Анархистът Георги Константинов – от взривения паметник на Сталин, през затвора и бягството във Франция

Снимка:Булфото

Георги Константинов е потомствен анархист. На 19 години организира взривяването на паметника на Сталин в Борисовата градина в София. Това се случва на 3 март 1953 г. Два дни по-късно съветският диктатор умира. Само този факт и връзките на на вуйчо му с човек от партийната власт отървават Константинов от смъртна присъда. Влиза в затвора и излежава 10 от общо 20-те години, на които е осъден. След амнистия през 1962 г. е освободен, но остава под постоянен контрол от страна на Държавна сигурност. През 1973 г. успява да избяга през Югославия. Установява се във Франция и живее там до 1991 г. След амнистия се завръща тук (има задочна смъртна присъда), за да доживее старините си в България.

Това е накратко историята на 76-годишния Георги Константинов. Но животът му, разказан от самия него, е изпълнен с перипетии, неделима част от най-новата история на България…

С идеите на анархизма първите ми срещи бяха чрез баща ми, който беше анархист. Вуйчо ми също някога е бил анархист, по време на Първата световна война и след нея. Те тогава са били млади хора.
С болшевишката власт се сблъсках след 9 септември 1944 година, когато арестуваха, осъдиха и изпратиха баща ми в концлагер. Той беше задържан във връзка с едно бягство през границата. По това време живеехме в Любимец, Свиленградско и много хора напускаха България нелегално. Някои от тях бяха убити при опитите им да преминат границата било за Турция, било за Гърция. Заради една такава група бегълци баща ми беше арестуван, съден, а след това оправдан от Върховния съд. Но Държавна сигурност търсеше изкупителна жертва заради убийствата, които извършваше на млади хора на границата и въпреки решението на съда, арестуваха баща ми и го изпратиха в концлагер. Мина през едни от най-тежките лагери. Първо беше в една мина Куциян, близо до Перник. След това го преместиха в друга мина – Николаево, Казанлъшко и накрая в Белене, откъдето си излезе. По онова време присъствието на такъв човек в семейството беше напълно достатъчно, за да започнат преследвания и на децата, и на внуците му.

Като ученик. Снимка: личен архив

Мен ме изключиха от гимназията, а семейството ни го интернираха в Панагюрище. Там атмосферата беше още по-ужасна, отколкото в Любимец. Като изключен и от гимназия, и от тогавашната тяхна казионна комсомолска организация, в Панагюрище ме бяха поставили сам на чин. Пред мен имаше свободен чин и на съучениците ми не им разрешаваха да разговарят с мен. Учителите ми говореха само служебно, когато трябваше да ме изпитат. Можехме да общуваме само ученици с обща съдба. Това правило важеше и извън училище. Но ние не бяхме малко. В класа ми в Любимец например бяхме общо 31 деца, от които 16 бяхме изключени. В Панагюрище броят беше по-малък, но имаше достатъчно в цялата гимназия. Оттам също ме изключиха и завърших „Шеста мъжка гимназия” в София. По онова време не беше нужно да имаш особен изяви, за да те изключат. Достатъчно беше да говориш нещо срещу властта. За такива неща не само изключваха, но изпращаха в лагери, съдеха. Както казва покойният Добри Джуров: „Такова беше времето“. Те с това се оправдават. Разбира се, всички тези репресивни мерки се отразяваха по различен начин на различните хора. Едни капитулираха и бяха смазани, а други се съпротивляваха. Аз изглежда бях от втората категория и се опитахме да направим по-сериозна организация, за да водим борба с властта.

Това беше и време, когато Студената война беше в разгара си. Източният и западният блок бяха настръхнали един срещу друг. Пропагандата и на единия, и на другия създаваше атмосфера, сякаш войната е предстояща. С оглед на това, ако започнеше война, ние възнамерявахме като организация да излезем в планината в нелегалност. Само че, както знаете, до война не се стигна. Тогава започнахме да организираме акции като тази с взривяването на статуята на Сталин. По-късно бяхме предадени и осъдени, както често се случва в нашата история. Това, че сега съм жив и разговаряме, се дължи само на обстоятелството, че между взривяването на статуята на Сталин и нашия арест, Сталин умря. Ако не беше умрял, всички щяхме да бъдем осъдени на смърт.

