Бежанци от диктатурата в Туркменистан попаднаха в кошмара България

Теджегул Бегмедова. Снимка: Ворце Михайлов

Анадурди Хаджиев и Теджегул Бегмедова са туркменци. Обичат родината си, но семейството им е принудено от обстоятелствата да я напусне, подобно на много други техни сънародници. След разпадането на Съветския съюз в Туркменистан се установява диктатурата на Сапармурад Ниязов, която според редица външни наблюдатели е много по-лоша от предхождащото я комунистическо управление. Ексцентричният диктатор, наричащ себе си Туркменбаши (Баща на туркмените), изолира страната от света. Интернетът, киното, театърът и дори циркът са забранени като “неприсъщи на туркменската култура”. Всички жители на страната са принудени да учат наизуст книгата на Ниязов ”Рухнама”, която се определя от режима като “духовен пътеводител” на туркменския народ. Цитирането на пасажи от нея е задължително дори на изпит за шофьорска книжка. Тези, които си позволяват да критикуват управлението, са подлагани на репресии и гонения. Затова не е чудно, че съпрузите Анадурди и Теджегюл решават да емигрират заедно с децата си, още повече, че техните опозиционни настроения са известни и оставането им в Туркменистан може да бъде опасно. Избират за свой втори дом България, надявайки се, че тук ще могат да водят спокоен и нормален живот. Но надеждите им са излъгани. Оказва се, че дългите ръце на туркменският диктатор ги достигат и тук. Българските власти арестуват Анадурди и Теджегюл по искане на прокуратурата на Туркменистан, която твърди, че те са извършили престъпление на нейна територия. Въпреки представените доказателства, че съпрузите нямат нищо общо с криминалното деяние, в което ги обвиняват, и основателните съмнения, че става въпрос за политическо преследване, заплахата за тяхното екстрадиране остава. Семейството им живее в постоянен страх. Анадурди е в шок и отказва да говори за случилото се, но съпругата му Теджегюл се съгласи да разкаже тяхната одисея.

Съпругът ми работеше като заместник-директор на Централната банка на Туркменистан до 1998 г. Тогава по собствено желание, в знак на протест и несъгласие с политиката на президента Ниязов, той подаде оставка. Анадурди беше последният служител напуснал по своя воля банката. След това нито един чиновник не е напускал доброволно тази институция. През следващите три години, от 1998 до 2001, мъжът ми работеше като частен предприемач. Искаше да създаде свой бизнес. Но когато обявиха Туркменбаши за пожизнен президент, ние разбрахме, че държавата ще бъде доведена до катастрофална ситуация.

През 2001 г. туркменската държавна сигурност започна да изготвя списък на бивши и настоящи чиновници, на които да бъде забранено да напускат страната. Когато научи за това, съпругът ми реши, че трябва да заминем. По всичко личеше, че се готвят репресии за всички “нелоялни” към режима хора. Аз също исках да заминем за чужбина, за да могат децата ни да получат по- добро образование, тъй като в Туркменистан обучението е много лошо. Избрахме да дойдем в България, защото тук имахме приятели и те ни поканиха. Анадурди пристигна във Варна още същата година, а през 2002 година аз го последвах с децата. Не бих казала, че сме избягали от Туркменистан. Не ни направиха никакви проблеми да напуснем страната. Просто заминахме да търсим по-добър живот за себе си и децата ни.

Дойдохме тук с големи очаквания и надежди. Мислехме, че България е европейска демократична държава. От това можете да съдите колко изолиран е Туркменистан от света. Наистина в България има различни медии, докато в Туркменистан съществуват само държавни средства за масова информация. Тук могат да работят неправителствени организации, а в Туркменистан не могат да се регистрират такива сдружения. Тук имаш възможност да получиш по-качествено образование.

Снимка: Ворце Михайлов

България има потенциал за развитие, но хората трябва да се активизират. За съжаление, обаче, чиновниците ви не само че са абсолютно равнодушни, но са и непрофесионалисти. Имах страшни проблеми с легализирането на документите си.

След като пристигна, съпругът ми се зае да регистрира фирма тук, за да може да работи и развива стопанска дейност. Това начинание се оказа много трудно, защото освен с бюрократичните спънки, имахме проблеми и с местни полицаи, които, съвсем откровено казано, ни рекетираха. “Щом си чужденец, щом искаш да живееш тук – плащай!” Но ние не сме такива. Не мълчим. Може другите чужденци да са си затваряли устите и да са се откупували, но не и ние. Когато при Анадурди дойде един полицай и без никакви документи, причина или основание започна да го изнудва, той подаде жалба в полицията. Това се случи на 5 ноември 2002 година. Две години оплакването му не беше придвижено. След известно време с адвоката ми попитахме какво става с тази жалба. Отговориха ни, че е загубена. Не си направиха дори труда да проверят в регистъра или архива.

