Като в Поморие – казармен спомен от 60-те за …съвременния Слънчев бряг

Български войници през 60-те години. Снимка: Архив на Министерство на отбраната

Лятото събужда у войника порив към самостоятелност.Хрумват му странни идеи.Точно затова началството запълва по всякакъв начин свободното му време. Предимно с трудови задачи. Така в двете казармени години опознах отчасти селския живот – копах царевица, дори жънах. Официално тези дейности бяха представяни като „укрепване на връзките между армията и цивилното население. ”А всъщност осигурявахме работна ръка на постепенно обезлюдяващите села. Но войникът нямаше нищо против този допир с реалността отвъд портала. Особено ако се предхожда от закачливи погледи с някоя местна мома.

Една сутрин обаче поехме към своите трудови дела не в обичайната посока. Подминахме близките ниви. Този път тръгнахме с оръжието и цялата бойна готовност. Насочихме се към Бургас. Минахме през покрайнините на града. Но една случайно зърната павирана улица ни бе достатъчна, за да потънем в мечти за уволнение. Да не говорим за морето, край което се проточи колоната камиони. Когато усетихме дъха му, се получи нещо като групова халюцинация. Всички после твърдяха, че са чули песента „Портофино” в изпълнение на Далида.

Установихме се на гол баир преди село Ахелой. Опънахме палатки и започнахме да копаем канал за водоснабдяването на Слънчев бряг. Каменистата почва ни докара рани по ръцете, копахме и с лостове, щом опрем до скала. Полагаше се по един хляб на ден за човек, който ни даваха сутринта. След обяда вече го нямаше. Засищахме глада си и със сурова риба от река Ахелой. Но вечерта имахме примамливата гледка към Слънчев бряг, по-точно към неговите първоначални очертания. Тогава бяха завършени само хотел „Глобус” със своето зелено неоново сияние и сладкарница „Русалка”, осветена в жълто. Или в синьо – вече не помня.

Чу се, че в двата празнични дни на две групи ще ни пуснат да разгледаме курорта. Бях във втората група и така не ме огря, защото от първата група един се удави. Тогава се зарекох, че уволня ли се, ще правя, ще струвам, всяко лято ще съм на Слънчев бряг. Такива неща не се сбъдват и аз не бях изключение. Но при първа възможност прескачах дотам. Гледах как курортът расте и придобива все по-градски вид. Със своите копки над Ахелой се чувствах съучастник в този процес. А и урбанизирането на Слънчев бряг съвпадаше с моите казармени мечти да стъпя отново върху паважа.

Като се прибрахме в поделението след своите трудови подвизи, заварихме нов старшина. Предишният го бяха пенсионирали. Скоро момче от новобранците получи колет от къщи с богато хранително разнообразие. Покани и старшината на общата гощавка. Доброто хапване ни разнежи и някак от само себе си преминахме на културни теми. Накрая взе думата старшината.

Понеже се заговори за културен отдих, няма да забравя едно летуване в Поморие – каза той с грейнали очи – Имаше винаги първо, второ и трето. Сутлиаша го консумирахме топъл, а на заключителната вечер предоставиха по една бира. Хлябът – винаги мек. А такива кюфтета по чирпански даваха – да си оближеш пръстите! Културно-масовичката свиреше великолепно на акордеон. За две седмици изградихме такъв добър колектив, че и досега си пишем… Какво ме гледате? Стават и такива работи.

Убеден,че е произвел изключително впечатление с разказа си,старшината още на другия ден, когато поведе батареята към столовата, каза: – И да не се влачите като торби, а стъпете хубаво. Като в Поморие!

Едва удържахме смеха си. Изразът „Като в Поморие” стана крилат. Пасваше на всичко. Каже някой началник, че материалната част трябва да се лъсне до блясък и войник току добави тихичко: ”Като в Поморие”. Похвали се друг, че хапнал добре на обяд и уточнява: ”Като в Поморие”. Вече бяхме заслепени от зеленото неоново сияние на хотел „Глобус”. А Поморие, тогава още невъзпят от Недялко Йорданов, освен с калните бани се славеше със скучни разходки край брега…

Сега да ви кажа какво доживях. Разхождахме се неотдавна с дъщеря ми из презастроения Слънчев бряг. Установих, че войнишките ми видения тук са осъществени до краен предел. Резултатът не беше приятен. Сеч на дървета, израсли пред очите ми, а вместо тях две-три мижави палми. Ориенталски сергии се кипрят край смазващите билдинги… Чалга атакува костната ми система.

– Хайде да се махаме – каза дъщеря ми – Знаеш ли колко е хубаво в Поморие? Спокоен център, като в обикновено градче.

Така разбрах, че всяко поколение си има своето Поморие. Нашето, устремено напред, го изпусна. А днешното, на дъщеря ми, се оказа надбягано от мащабно строителство. А нейното поколение тръгна да търси своя уют по света. Кой знае къде ще го намери, за да каже:

-Я! Като в Поморие!

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.