Ген. Добри Джуров: Смяната на Живков 10 години по-рано беше изключена

Генерал Добри Джуров, 1999 г. Снимка: Иван Бакалов

Никакъв преврат на 10 ноември 1989 г. не е имало, свалянето на Живков не е организирано от Москва, реформаторите в БКП го убедихме да си подаде оставката – това твърдеше категорично пред мен армейски генерал Добри Джуров*, член на политбюро на ЦК на БКП и 28 години поред министър на отбраната (1962-1990).
Най-любопитното от разговора с него за мен беше, че той потвърди как след 10 ноември Тодор Живков се е срещал тайно с хора да убеждава да го оставят председател на Държавния съвет (длъжност, аналогична на сегашната президент – държавен глава).

Срещата с Джуров респектира – старият генерал излъчваше достойнство и увереност. Единствените моменти, в които го изкарвах от равновесие с въпросите, той реагираше по един любопитен начин – отговаряше с трикратно да, да, да или не, не, не. Но без да повишава глас. Чак по-късно си дадох сметка, че зад привидно скучните му формулировки в някои моменти на интервюто, той е изрекъл оценки и неща, които никога не е изричал.

Един слънчев ден към 9,30 сутринта се озовавам в кв. “Лозенец” – голям тоталитарен жилищен блок, облицован с камък, насред квартала с малки къщи. Качвам се, звъня, отваря ми съпругата на Джуров – възрастна жена, едра, като селска труженичка от черно-белите съветски филми, любезна, добродушна.
Генералът ме чакаше с костюм седнал пред една масичка. Висок, строен, въпреки тежестта на годините, много сериозен. Като седнах пред него, отвори един календар бележник на днешна дата и си записа срещу 10 часа – “Разговор с журналиста Иван Бакалов”. Към 11,30 часа, като свършихме, отвори отново бележника и записа часа, в който е свършил разговорът. Гледах с искрено любопитство. Накрая го снимах, той не се възпротиви, съвсем сериозно се отнесе към снимането.

– Има и версии, че свалянето на Живков е извършено с ръката на Москва, по внушение на Горбачов?

– Сега нали сме в ерата на безотговорното волнодумство, всеки пише, каквото му хрумне. Намериха се хора, за съжаление и от партията, които твърдят, че смяната на Живков е планирана в Москва, а реформаторите са изпълнили този план. Категорично отхвърлям това. 10 ноември беше дело на БКП и прави чест на партията, че откликна на времето за реформи. Някои дори посочваха, че на заседанието на Политическия консултативен комитет на страните от Варшавския договор в Букурещ през август 1989 г. аз и Младенов сме обсъждали с Горбачов въпроса за смяната на Живков. Ако обаче от тези люде поискате да докажат това, никой от тях не би могъл. Заблуждават, че Москва е планирала, а БКП е изпълнявала безусловно. Тези люде лъжат и клеветят. Чакам техните доказателства.

Жаждата на Живков за власт

– Според повечето оценки Живковият стил и метод се проявява вредителски доста преди 10 ноември. А в последните години преди 1989 г. това вече беше натрапчиво.

– Този едноличен стил на диктат и т. н., се прояви особено в последните десетина години преди 10 ноември. Той се прояви и по отношение на кадровата политика. Тук елементът на шуробаджанащина и т. н. имаше своето място. Оценката на ролята и мястото на Живков в никакъв случай не може да бъде правилна, ако се подходи само от едната страна – че той е демон. Дума да не става. Той не е само черно.

– Някои казват, че ако Живков се беше отказал от властта 10 години по-рано, вероятно щеше да остане в историята като изцяло положителна личност?

– Има такива хора. Но, откровено казано, смяната му 10 години по-рано беше изключена.

– Това на какво се дължи? На неговата жажда за власт и страх да не му посегнат към властта?

– И на това. Но не на страха, той не е от страхливите. Но на неговото стремление, може би заложено в гена му, да властва. Мисля, че в това трябва търсим отговора на този въпрос.

– Толкова ли силна беше властта му? Вие например толкова години сте бил в политбюро, имало ли е моменти да се страхувате от него?