Снимка: авторката

След неговата кончина, в Съветската партия започна процес на десталинизация. Въпреки това апаратът на Държавна сигурност, пък и партийният апарат – на номенклатурата, бяха сталинисти без изключение. Някои започнаха да се пригаждат към новия курс, а други не успяха и бяха елиминирани, пенсионирани и отстранени от ръководни постове. Сталинизмът беше под кожата на тези, с които се сблъскахме в затворите. Те също бяха представители на ДС. Живееха с чувство на мъст и правеха всичко възможно да ни унищожат. Осъдиха ни на по 20 години, което беше най-голямата присъда, след смъртната.

Взирвеният паметник на Сталин

По онова време Сталин беше повече от Бог и една приказка срещу него беше достатъчна, за да унищожи човек. Нашата акция беше протест срещу този начин на упражняване на диктатурата и на обожествяване на хора, които са криминални типове от огромен мащаб и в сравнение с които дребните убийци са нищожни. Как го организирахме? Един от приятелите, с които ни съдиха, беше мобилизиран в казармата. Той успя да изнесе оттам взрив и всичко необходимо за приготвянето на бомби. В парка на свободата, сега Борисовата градина, където днес има барелеф на Борис III, тогава имаше статуя на Сталин с пиедестал от около 2 метра и паметник от бронз с ръст между 4 и 5 метра. Сталин беше стъпил върху пиедестала, сочещ към бъдещето. Нашата бомба беше поставена между двата му крака. Когато се взриви, тя изби краката и събори статуята.

Това стана точно на 3 март 1953 година в 19.30 вечерта. Имаше огромен митинг, може би от около 200 000 души. Тогава митингите се събираха около паметника на Цар Освободител и Народното събрание, но изпълваха цялата улица „Цар Освободител” чак до „Орлов мост”. След като поставихме бомбата, аз се оттеглих, а приятелите ми се качиха на трамвая и заминаха. Останах сред тълпата от митинга и можах да наблюдавам експлозията, събарянето на статуята и това, което последва. Милиционер изтича в телефонна будка, за да съобщи в централата им. След десетина минути по „Толбухин“ (днешната „Левски“) и след това по „Цар Освободител“ започнаха да пристигат дълги черни камиони, натоварени с милиционери и джипове с офицери от Държавна сигурност (ДС). Направиха блокада на парка и понеже имаше доста двойки там, започнаха да ги арестуват и да ги товарят по камионите. Това е, което видях вечерта.

Сталин умря два дена по-късно. На следващия ден за първи път писаха по бюлетини и комюникета, че е получил инсулт. След още един ден съобщиха, че е мъртъв. В деня на смъртта му, минах по обед с трамвая край Борисовата градина и видях, че там, където е паметникът, всичко беше заградено с много висока дъсчена ограда и беше пълно с милиционери и кучета. Очевидно правеха реставрация. На другия ден оградата вече я нямаше, а статуята беше възстановена. Имаше постове от млади хора с автомати да охраняват и да изразяват скръбта си.

Георги Константинов (на горния ред в средата) със съученици от гимназията в Панагюрище. Снимка: личен архив

Понеже по това време не ми разрешаваха да следвам в университета, бях в един курс по клинична лаборатория. Това са средни медицински училища за лаборанти, медицински сестри, акушери, зъботехници, за които не искаха все още някакви бележки и др. подобни. Иначе навсякъде другаде бяха необходими бележки с подписите на петорка, в която участваха представител на кметството или на общинския съвет, представител на партията, на Държавна сигурност, на Отечествения фронт (масова организация, в която членуваха поголовно всички – имаше 5 милиона члена) и представител на комсомола. Тая петорка решаваше кой може и кой не може да следва. От най-големия град до най-малкото село това им беше практиката.

На десетки, ако не стотици хиляди млади хора те не разрешаваха да имат достъп до университета, а тези, които преди това бяха влезнали, ги изключваха с хиляди, когато започнаха чистките. Те искаха да елиминират всякаква конкуренция и да утвърдят свои хора, които или имат техните убеждения, или бяха готови да капитулират и да им служат.

