските културни отношения. През 2001 г., след шест годишен престой в Америка, Цецо се връща в България. Записва няколко песни и отново е на българската музикална сцена.

Роден съм през 1971 година и съм от поколението, което живее като разчекнато на шпагат между комунизма и демокрацията – нито взело от облагите на комунизма, нито доживяло до ден днешен облагите на демокрацията. Но съм борбен човек и това, че градим някаква история тук, наша си, българска, ме зарежда. Имал съм щастието да пътувам в чужбина, видял съм и там как е и съм си взел решение да се върна.

Цецо и съпругата му Мариела като Елвис Пресли и Мерилин Монро. Снимка:cecoelvis.com

Още от малък родителите ми ме запалиха по Елвис. Той им беше идол. Разправяли са ми, че навремето, когато още не е имало дискотеки, а само танцови забави, те се запознали на една такава и спечелили конкурс за най-добре танцуваща двойка на Jailhouse Rock на Елвис. Оттогава много го обичат. Баща ми домъкна от един свой приятел в Англия двоен албум „The best of Elvis“. Слушах го непрекъснато. Понеже родителите ми бяха на работа по цял ден, а сестра ми е 4 години по-голяма и все беше някъде с приятелки, аз в общи линии съм израснал сам вкъщи. Единственият приятел, който съм имал, беше Елвис. Нещо като Карлсон, който живее на покрива. Някакъв невидим приятел, който ме съпътстваше през всичките ми времена. Затова ми стана много близък. Когато излезе по кината през 1983 година филмът за живота на Елвис, отивах и си купувах билети за целия ден и въобще не излизах от салона. Само хората се сменяха, а аз си оставах там. Станах приятел с чистачките на киносалона.

Тази любов прерасна в това, че започнах да се опитвам да пея като него. Когато ми се появиха вторични полови белези – брада и т.н., засякох веднага бакенбардите. Беше много нетипично и въобще не бях възприеман нормално от съученичките ми. Подиграваха ми се, че съм селянин, защото по това време само на село ходеха с бакенбарди. Тогава модата беше много странна – мъжете ходеха със силно избръснати отстрани глави и с едни бретончета, тип Джейсън Донован. Времето на лъвските гащи, запасаните пуловерчета, тънките коланчета и разни еспадрилки и мокасинки. А аз – вдигнатия кич, ботушки, чарлстони и бакенбарди. Много подигравки отнасях, но винаги съм бил индивидуалност. Не съм по шумните компании. Живея си в собствен свят и до ден днешен. Добре, че намерих съпруга, която да ме разбира по някакъв начин и да ми е приятел преди всичко.

Цецо Елвиса изпълнява песни на Елвис Пресли

Веднага щом завърших училище един мой приятел намери брошура, че набират вокалисти. Явих се. Там се засякохме с една друга изпълнителка – Ивелина Балчева. Двамата излязохме от този конкурс като най-известните от него. Започнах да пея в новопостроения тогава хотел „Родина“ – много модно място. Еди Казасян, лека му пръст, балет „Телефон“ на Алла Пугачова. Там тъкмо прохождаше Васил Петров. Васил Найденов и Георги Минчев бяха гост-звезди и аз бях в цялата тази програма – един от хитовете на нощна София. „Долче вита“ се казваше програмата на Еди Казасян. Ще спестя подробности за това как Васил Найденов и мъжката част от балета си купонясваха нощно време, заедно с известния хореограф Юра Поляков. Пред очите ми израснаха децата от втория брак на Еди Казасян, които сега не са безизвестни – Вили Казасян младши и Еди, който ходеше с Ивет Лалова преди Ники Илиев, бяха едни малки дечурлига, които ми тичаха в краката. Почти цялата 1991 година изкарах там. За първото ми излизане в телевизионна програма (тогава имаше само БНТ, а програмите ги правеше Ласка Минчева), ми съдейства Вили Казасян. След това през 1992 година Иво Танев ме вкара в телевизията с едно предаване за млади таланти „Вариант 2“. Всеки месец някой печелеше състезанието за млад талант, а накрая дванадесетте победители от различните месеци се събраха за последен годишен конкурс. Аз спечелих и наградата ми беше мотопед Пежо. Първата ми голяма награда.

