Един африканец за чалгата и трудностите да живееш в България

Снимки: Личен архив

Ако София затанцува под звуците на африкански ритми, той задължително има пръст в това. Наричат го “най-изявения африкански музикант в България“. Музикалното си образование и кариера е направил тук. Рапър, китарист, певец и автор на песни – Андрю Джин Чи, по-известен в артистичните среди като Andy (Анди). Андрю е роден в Камерун, израснал в Нигерия, но вече 13 години живее в България, макар и трудно. Според него тук има дискриминация, българите не са свикнали да общуват с хора, различни от тях.

Автор е на едно от най- успешните реге парчета у нас – „Let It Shine“, а видеоклипът на съвместния му сингъл с Магдалена Санчес “Аз няма да плача” през 2002 г. превзема първо място в „Меломания“. През 2006 година става първият чернокож мъж, стигнал до полуфиналите на българската Евровизия – в дует с Виолета Йекнич с песента “Танц в нощта”. Негови музикални клипове се въртят по Фен ТВ, ТВ Балкани и др. Въпреки трудностите тук, той харесва България и дори има планове, свързани с нея. С радост прави музика и обича българската публика.

Нямах планове да се установявам тук, но така се случи. Стана напълно случайно. През 1995 г. преминавах транзитно през България на път към Дания, където отивах да търся убежище. Исках да видя страната. Знаех за България каквото бяхме учили по география в училище – коя е столицата и къде се намира на картата. Имах и съученици, които бяха получили стипендии и бяха дошли да учат тук. Те също ми бяха разказвали за България.

Реших да поостана, както и в други държави, през които съм преминавал. Обикновено спирам за три-четири дена, за да разгледам страната. Но се случиха някои неща, които ме забавиха и ме накараха да остана тук. Оказа се, че транзитната ми виза е имала доста кратък срок, а аз не съм забелязал и съм я пресрочил. Когато поисках да си тръгна, не ме пуснаха. По онова време България беше друга. Тогава такъв беше редът – не можеш да излезеш, ако си пресрочил визата си. Не можех да продължа напред, нито да се върна назад. Бях изгубен в системата тотално. Трябваше да плащам големи глоби. Отне ми около година, за да се оправя с бюрократичните формалности около пресрочването на престоя ми. През това време изтече и визата ми за Дания.

Снимки: Личен архив

Започнах да търся начин да се оправя. Намерих работа като електротехник в една американска фирма. Записах тримесечен интензивен курс по български език. После продължих да го уча. Смятам, че който живее в България, трябва да говори на български – със или без акцент, няма значение. А който не знае български – да ходи в Англия. Затова и аз говоря основно на български.

Имах доста проблеми, когато се установих тук. Трябваше да се боря, за да оцелея. Не беше лесно. Истината е, че в България има проблем с дискриминацията. Не става въпрос само за неонацистките групировки, а за всички нива в обществото. Не говоря само за малките градове. В София положението е още по-лошо. Мнозинството от българите не са свикнали да виждат и общуват с различни хора. Това все още е проблем тук. Опитвам се да свикна с тези обществени нагласи, но не ми е лесно. Макар че вече не обръщам внимание на тези неща, не ги чувам, не ги виждам. Игнорирам ги.

След като пристигнах в България, започнах да се занимавам сериозно с музика. Още докато живеех в Африка, музиката беше част от живота ми. Свирех, но не професионално, а любителски. Тук се записах на уроци по китара и пеене, за да подобря уменията си, за да се науча да свиря и пея професионално.
Събрахме група с български музиканти. Нямахме име. Просто се събирахме и свирехме каквото ни харесва, предимно ска и реге. После, през 1999, едни момчета, които търсеха музиканти, ме видяха и ме харесаха за китара. Посвирихме малко и направихме група. Бандата се казваше “Кая”. Мисля, че още съществува. Започнахме да свирим по-професионално. Имахме участия по заведения и фестивали. Импровизирахме в различни стилове – ска, реге, рок, хип-хоп. Това беше първата ми по- сериозна група.

В клип с Малина http://www.youtube.com/watch?v=hk91PIx6MMw

След това, по време на някакви избори, мисля, че беше през 2000 година, с една българска певица на име Лили записахме сингъл, който се хареса на Евролевицата, и те ни поканиха да направим турне за предизборната им кампания. Имахме участия в много градове. Направиха и клип с Александър Томов, в който участвах и аз. По това време много хора ме забелязаха и започнах да получавам предложения за работа в музикалната сфера. Радио “Романтика” ми направиха оферта да бъда радиоводещ на предаване, но не се получи, защото българският ми не беше на много високо ниво. По това време “Пайнер” чуха мое демо в стил поп и хип-хоп, и го харесаха. През 2001 година подписах договор с тях. Тогава направих синглите “Аз няма да плача” с Магдалена Санчес и “Музика” с Малина. Заснехме клипове, пуснаха ги по телевизията и станаха хитове. Записах и едно мое парче – I like when the wind blows. Песните се харесаха.