Предателството

След взривяването на паметника стана предателство. Възрастен човек, с когото един от нашите имаше контакт и от когото е очаквал да получи оръжие, е писал доноси за нас. Чел съм ги след промяната, когато дадоха достъп до досиетата. Ние разбрахме, че сме предадени предварително, настъпиха колебания в хората и трябваше да се реши как да се реагира. Имаше предложение да излезем в нелегалност в Балкана, идваше пролетта. Другото предложение беше да се опитаме да преминем границата, което също не беше невъзможно. Но колебанията доведоха до това, че една част от хората минаха в нелегалност и се укриха. Поискаха аз да отида в Горна Джумая, Благоевградско, където съм роден, за да видя какви са възможностите да се мине през Югославската граница (Благоевград е на 15-16 километра от нея).

Отивайки там, бях предаден за втори път. На четвъртия ден ме арестуваха. От документите в досието ми не можах точно да определя кой е извършил второто предателство. Имам предположения за 4 човека, но кой от тях е, не знам. Както и да е, арестуваха ме през нощта в Благоевград, преспах една нощ в техния карцер и на другия ден ме натовариха с трима милиционери, вързан с едно въже. По това време нямаха навсякъде белезници. Докараха ме във Вътрешно министерство в София, което е на „6 септември“ и „Гурко“. Качиха ме на четвъртия етаж и там започна т. нар. следствие.

Седем дена ме държаха прав, без храна, без вода, провеждаха ми денонощни разпити като разпитващите се сменяха. Това беше придружено с побоища, ритници и изтезания. Аз отричах всички обвинения. На седмия ден ме натовариха в една кола и ме изпратиха в следствения отдел на ДС, който тогава се намираше в Софийския централен затвор. Друго тяхно поделение беше на „Лъвов мост”, а това, което имаха на „Развигор“, го създадоха доста по-късно. Имали са, разбира се, места за разпити и мъчения и в други техни обекти в София и околностите.
Т. нар. следствие представлява следното нещо – вечерта към 10.15 – 10.30 идват и ме вдигат за следствие. Разпитите траят през цялата нощ до призори, след което ме връщат в килията, но там през деня не дават нито да се ляга, нито да се спи. Това нещо продължава седмици и месеци. Довеждат те до състояние, при което можеш да спиш прав или седнал. Това е съветска система на разпити. Целта е толкова да се изтощиш, че да признаеш всичко, което искат от теб.

Снимка: личен архив

Делото се наблюдаваше от най-високо място – от тогавашните шефове на ДС Апостол Колчев и Кумбилиев, от министъра на вътрешните работи Георги Цанков и др. От докладите до тях може да се види какви трудности са изпитвали следователите на ДС с хората от нашия процес. Някои се огънаха, разбира се, но за щастие знаеха по-малко.

Следствието приключи за 3 месеца при този режим. В края на втория месец аз направих опит за самоубийство. Със счупени стъкла от прозореца се опитах да си срежа вените, само че вътре в килиите също имаше доносници. Един от тях беше бивш шеф на ДС в Кърджали. Казваше се Златко Янев. Беше осъден на 5 години затвор, но прекарваше времето си в килиите на ДС, представяйки се също за следствен, за да подслушва и да донася за наученото. Когато исках да се самоубия, той направил донос, дойдоха, направиха обиск, намериха стъклата, а него го извлякоха от килията. Поставиха ми белезници отзад на гърба и с тях стоях денонощно. Непрекъснато ме наблюдаваха през шпионката.

Когато ти поставят белезници и стоиш с тях един месец, в рамото се получават страхотни възпаления. Болката беше ужасна, пареща, всичко ми беше изкълчено, а когато ми махаха белезниците (само когато ме пускаха до тоалетната или трябваше да се храня), нямах сили да си вдигна ръцете. След опита за самоубийство прекратиха с мен всякакви следствия, но ми оставиха белезниците и ми казаха, че признавам или не, ще бъда съден възоснова на показанията на другите. В съда се опитахме много неща от изтръгнатите да отхвърлим, но съдът не беше нищо друго, освен филиал на ДС, заедно с прокурора. Те действаха координирано и всеки опит да отречеш дадено признание, свое или на някой от другите подсъдими, с аргументи и доказателства, се прекратяваше от председателя на съда, който искаше да се четат само дадените показания по време на следствието. Това беше процедурата.