А след това започнаха да ни преследват. През юни 2002 година в Централната банка на Туркменистан била извършена кражба. Ние разбрахме за случилото се от вестниците. Обстоятелствата около това престъпление са доста странни. Президентът Сапармурад Ниязов съобщи за това престъпление през октомври. За мен е неразбираемо как кражбата е била разкрита 5 месеца след нейното извършване. През цялото това време се е крало, а липсите са забелязани толкова късно.

Туркменското правителство изпрати до всички страни, в които пребивават туркменски дисиденти, искане за тяхната екстрадация, обвинявайки ги за тази кражба. Нито в Швеция, нито в Австрия, нито в Германия, в нито една европейска страна прокуратурата не издаде заповед за задържане на туркменски опозиционери. Във всички европейски държави, където са били разпратени такива искания, властите са се отнесли много човечно към “обвинените”. Привиквали са ги, правели са справка и са изяснявали положението. Дори са им казвали да не се страхуват, че ще бъдат арестувани и експулсирани. Предупреждавали са ги да не напускат държавите, в които се намират, за да бъде гарантирана тяхната безопасност. Дори в Русия не задържаха туркменски бегълци в отговор на това искане. Само в България арестуваха мен и съпруга ми въз основа на фалшивите обвинения от Туркменистан. Това се случи декември 2002 година. Дойдоха не един, не двама, не трима полицаи, а стотина от специалния отряд в черни униформи. Това не беше обикновена полицейска акция. Държаха се все едно задържат терористи. Арестуваха ни пред очите на децата ни. Дъщеря ми изпадна в шок. Сега, щом види черна униформа, плаче и мисли, че идват да ни затворят.

Когато ни задържаха, колкото и да се опитвахме да привлечем вниманието на властите, никой не искаше да ни изслуша – нито президентът Първанов, нито прокуратурата… Никой не обърна внимание на факта, че аз съм преподавател, доцент, и нямам никакви отношения с Централната банка на Туркменистан. Наричаха ме “крадла”. Как бих могла да извърша тази кражба, след като съм се намирала в България година преди това?! А моят съпруг беше напуснал банката преди 5 години и пребиваваше тук от две. Анадурди беше влязъл в България през октомври 2001 година и въобще не е излизал от страната. Имахме документи, които удостоверяват това и искахме да ги покажем, но никой не прояви интерес.

Разбираемо е, че прокуратурата в Туркменистан изпълняваше заповедите на диктатора Ниязов. Но за мен е непонятно защо властите в България, която по това време се готвеше да влезе в Европейския съюз, без да се замислят хвърлиха двама души в затвора, оставяйки двете ни деца сами в чужда страна без нито един роднина, нито един познат. Отговаряха ни, че “изпълняват указанията на закона”. Какви указания на закона?! За нас това си беше чисто преследване. Молех ги да ме пуснат под гаранция, защото нямаше кой да се грижи за децата. Казвах им “добре, задръжте съпруга ми – той е икономист, работил е в централната банка, но пуснете мен.” Три пъти говорих с прокурора, а той мълчеше.”

Още по- тежко е положението на близките на Анадурди и Теджегюл, които са останали в тяхната родина.

“След като ни повдигнаха обвинението, в Туркменистан започнаха да преследват семействата ни. Сестра ми, която също е учителка, беше изпратена в затвора за 8 години. Брат ми, прост технически работник, също беше хвърлен в затвора. Същото се случи и с двамата братя на мъжа ми. Конфискуваха къщите на баща ми и свекърва ми. Репресиите бяха страшни. Деветнадесет наши роднини бяха подложени на гонения. Благодарение на Амнести интернешънъл освободиха четирима, но сега те стоят без работа, а имуществото им е конфискувано. Живеят при роднини. Двама все още са в затвора. Президентът Ниязов беше издал постановление да се изтрепе родът ми до девето коляно. През 2003 година беше приет специален закон срещу “изменниците на родината”, според който всеки, критикуващ режима, се счита за изменник на родината. Има стотици семейства като нашите. Знам десетки младежи, заминали да учат в чужбина, които не мога да се върнат в Туркменистан, а техните семейства са подложени на гонения. Сега те се скитат като безпризорни по света. Всеки, който е в чужбина, се счита за “враг на туркменския народ”.”