Още от самото начало на престоя ми тук, много харесах българския фолклор. Когато моят учител по китара ми показваше тактуването на българската музика, се заинтересувах, защото усетих нещо познато. И в начина на пеене имаше близки, познати неща. Видях нещо общо с африканската музика. Българската народна музика е хубава и човек лесно може да бъде привлечен от нея.
По това време започнах да използвам балкански и български мотиви в моите композиции. Още в песента, която записахме с Лили, имаше български напеви. Макар да пеех на английски и в другите ми песни имаше някакви балкански елементи, личеше си българския корен. Дори в реге парчето имаше български мотиви.”

Това, което се опитвам да правя аз, е попфолк, а не чалга. Истинският попфолк е модернизирана фолк музика, а чалгата е вид ориенталска музика, популяризирана в Турция и Гърция. В България я приемат, защото е лека за слушане и става за забавление. Нямам нищо против тази музика, но за съжаление изпълнителите тук не я правят както трябва. Те не стигат до нивото на гърците и турците, и повечето време изглеждат смешно. Но хората явно се радват на този тип музика и тя има успех. Аз нямам нищо против това. Не съм човек, който се ограничава и харесва само един музикален стил. Но музиката трябва да е направена хубаво, както трябва, без значение на стила. А чалгата, направена в България, изглежда смешно. Има много световни хитове, които са попфолк, но качеството на изпълнението им е далеч от това, което се предлага тук.

Снимки: Личен архив

А що се отнася до моите експерименти с българския фолклор, истината е, че досега, където и да съм бил на участие, публиката е приемала това, което правя, и се радва. Не съм имал негативни отзиви за музиката ми. Българската публика много ме обича и аз я обичам. Винаги като изляза на сцената получавам енергия. Винаги публиката е с мен. Аз го усещам.

В края на 2003 година прекъснах отношенията си с “Пайнер”, защото имах доста проблеми с тях. Начинът, по който ме продуцираха, не ме устройваше. От общата ни работа не произлизаше нищо. Като изпълнител имах задължението да запиша цял албум от 12 песни. Аз стиснах зъби и ги записах, но албумът не беше издаден. Попитах ги защо не издават тавата, а те отговориха, че това “не е музика, която може да се продава в България”. Освен това, въпреки че имах хитове, които се въртяха по радиото и телевизията, те не ми осигуряваха достатъчно участия. А и по договора, който бяхме подписали, трябваше да се отказвам от всичките си права в тяхна полза. Такава е тяхната политика. А аз не бях само изпълнител, а и автор на тези песни. По това време станах член на “Мюзикаутор”, а за тях това беше нарушение на договора. Така че реших да напусна “Пайнер”, но те не ми позволяваха. Наех адвокат и с негова помощ успях да прекратя отношенията си с тях. След това бях принуден да изчезна за малко от сцената, защото нямаше кой да ме приеме, защото знаеха, че съм имал договор с “Пайнер”. Много хора ми казваха: “А, ти имаш проблеми с договора си с “Пайнер”, не е прекратен официално, не можем да се ангажираме с теб.” Трябваше да мине известно време, за да се върна в музикалния бизнес.

„Аз няма да плача“ с Магдалена Санчес

От 2004 година отново свиря соло. Свиря и с други хора, разбира се. Имам доста ангажименти по клубове, постоянно ме канят на концерти и за организация на партита. В момента работя върху един макси сингъл, продуциран от “Paid For Life Studio” и “PIK Affiliated” Atlanta, Georgia, USA, за издаване в BMI Records, New York, който очаквам да излезе догодина март месец. Продуцентите в Америка чуха моите песни и много ги харесаха. Помолиха да ги ремиксират с участие на техни изпълнители от Щатите – големи имена, които засега не искам да споменавам. Първата песен е в стил хип-хоп, втората в соул ар енд би, а третата е чист поп. Участвам и в записването на един албум, който трябва да излезе тук, в България. Само че не знам кога ще бъде готов. Той няма нищо общо с песните, които се продуцират в САЩ. Ще бъде нещо доста различно, афробалканска музика. Това е стила и на продуцента на албума – Горан Йекнич.”

Макар да е спечелил канадско удостоверение за гражданство и да има бизнес с американски звукозаписни компании, Андрю не смята да напуска България засега.

Има много неща в България, които ми харесват. Особено провинцията – хора, природа, манджа. Природата обаче най-много. Ако си купувам жилище, например, предпочитам да не е в София. Запленен съм и от българската музика, както вече отбелязах. Създадох чудесни приятелства тук. Имам много приятели, които много ме уважават, и аз тях. Затова не смятам да напускам страната. Ще продължа работата си с американските продуценти, но България ще ми бъде база.
С България и Африка никога няма да се разделя. Беше ми тежко тук, но имах спокойствие да усъвършенствам музиката си.”

В клип на Слави Трифонов

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.