Бях подведен под член от Наказателния кодекс (НК), при който нямаше алтернатива. Той предвиждаше само смъртно наказание. Това е параграф 71 от тогавашния НК. При това положение близките ми се разтичаха и предизвикаха психиатрична експертиза. Само че психиатрите също се страхуваха да поставят диагноза, която би ме отървала от смъртното наказание, защото можеха да ги сложат на мое място.

Снимка: авторката

Междувременно, докато траеше следствието, процесът на десталинизация, макар и още неофициално, беше доста напреднал. Братът на майка ми, който беше партиен член, се познаваше с един писател от онова време – Кръстьо Белев, който беше таен агент на руското контраразузнаване. Заедно с него вуйчо ми отива в Съветското посолство. По онова време посланик беше Бодров. Казват му за случая, той докладва в Москва, а в Москва по това време първи секретар беше Хрушчов. Оттам е дошло нареждане по процеса да няма смъртни присъди. Ако не беше тази интервенция, независимо че Сталин беше мъртъв, щяха да ни осъдят на смърт и да ни екзекутират.

Затворите

След като това не стана, дойдоха затворите, в които още от началото ми казаха, че съм се отървал от смъртта, но съм в ръцете им и ще съжалявам, че не са ме екзекутирали. Аз съм един от малкото, които са прекарали повече от половината от годините си затвор (над 10 години общо) в пълна изолация. Лишават те от вестници, списания, книги, разговори. Килията от двете ми страни беше заградена от две празни килии, за да не може с чукане по стената да се свързвам със съседите. На охраната и на надзирателите им беше забранено да разговарят с мен. Чувал съм началникът на затвора в Пазарджик как казва на надзирателите: „Каквото и да прави, както и да ви провокира, дори да ви удари, няма да си отваряте устата. Ще ми докладвате и аз ще се разправям“. И тогава следваха карцери, лишаване от колети, писма, свиждания с близките.

За категорията и разряда, към които принадлежаха затворниците като мен – първа категория и първи разряд, за 3 месеца имахме право на 10 минути свиждане, 4 кг храна, 4 кг плодове, 10 тогавашни лева и едно писмо от 1 страница. Това беше по правилник, а като започнат да те наказват (аз съм имал наказания с години наред), те лишават и от това. Даже накрая, след едно престояване в карцера от 3 месеца, дойдоха и ни прочетоха нова заповед, която гласеше, че сме наказани, „докато се поправим”. Ние бяхме шестима, поставени на този режим – трима анархисти и трима легионери. До този момент бях лежал 3 години, тоест, оставаха ми 17 години до края на присъдата, които трябваше да прекарам в пълна изолация. Целяха моралното ни унищожение. То започва с подписване на декларация, че признаваш грешките и престъпленията си и ще работиш за социализма. По-нататък, стъпало по стъпало се завършва с това да те превърнат в доносник. Това беше последната фаза.
Някои хора при този режим полудяваха. Други умираха, защото нямаше храна. Оставяха ни само на храната на затвора, която беше 300 грама хляб за деня, бобена чорба, в която бобът с лупа да го търсиш и вечерта пак някаква чорба с малко фиде и малко доматена салса. Никаква мазнина нямаше в тези неща. След като изкарах 3 години на такава храна, бях сведен до 49 килограма. Когато влезнах в затвора бях 93. За да отида до тоалетната, съм лазил и съм се опирал по стената. При това положение дали човек ще оцелее зависи много от организма му. Когато килограмите спадат, човек стига до някаква граница, при която, ако е наполовина на килограмите си и не е умрял, храната, такава, каквато е в затвора, дава необходимите 1000 калории, за да съществува един 40-ина килограмов организъм. Някакъв баланс се създава. Други организми, които се нуждаят от повече храна, при такова отслабване угасват от гладна смърт или са нападнати от тежки заболявания. Хората от това умираха – от глад и болести, предизвикани от глада. Нямаше никаква медицинска помощ. Като те заболи зъб, вадиш си го сам.