– Не, никога не съм се страхувал. Ние с него сме имали разговори на четири очи по много въпроси. Открито, като уважаващи се един друг. Просто съм бил съвършено открит и ясен, категоричен във вижданията ми за стила и метода на работа. Например по кадровите въпроси – за Людмила и Владимир, и за някои други.

– Значи за дъщеря му и за сина му казахте, че не е прав да ги налага в йерархията?

– Категорично.

– Кога беше това?

– Когато стана смяната, мисля че след 9-ия конгрес на БКП. Въобще, издигането и на единия, и на другия, и не само на тях.

– А той как реагира, като му казахте?

– Реакцията му беше – възбуден, нервен… Но никога не съм почувствал, така, елемент на страх. Някои говорят, че някъде през 1980 г. ли, той възнамерявал да ме смени. Не съм почувствал такова негово намерение. С него съм имал много разговори, много остри разговори. На заседания на политбюро по някои въпроси на армията и някои други въпроси сме имали открити престрелки.

– Той и по въпросите на армията ли беше компетентен?

– Той се смяташе, че е корифей и по отношение на строителството на армията. Това нещо, откровено казано, е в гена му, в характера му.

Генерал Добри Джуров, 1999 г. Снимка: Иван Бакалов

– Вие се познавате с него още отпреди 9 септември?

– Като партизани. Той беше представител на областният комитет на партията и член на щаба на Първа софийска военно-оперативна зона. Аз бях командир на отряда, след това станах командир на бригадата. Никакви противоречия по време на партизанската борба не сме имали. Той имаше смелостта тогава, като представител на партийното и военно ръководство, да критикува някои постановки за тактиката на партизанското движение. Например беше против механичното прилагане на опита на югославските партизани у нас. Той, а и ние оценявахме, че условията у нас не позволяват да се прилага техния опит – в смисъл на завземане на територии. Той не се страхуваше от това да се противопостави на тия неправилни решения и постановки на на старшото партийно и военно ръководство.

– От страна но Живков имаше стремеж да замаже историята, да си припише повече заслуги?

– Да. Но стремежът му не беше точно да замазва. Стремежът да му се приписва повече дейност и по-отговорна дейност, откровено казано, не беше негова лична инициатива (макар че той я одобряваше), а на средствата за масова информация, на негови близки.

– На някои като Милко Балев (б. р. – член на политбюро и шеф на кабинета на Живков), Левчев (б. а. – поетът, бивш шеф на Съюза на писателите) и т. н.?

– Да, на хора, които имаха в поведението си елемент на блюдолизничество и на венцеславене. Това някак си му допадаше. Но когато стана на въпрос за неговия бюст-паметник в Правец, имахме много сериозен личен разговор с него, след като го бяха построили и след като беше открит.

– И той как реагира?

– Ами положително реагира, защото го внесе в политбюро и беше решен. Вие си спомняте, че след известно време по решение на политбюро го демонтираха.

Срещите на заговорниците в политбюро

– Когато сте тръгнали да сваляте Живков, неминуемо вие, Петър Младенов, Георги Атанасов и т. н. сте имали някакви тайни разговори. Къде се събирахте да говорите? Може би на някое безопасно място, за да не разбере той?

– Вижте, най-напред аз съм категоричен по въпроса за понятието преврат. Място за преврат тук няма. Това е закономерна тенденция в развитието на нашата партия като ръководна сила в България. Споделяли сме, много пъти и конкретно по някои въпроси, които бяха на дневен ред в политбюро. Тайни събирания, в истинския смисъл на думата тайни, не сме имали. Но разговори в това отношение, разговори, които в крайна сметка оформиха позицията на реформаторите, сме имали и то нееднократно.

– А къде – в ЦК ли, вкъщи ли?

– И в ЦК сме разговаряли. По домовете – не. В ЦК сме разговаряли и то не един път. И се оформи тезата на така наречените реформатори.

– Преди няколко години Пенчо Кубадински разказа пред мен нещо интересно – при гласуването в политбюро работата е била на кантар – вие реформаторите сте били четирима, съгласували сте действията си, но и поддръжниците на Живков са били четирима, а въпросът се решил, когато и Кубадински вдигнал ръка на ваша страна. Как стана точно гласуването?

– Ние сме имали много срещи с Живков, на четири очи – аз с него, отделните наши групи също са имали срещи с него.