Цецо Елвиса пред уникалния си кадилак, модел 1963 година. Снимка:cecoelvis.com

Междувременно много ми се искаше да се състезавам на международния конкурс за двойници на Елвис в Мемфис, Тенеси. Нямаше още такива екстри като Интернет и с триста зора – от новини, от Тома Спространов, отсам-оттам разбрах за този конкурс, написах едно писмо до имението Грейсланд, че искам да участвам и след две седмици получих отговор, че съм записан. Тогава чичо ми, който беше добре финансово, ми даде пари и заминах. Отидох и спечелих конкурса за “Най-млад двойник на Елвис от Европа”.

Да излезеш от България 2-3 години след падането на Бай Тошо и то – до вражеска държава като Америка, на 21 години, млад пишлегар, беше голямо събитие. Гледах като в небрано лозе. Първо, летището в Ню Йорк с мащабите си ми направи огромно впечатление. Имах чувството, че тези сгради ще ме затиснат. Направих три прехода със самолет един след друг. Кога сме летели ние тук по 21 часа със самолет?! Първо София – Ню Йорк, после – Ню Йорк – Атланта, Атланта – Мемфис. В Мемфис си спомням, че като кацнах, беше все едно някой силно вярващ отива в Израел на Божи гроб. Мемфис е на Мисисипи и климатът е доста влажен. Атмосферата няма нищо общо с тази в България. Още от летището всичко залепна по мен, бях супер превъзбуден. Посрещна ме една съседка на Елвис, която го познава от дете и живее точно до оградата на имението му. Тя беше като живата история. Имаше над 10 огромни албума със снимки. Ходила е и постоянно го е снимала и дори ми подари 2 негови редки снимки, които му е направила. Тя ми организира рождения ден в любимия му ресторант, което беше незабравимо преживяване. Отделно ми помогна да регистрирам фен клуб, на който станах президент – първия официален български фен-клуб, регистриран в “Елвис Пресли Ентерпрайсис”. Заведе ме в родното му място – Тюпълоу, Мисисипи. Беше организирала лично кмета и цялата администрация, и ми връчиха почетно гражданство на градчето. Въобще – за един млад човек първото му излизане от България да е на такова ниво беше голямо събитие.

В Америка има една седмица, която се нарича “Elvis week” и през цялото време текат празненства, свързани с Елвис. В Мемфис се събират членове на фен-клубове от целия свят, много почитатели и непрекъснато се организират срещи с негови роднини, мениджъри, приятели от казармата. Запознах се с всички тези хора и се почувствах част от фамилията. Единствено самият Елвис липсваше на тези празненства. Всичко останало – разказите, историите, снимките, автографите, хората, с които е живял, напълно ме пренесоха в света, за който винаги съм мечтал.

Снимка: авторката

Бяхме около 200 двойника на Елвис от цял свят. Годината, в която аз участвах, нямаше много представители от Европа. Предишната година беше спечелил някакъв японец, който е впечатлил най-вече с екзотичност. Аз ги спечелих с това, че идвам от някаква държава, която не я знаят къде е на картата, до вчера комунистическа, вражеска, а сега някакво симпатично момченце дошло оттам и се раздава в името на легендата. Просто ги умилостивих. Бабките бяха просълзени. Снимаха ме за “Good morning America”, за “Discovery” и за различни други техни програми, което е нормално за тези конкурси.

До финала стигнахме около 60 двойници на Елвис. Трябваше да се състезаваме в 3 категории – млад Елвисов двойник, “кожен период” на Елвис и Лас Вегаски период на Елвис. Напоследък има имитатори на Елвис и в други периоди периоди от живота му. Например, някои го имитират като войник – с униформата, с късата прическа. Други го имитират в кинаджийския му период, който е също много пъстър и интересен, но най-характерните са младият Елвис, коженият период и Лас Вегаският му период.

От двойниците повечето са местни герои, които целогодишно участват насам-натам, ходят по програми, хората ги познават до болка, но те са много организирани. Всеки пристига с по 20-30 човека тълпа почитатели от местния фен-клуб. Примерно, ако двойникът е от Далас, Тексас, идва с бабичките от фен-клуба, те носят тениски с лика му и викат след него: “Да живее”. Всеки заема някакъв сектор от ресторанта. Примерно – сектор “Г” е на Майкъл Джонсън от Тексас и т.н. Новаците, които бяхме дошли от никъде си без съпорт, доста се различавахме.