Влезнах в затвора на ненавършени 20 години и изкарах в него 10 години. В Пазарджишкия затвор бях 5 години. Останалото време бях в Софийския централен затвор (преди присъдата), а след Пазарджишкия – в Белене и в Плевенския затвор.

Излезнах от затвора в края на 1962 година, когато имаше една обща амнистия, продиктувана от Москва. Москва тогава се опитваше да стопли отношенията със западния свят и едно от изискванията на Запада беше най-напред да установи мирно съжителство със собствените си затворници. Хрушчов, който продължаваше да бъде първи секретар на Съветския съюз, нареди на сателитните секретари (по това време в България на власт беше вече Тодор Живков) и дадоха тази амнистия, в резултат на която си излезнаха всички, освен две категории – съдените за шпионаж и за стари деяния.

Студентски години

Излезнах от затвора почти 30 годишен. През 1956 година се проведе т. нар. 20-и конгрес на съветската комунистическа партия, когато за пръв път официално Хрушчов говори за престъпленията на Сталин и обяви десталинизацията, която беше започнала почти веднага след смъртта на Сталин. През 1962 година беше 22-ия конгрес на съветската компартия, в резултат на който извадиха балсамирания труп на Сталин от мавзолея на Ленин (където беше положен) и го погребаха. Най-ярките фигури, свързани със сталинизма, бяха елиминирани от партийния живот, от служби и т. н. След като това се случи в Съветския съюз, автоматично се извърши и във всички сателитни страни, включително и в България. Най-напред махнаха Вълко Червенков, който беше най-ярката сталинска фигура след Георги Димитров, а след това министрите Цанков, Югов и ред други. Чистки се проведоха и в ДС, и в партийните комитети.

Понеже аз бях съден за взривяване на статуята на Сталин, не беше желателно да се разправят пак с мен, защото това можеше да бъде изтълкувано като подкрепа на сталинския курс. Много от тях по това време криеха своя сталинизъм зад маоизма. Мао Дзедун не поиска да разкритикува Сталин и неговите престъпления, а говореше за грешки. Даже направи декларация, че е готов да приеме в Пекин балсамирания труп на Сталин. В тази атмосфера бяха доста по-внимателни, когато пипаха. Тогава намалиха и репресиите. Курсът, който възприеха по отношение на противниците, вече не беше изпращане по лагери, смъртни или дългогодишни присъди затвор, а се опитваха по всички възможни начини да вербуват противниците на режима, а и не само противниците.

Вербуването беше станало масова система и създадоха милиони доносници. Срещу едни са упражнявали натиск и шантаж. На други са обещавали кариера. Трети сами са се предлагали. Понеже имаха 45 години, успяха да вербуват много хора. Виждате и до днес как процедират – вадят този, който им е необходим, за да го компрометират. Останалите ги държат, разсяти навсякъде, в партии, в икономиката, в медиите, в науката, в културата. Изобщо няма сфера, която да не е заета от тази агентура. Сигурно голяма част от вербуваните преди 60 години са покойници, но има вербувани през последните 2-3 десетилетия на режима, които все още са годни да доносничат. Някои от тях заемат ключови позиции в различни власти – законодателна, изпълнителна, съдебна, медийна. Ако се разкрият напълно досиетата, ще получите картина на целия ужас, който тежи върху днешното поколение и не се знае докога това ще продължи.

След като излязох от затвора, една година работих по строежите. Междувременно, понеже не бях навършил още 30 години, поискаха да ме изпратят в казармата, в трудови войски. Аз знаех каква е обстановката там и предполагах, че предвид миналото ми, щяха да сложат някой фелдфебел (старшина) да ме предизвиква и да ме настъпва по мазолите, докато го сбия, за да ме осъдят наново. За да не стане тази работа, разиграх един етюд, в резултат на който влезнах в психиатрията в Благоевград, откъдето си извадих документ, че съм болен, с диагноза. Този документ беше изпратен във военното окръжие и така ме освободиха от военна служба.

Утре следва: Гонитбата с ДС и бягство във Франция

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.