Одисей според Теди Москов в Театъра на армията
Пътуваме, за да открием света, за да намерим щастието. Пътуваме, за да намерим себе си. А дали пък не искаме да пътуваме, за да избягаме от себе си? Дали пътят навън не е страх от пътя навътре? Кои сме ние всъщност и накъде сме тръгнали? Това са въпроси, които поставя наситената с много хумор постановка на Теди Москов „Пътува Одисей” в Театъра на българската армия в София. Постановката, чиято премиера беше на 5 и 13 ноември, поднася модернистичен поглед върху традиционната творба „Одисей” на Омир.
Одисей пътува и не иска да спре. Всъщност дори и да иска не може да спре, защото, когато остане на едно място, краката му подскачат и го карат отново да върви. Той прескача от остров на остров, но дали всъщност не остава все на едно и също място? Съдбата, представена в комичните образи на Мая Новоселска и Александра Сърчаджиева (която играе също и Афродита), му се присмива ехидно и плете злорадо съдбата му. Одисей (в ролята на пластичния Велимир Велев) постоянно се пита кой е. Едва успял да си отговори на този въпрос той отново тръгва да пътува с кораба. По пътя му има много препятствия и изкушения, които често го карат да забрави крайната си цел – Итака. Там вярната Пенелопа изиграна от Йоана Буковска (която играе и голата Венера) го чака със замечтан поглед и в духа на постановката пита: „Къде си Одисей? Кога ще се върнеш? Ако се върнеш скоро, аз ще те обичам, ако не се върнеш ще ти изневеря.”
В една от сцените, съвсем случайно Одисей и Пенелопа се срещат в една кръчма. Одисей иска да я целуне, но страничаря (пазачът на страници – Александър Дойнов) се появява с пушка в ръце и казва, че целувката е предвидена да се случи на друга страница. Пенелопа изчезва и Одисей пита „Пенелопа, кога ще те видя отново?”. Тогава Съдбата му отговаря с ехиден смях „След 2000 хиляди страници.”
Асоциациите, играта на думи и словесните каламбури са част от стила на Теди Москов. Те водят след себе си абсурдистки хумор, типичен за режисьора, който сме гледали в постановки като „Фантасмагории” и „Мармалад”. В „Пътува Одисей” пример за този подход е сцената с майката на малкия Ахил, която го потапя в реката на безсмъртието и след това с всичка сила започва да му удря главата в земята, за да провери дали наистина е безсмъртен. Друга подобна сцена е когато Зевс стои и държи огромна светкавица в ръка. В този момент най-неочаквано се появява руски войник, който козирува и казва на руски нещо от сорта на „Няма Бог, да живее Русия” и започва да пее руска песен. Тогава Зевс (Александър Дойнов) му казва „Как да няма бог бе, я ме виж мене, виж каква светкавица държа”. Тогава руският войник му отговаря: „Еми, значи си фотограф.”
Третият комичен момент, явна отпратка към българската действителност, е, когато сирените се опитват да прелъстят Одисей. На сцената се спускат три пилона, салонът е оглушен от чалга музика и изведнъж всички разбираме, че сирените всъщност са чалга танцьорки на пилони, със златисти дрънчащи парички върху червените им рокли. Танцувайки, те пеят в чалга ритъм песен в духа на „ела при нас, моряче…”
Героят Одисей в постановката на Москов остава въплъщение на вечно търсещия човек. На човека, който постоянно пътува, за да се намери. Всъщност дали Одисей наистина иска да открие себе си? Той пътува и казва „Не искам да отворя очи, защото ще видя накъде вървя” и после добавя „когато човек стигне себе си, вече е забравил всичко”. В такъв случай нужно ли е да се намираме? Дали пък самият живот не едно голямо пътуване към себе си? Според Теди Москов най-важното е пътешествието.
В крайна сметка след всичките си „одисеи”, Одисей се завръща при своята вярна Пенелопа. На последната сцена дават дома им – Одисей в центъра на стаята продължава да гребе в една малка лодка, а Пенелопа до него стои с празен поглед и сякаш продължава да го чака. Макар и вече у дома, дали Одисей действително се е прибрал и е спрял своето пътешествие? Може би затова заглавието на постановката е в сегашно време – „Пътува Одисей”.