Повечето двойници на Елвис в Щатите са хора на възраст, над 40-те, с коремчета и го имитират в късния му период – по не се движат, по-тромаво се представят на сцената. Така че, като излезе някой млад да го имитира, публиката много се радва. От всички двойници, младите бяхме най-много 15 човека. Имаше няколко имитатори от кожения му период и останалото – някакви дъртаци с перуки и с лепени бакенбарди. Като си махнат макиажа, не можеш да разбереш това същият човек ли е, който се е правил на Елвис – пълно беше с плешиви, дебели дядковци. А Елвис е умрял на 42 години.

Цецо Елвиса със съпругата си Мариела. За нея той казва, че е превъплъщение на Мерилин Монро и Мадона, взети заедно. Снимка: авторката

След конкурса се върнах в България и всички бяха много горди от моя успех. В Щатите имах връзка по телефона с България и разказвах непрекъснато какво се случва, така че имах голяма популярност и тук. На летището при пристигането ми се почувствах VIP. Беше пълно с медии, организираха ми грандиозно посрещане. Това е най-великото ми завръщане през живота от където и да било.

На другата година получих покана да присъствам и да доведа евентуално медии от България за един огромен концерт в пирамидалната арена в Мемфис. Точно тогава Майкъл Джексън се беше оженил за дъщерята на Елвис Пресли (Лайза Мари Пресли). Решиха да направят грандиозен концерт в памет на Елвис с всички големи звезди – Бон Джоуви, Ует Ует Ует, Брайън Адамс, Майкъл Болтън, Елтън Джон – кой ли не. Тогава аз хванах моята супер приятелка Юлияна Дончева, която работеше като журналистка и водеща на предаването “Звезди в ефира” (после стана депутатка), и отидохме в Щатите. Направихме документален филм за Елвис и ги уредих да са първата камера, влязла да снима в имението, защото по принцип там не допускат журналисти. Понеже сме далечна държава, а и много ми симпатизира шефката на “Елвис Пресли Ентерпрайсис”, успяхме да снимаме в имението. Върнахме се пак като тотални звезди и въобще – нещата бяха върха.

В един момент аз, с моя ентусиазъм реших, че България ми е тясна и ще ходя да завладявам света и Америка в частност. Голяма грешка, младежка. Всеки прави грешки в живота си. Отидох през 1995 година и останах там 6 години без въобще да се връщам. Съответно имаше много патила – хубави, лоши моменти… Отиваш с голямата кошница, а както един стар български емигрант ми каза: “Никога не бъркай емиграцията с екскурзията, защото са две различни неща”. Когато всичко е организирано е перфектно, но когато станеш част от американската действителност е различно. Работил съм какво ли не, за да упражнявам любимата си професия на певец – паркирал съм коли в паркинг, бил съм барман, сервитьор, вечер съм пял, спал съм по 2 часа на денонощие, но не съм се отказвал. Първите три години в Ню Йорк ми бяха по-тежки. След това се запознах с Мариела – съпругата ми. Като се събрахме да живеем заедно, започнаха да се балансират нещата и товарът да пада върху двамата.

Снимка:cecoelvis.com

Една група там си търсеше вокалист. Явихме се над 60 човека. Те избраха мен. Казваше се Ню Мемфис Мафия, защото на Елвис антуражът е бил Мемфис Мафия, а ние, понеже сме от Ню Йорк, се кръстихме Ню Мемфис Мафия. Имахме участия в едни от най-големите зали в Ню Джърси, Ню Йорк и околностите. Пяли сме в клубове, които са откривани от Роулинг Стоунс, в Атлантик Сити. Отделно пеех в българската механа заедно с брата на бившия външен министър Стоян Ганев – Юлиян Ганев. Той беше клавирист. Правили сме общи участия с Теодосий Спасов, с Юрий Юнаков (саксофонист). Създавахме много интересни интерпретации на музиката на Елвис – например с дудук (смее се).