Теджегул Бегмедова. Снимка: Ворце Михайлов

Според Теджегюл искането за тяхното експулсиране няма нищо общо с кражбата, извършена в Централната банка на Туркменистан, а е провокирано от дейността на Анадурди като член на Обществено-политическо движение “Ватан”- партия, организирана от туркменски опозиционери в емиграция.

“Анадурди много активно работеше като политик и искаше да се върне в Туркменистан. Той не е престъпник, а нормален човек с образование и авторитет. Съпругът ми не е бягал от родината ни. Искаше да работи за нея. Той замина, за да обучи децата си и за да прави бизнес, както правят хората във всички нормални държави.”

По това време съпрузите губят надежда, че ще бъдат освободени. Но в началото на 2003 година Варненският окръжен съд постановява, че “Анадурди Хаджиев е нямало как да извърши подобно престъпление и всъщност е обект на политическо преследване от туркменските власти”. На пръв поглед изглежда, че недоразумението е изяснено и семейството може вече спокойно да живее в България, но не се оказва точно така.

“След отхвърлянето на искането за екстрадация подадохме молба за статут на бежанци. Процедурата беше изключително тежка. За съжаление в Държавната агенция за бежанците отношението към нас беше изключително полицейско, а не като към политически бежанци. Чак след намесата на една международна правозащитна организация те уж разбраха нашето положение и ни дадоха хуманитарен статут през 2004 година. Едва през 2007 година ни признаха за политически бежанци. На бежанците се полагат уроци по български език, помощ при намиране на работа, за което отговаря агенцията. Може би в София положението на бежанците да не е такова, но във Варна, където живеем ние, никой не се интересуваше от нашето състояние. Агенцията за бежанците получава от световната организация пари за тези цели, а къде отиват тези средства?”

Въпреки битовите проблеми Теджегюл и Анадурди са щастливи, че са на свобода и се надяват, че всичко ще се оправи. По това време в тяхната родина се случват политически промени, които обнадеждават емигрантите, че положението в Туркменистан ще се подобри. През декември 2006 година диктаторът Сапармурад Ниязов умира. Но много скоро новият президент Курбангули Бердимухамедов показва, че ще спазва политиката и заветите на своя предшественик. Преследването на опозиционно настроените граждани продължава. Туркменските власти отново отправят искане до България за екстрадирането на Анадурди Хаджиев. Семейството изпада в шок, когато през февруари 2007 година той отново е арестуван по абсолютно същото обвинение както и първия път.

Между искането за екстрадиране от 2002 година и това от 2007 няма никаква разлика. Документите бяха същите, дори запетайките бяха еднакви. Разглеждаше ги същият съдия, както първия път. Тогава, през 2002, българските власти са имали възможност да се запознаят с предоставените им документи, а сега, въз основа на същите данни, отново пратиха мъжа ми в затвора.
Когато повторно арестуваха съпруга ми, се обадих в Агенцията за бежанците. Казах им какво се е случило и ги попитах какво да правим, тъй като ние сме бежанци. Отговорът на служителя беше “това не е наша работа”. Според международните правни норми бежанците не могат да бъдат екстрадирани. А през 2007 година отново беше направен опит да ни експулсират. Ако не бяха организации като Хюман райтс уотч, Амнести интернешънъл и Българския хелзинкски комитет, мисля че щяха да ни екстрадират.”

Анадурди отново е освободен, но близките му все още се страхуват, че натискът и репресиите срещу тях ще продължат.

“Мислехме, че идваме в държава, в която не преследват хора по скалъпени обвинения. За съжаление се оказа, че България е доста далеч от демокрацията. Мислехме, че в България политиците правят това, което говорят. Но те говорят едно, а вършат друго. Не се интересувам от вътрешните работи на България. Когато дойдохме, си казах “добре, хайде, нека да оставим тези проблеми с Туркменистан зад гърба си, нека да живеем, да работим и на децата ще помогнем.” Обаче и това не ни дават! Не ти дават да живееш нормално! Постоянно се питам какво ще стане…

Много харесвам българите. Дружелюбни хора са. Но чиновниците ви са отвратителни, което е лошо за самите вас! Тук всичко се върши далеч от регламентираното делопроизводство. Никой не носи персонална отговорност! Затова заведохме иск срещу България в Страсбург, но лошото е, че няма да плащат чиновниците, а пак обикновените хора. Първоначално смятах да останем тук, ако спрат да ни тормозят, но сега подадохме молба до Върховния комисариат за бежанците, за да сменим страната на пребиваване.”

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.