– Какви групи имате предвид?

– Имам предвид реформаторите. И Георги Атанасов, и Петър Младенов (вземете например писмото на Петър Младенов). И Йордан Йотов, и Димитър Станишев, и т. н. поотделно са имали разговори. Целта на тия наши разговори с него винаги е била да го убедим да си подаде оставката. За да не се стигне до по-неприятни последствия. Това, което Пенчо Кубадински е разказал, е негово мнение. Когато отидохме при Живков на последната ни среща тримата – аз, Йотов и Станишев.

– Значи “чавдарци”?

– Да, “чавдарци”, тримата. Това беше преди заседанието на политбюро, беше много, напрегнато, оживено. В смисъл, че ставаше дума окончателно за оставка. Той се съгласи пред нас тримата. На самото политбюро се постави въпроса и след, откровено казано,  много напрегнати разисквания, се оформиха по същество две становища – едното да се приеме оставката му, второто е – да си остане статуквото. И след това обсъждане се очерта болшинството от 8-9 души. Това са – Младенов, Атанасов, Луканов, Джуров, Йотов, Станишев, Пенчо Кубадински, Начо Папазов и т. н.

Генерал Добри Джуров, 1999 г. Снимка: Иван Бакалов


– Начо Папазов тогава не беше член на политбюро.

– Не, секретар на ЦК.

– Значи това беше заседание на политбюро и секретариата на ЦК?

– Да, политбюро и секретарите, аз го наричам заседание на политбюро. След много внимателно обсъждане, отговорно, очерта се болшинство, че трябва политбюро да приеме оставката на Живков и да се предложи на пленума….
Това са тези 9 души членове на политбюро и секретариата. Те се изказаха ясно и категорично. Останалите бяха малцинство. В протоколите може да се видят точно кои са били.

Живков се опитва и преди, и след 10 ноември да задържи поста държавен глава

– Има някои драматични моменти на самия пленум на 10 ноември. Живков май не е искал да предава властта и се опитал да уговаря свои хора при гласуването да го оставят на власт.

– Колебанието на Живков се прояви и на политбюро, и на заседанието на пленума. Колебание в смисъл, че той имаше желание политбюро и пленумът да го освободят само от поста генерален секретар и да го оставят председател на Държавния съвет. Той се опита чрез някои от участниците в пленума да се добере до решение само оставка от поста генерален секретар, но да си остане като председател на Държавния съвет.

– Дори след решението на самия пленум той се е срещал с различни хора да ги уговаря за подкрепа да остане председател на Държавния съвет. Така ли е?

– След решението на пленума всичко беше съвършено ясно. Там само двама–трима души се изказаха, и то не против оставката, а да се помисли, да не се бърза и т. н.

– А след пленума имал ли е такива срещи, да убеждава да го задържат на поста държавен глава?

– Някои срещи той е имал. С кого – това е вече друг въпрос. Но някои срещи е имал, на които е застъпвал тезата да остане председател. Но пленумът реши категорично да бъде освободен и от двата поста.

– Мнозина смятат, че ако по-рано беше извършена смяната на Живков, сега нямаше да има такива сътресения за държавата?

– Работата не е в това дали по-рано или по-късно. Работата е кога условията по същество са до такава степен назрели, че да се пристъпи към практически действия. А не на кого кога му се е искало.

– А след 10 ноември виждахте ли се с Живков?

– Не.

– По телефона поне говорили ли сте?

– Не.