После се прехвърлихме да живеем в Маями. Там животът беше по-лек. Станахме част от „Сони“ за Флорида. Направихме записи. Писаха ме на първа страница на списание “Маями хералд” като човека, който поддържа легендата Елвис жива. Така продължих до един момент, в който нещата започнаха да се закучват и да не усещам развитие. Водя един нормален, хубав и много приятен живот, но нямам развитие. Не е това, за което съм отишъл. Моята идея беше да стана звезда от голям мащаб в Америка, да направя собствени песни, да се реализирам и да бъда много известен в страната на неограничените възможности. Но възможностите се оказаха твърде ограничени. Там си има касти и ако не си евреин, гей или в последно време – негър, няма влизане в тая среда. Много трудно един емигрант с акцент в говора може да пробие. Оценяваха ме, но никой не искаше да направи вложение в мен. Канеха ме по партита, но все бях един човек, който гледа отстрани на нещата. А аз исках да бъда в нещата.

Снимка:cecoelvis.com

Най-много ме боли, че пропуснах голяма възможност. Маями бийч, където живеех, е мястото с най-големите клубове. Там се случва целият музикален живот. Запознах се с един много добър френски диджей – Тиго, с когото решихме през 2000-та година да направим съвременни ремикси на Елвис Пресли. Той ми възложи да намеря по-интересни неща на Елвис, които евентуално да направим. Спрях се върху “A little less conversation” и “Rubberneckin”, които са много специфични песни за Елвис. Не са толкова познати, но носят в себе си ритъм, който може да бъде преобразен към съвременен. По-фънки, по-разнообразни. Направихме ги, обаче опряхме до авторските права. Присила (съпругата на Елвис Пресли – б.а.) се закучи и не искаше да ни ги даде. Върнах се разочарован в България и само една година по-късно разбрах, че някакъв холандски диджей е преговарял 1 година с нея и е направил точно песента “A little less conversation”. През 2002 година тя разби света. Бях супер ядосан, че моята идея е осъществена от друг. Това беше едно от най-големите ми разочарования.

Снимка: авторката

Като си дойдох в България вече бях твърдо решен, че ще правя неща, с които оттук да излизам навън. Може би е по-лесно, а и по-евтино. Така се хванахме с Дийп Зоун Проджект. Още първото ни парче – Това е хит, влезе на второ място в MTV Chart Express. Онзи ден дори го завъртяха пак като ретроспекция на най-добрите неща, които са правени по света извън Щатите. Това е едно голямо признание за мен, което дойде малко, след като разбрах, че новото ни парче с Даниела “Wild cat lady” е влязло в румънска компилация. И така нещата постепенно се случват. Надявам се един ден да успея със собствен стил и с малко подправка от Елвис да направя така, че светът да ме забележи.

В някакъв смисъл вече започвам да излизам от образ и да се оформям като индивидуален изпълнител, но запазвам част от Елвис като характеристика на гласа, визия, поведение. Може би се стремя да се преобразя в това, което Елвис щеше да бъде, ако беше жив днес. Наблягам на себе си, а класическите Елвис–шоута съм ги запазил за ценители, които си плащат добре, тъй като все още се водя един от най-добрите му имитатори в света. Елвис си го пазя като коз, който все още ме храни, включително и чрез летните ми шоу програми по курортите.

Имам уникален розов Кадилак, модел 1963 година, Eldorado convertable. Подарък ми е от собственика на българската механа в Ню Йорк, в която се запознахме със съпругата ми. Той ни беше кум и ни организира цялото празненство на сватбата. Когато си дойде наскоро в България и ме попита какво още ми липсва, аз му казах, че мечтата ми е да имам кадилак като на Елвис. Той игра на търг и след 2 месеца ми изпрати един такъв, много уникален. Аз тук го боядисах розов и така мечтата ми се осъществи.

Другата ми съкровена мечта, която осъществих, беше да работя “Крал”. Елвис приживе е бил наричан Кралят, така че, когато играеш неговата роля, ти практически практикуваш професията “Крал”. Така се шегуват всички двойници на Елвис по света, които с шоу-програмите си поддържат мита за него жив. Макар да живея в свой собствен свят, който малко хора разбират, аз съм щастлив с това, което правя.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.