За Стоичков и ЦСКА

Накрая на разговора запитах Добри Джуров да каже нещо за запалянковските страсти в политбюро. Знае се, че като военен министър в политбюро той е представлявал ЦСКА, а там имало и запалени левскари. Знае се, че делегации левскари са ходили при Живков да просят някой футболист от “Левски” да бъде прехвърлен в казармата от една служба на друга, за да може да тренира и играе в отбора. И други истории.
На въпроса Джуров само каза с лека, едва забележима усмивка: “По онова време с футболния клуб ЦСКА съм си имал огромни неприятности.” Аз бях настоятелен – разкажете нещо. Джуров пак отговори по същия начин – “Много неприятности съм си имал” – и клати глава.
“Виждал съм ви на снимки и в репортажи от телевизията на трибуната на стадион “Народна армия” в последните години. Значи ходите на мачове, още се интересувате”, казах на Джуров. “Канят ме”, отвърна той. Аз пак – “Виждал съм как Стоичков идва при вас да ви поздрави на трибуната” (Стоичков още беше в Барселона по времето, когато е сниман с Джуров на стадиона).
“А, той се обажда, като си  дойде”, каза генералът.
“И как ви нарича – Бай Добри? Другарю Джуров? Другарю генерал?”, питам.
“Ааа, прилично се държи – другарю министър”, отговори старият генерал. Чак сега се замислих, че фамилиарното “бай Добри”, с което е известен години наред и вероятно така са се обръщали към него много пъти, може да го е приемал като неприлично обръщение. Но не каза нищо повече за Стоичков или ЦСКА.
1-2 години по-късно си говорех със сценаристите на “Шоуто на Слави”, оказа се, че страшно искали да поканят Добри Джуров и той им отказвал. Някои музиканти от “Ку ку бенд” били войници в армейски оркестри (към строителни войски), бяха се заканили да му свирят военни маршове, песни… Но той все отказвал. Помолиха, ако може и аз да ходатайствам да дойде в шоуто.
Звъня му аз, това беше скоро след като беше канен, като бивш министър на отбраната, да гледа някакво военно учение. Казвам му за шоуто, а той нещо отклони този въпрос. Аз му споменах учението, да завържа приказка, защото стана неудобно, а той като почна да обяснява неща за бойно-техническата подготовка… Изслушах го, малко дълго и неадекватно ми се видя. Споменах пак за шоуто, а той съвсем ни в клин, ни в ръкав продължава да ми говори с някакви клишета за учението. Викам си – генералът вече е взел-дал… Така и на разбрах смути ли се от поканата, нарочно ли говореше някакви нелепости… Казах после на Ивайло Вълчев от сценаристите – “Абе, не ще да идва. И говори неадекватно, ще се изложи, и вас ще изложи. Не си го представям в студиото…”
Почина около година по-късно, без много шум… Цяла епоха на българската армия и на комунистическа България – казарми, новобранци, трудоваци, газката и старшината, секретни поделения, телени мрежи по границата, ПВО и ГУСВ, песни за уволнението и “Дизелът червен”…И военни паради на жълтите павета, на които министърът обикаляше с джипка строените войници…
“Сик транзит глория мунди”**

––––––––––––––––––––––
* Армейски генерал Добри Маринов Джуров е роден през 1916 г. в село Врабево, Ловешко. Погрешно години наред при социализма смятат с. Джурово, Ботевградско, за родното му село, уж кръстено на него – тъй като това е районът на партизанска бригада “Чавдар”, на която Джуров е командир 1942-1944 г.
През 1932 г. става член на РМС, а през 1938 – на БКП. През 1942 е интерниран от правителството на Богдан Филов в лагера „Кръсто поле”. Избягва оттам и възглавява партизанска бригада „Чавдар“, която действа около София в района на Ботевград (След 9 септември 1944 г. значението й в партизанското движение е преувеличено, но като бригада, действала в софийско, тя влиза в София в дните по 9 септември). Оттогава датира познанството му с Тодор Живков, който по-късно го прави един от най-верните си хора, член на политбюро и военен министър. След 9 септември 1944 служи в българската армия на различни командни длъжности. Завършва военната академия „Фрунзе“ в СССР. От 1962 г. до 1990 г. е министър на народната отбрана. От 1974 г. е кандидат-член, а от 1977 г. до 1990 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП. Единственият български военен с чин армейски генерал – 4 генералски звезди (следващият чин след генерал-полковник,  с 3 звезди на пагона), заменени по-късно с една голяма маршалска звезда – по “етикета” на знаците и символите в тогавашната армия.
Народен представител в няколко парламента до 10 ноември, включително и във Великото народно събрание 1990 г.
Умира през лятото на 2002 г. на 86 години.

**  Тъй минава славата земна (лат. поговорка) 

–––––––––––––––-

Със значителни съкращения от документалната книга “Превратаджии – от първо лице” на издателство “Милениум”, която се продава от петък по павилионите за вестници заедно с в. “Уикенд” и в книжарниците.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.