Мила Банкова: Върнах се в България, за да предам послание от Амазония

След две години като доброволка в Перу, Мила си идва в родината, за да напише книга с детски приказки от джунглата

Мила Банкова. Снимки: авторката

През месец май e-vestnik публикува историята на 26-годишната Мила Банкова – доброволка в Перу, зарязала западната цивилизация, за да помага на бедните деца в Амазония. След повече от две години в джунглата, днес Мила отново е в България. Връщането й в родината предизвика интерес в медиите и тя се появи в ефира на няколко национални телевизии, за да разкаже за живота в Амазония и мисията да помагаш на другите.

Мила обаче не се е върнала у дома просто така. Тук има задачи, които си е поставила още в Перу. Ще издава книга с приказки и рисунки на децата, с които работи в бедния квартал Пуерто Малдонадо, за да усетят българските им връстници поне частица от магията на джунглата. Подготвя и изложба от снимки, рисунки и ръкоделия, вдъхновени от тайнствената енергия на Амазония.

E-vestnik откри Мила в кърджалийското село Дъждовница, потънало сред живописните хълмове на Родопите, далече от шума и градската забързаност на цивилизацията. Тук живеят малко повече от стотина души, които говорят предимно на турски и изповядват исляма. Мила е в Дъждовница благодарение на арт-движение „Кръг”. Впечатлени от нейната кауза, от организацията й предоставят арт-къщата, която стопанисват в селото, за да напише на спокойствие своята книга.

Мила е в Дъждовница едва от няколко седмици, но вече се чувства тук като у дома си. Общува с местните хора така, сякаш винаги е живяла тук. Кани гости, които черпи с перуански специалитети. Превърнала се е в любимка на децата от селото. Те я посещават всеки ден, за да си пишат заедно домашните и да слушат разказите за Перу, където Мила един ден непременно ще се върне.

Мила на разходка в планината. Снимки: авторката

– Мила, какво те доведе отново в България?

– В България ме доведе идеята, че трябва малко да сменяш контекста. И понеже съм чедо на Западния свят и главно на България, която всъщност преди не беше Западен свят, трябваше малко да посменя, защото в един момент почваш да се задъхваш. В Амазония е много хубаво, бих искала да остана за цял живот там, обаче от една страна имаш да правиш неща и тука, от друга страна, трябва и да разнообразиш.

– В България те направиха медийна звезда… Според теб защо идването ти предизвика такова внимание?

– Това е, защото някой беше направил скрит заговор с медиите, явно (смее се). Обаче наистина имаше доста голям интерес, може би защото тепърва започват да навлизат някакви алтернативни начини на живот като теми в самите медии. И второ, интересно им е на хората – джунглата, момиче от България, правят спектакъл. Трето може би заради самата мисия, поставям го на последно място, защото не вярвам да са толкова благородно настроени, та да ме пуснат по медиите, само защото съм направила нещо за децата. Има толкова много хора, които не ги пускат по медиите, а пък правят много неща.

– Но ти май си единствената българка, която е в Амазония и работи като доброволка. Според теб защо?

– Ами, защото, първо, че в България няма голяма доброволческа култура и второ, защото специално Перу е супер далече. Както казва майка ми, на другия край на света, някъде си, където няма такова място. А и не всеки е длъжен да помага на другите по някакъв начин.

– Чувстваш ли се по-различна от хората на твоята възраст тук, които като че ли мислят предимно за това как да направят пари и кариера?

– Изобщо не се чувствам по-различна. Чувствам, че имам по-голям опит в една сфера, в която те нямат, но те пък имат опит в много повече неща от мен. Може би се чувствам малко по-бързо пораснала. Защото отговорността, когато помагаш на някакви хора, те прави вътрешно по-зрял.

– Когато e-vestnik публикува разказа ти за Амазония, доста читатели във форума реагираха негативно, имаше коментари от типа „Абе, няма си друга работа, тръгнала да спасява децата в джунглата …” и т.н. Стана ли ти кофти от тези реакции? (Виж историята за живота на Мила в Амазония тук.)

– Ами, не, не ми стана кофти. Не съм някое наивно дете, което да пада от не знам си къде. Като цяло ми направи впечатление, че статията беше една от най-позитивните като коментари. И това може би ме стресна повече. Защото критиката си е супер нормална, аз също вътрешно се критикувам и гледам да се подобрявам всеки път… Така че нека си критикуват, какво. Аз си върша моите си неща, а който иска, да си седи там и да си пише…

Мила демонстрира индиански танц, облечена в истинска индианска носия. Снимки: авторката

– Липсва ли ти нещо от Перу, спрялото време, усмихнатите хора, за които разказваш?

– Такава липса не чувствам в Дъждовница, защото тук много се доближава до това, което е там. Тук също цари безвремие и е като сто години назад. Макар че тук има много повече ред. Липсата се усеща в градовете. Защото там наистина е супер забързано, всеки ти се кара за нещо, всеки те псува. Обаче ми се струва, че когато аз съм позитивно настроена, когато си включа бутона за позитивна енергия, хората по някакъв начин се смекчават и почват и те така лекичко да ми говорят. Иначе винаги можеш да си намериш някакви дребни дразнители.

– Пет години си живяла в Италия, две в Перу, сега си отново в България. Къде се чувстваш най-добре?

– Ами, то аз… навсякъде се чувствам най-добре… Може би в Италия не ми е толкова комфортно, защото е една по-затворена култура, въпреки че се пишат много отворени. Но там социалното положение така е изградило нещата, че, дори и италианец да си, в самото общество си някакъв аутсайдер. В България нещата, лека-полека може би започват да ги имитират, защото целият този свръхкапитализъм нахлува със супер скорост и прави така, че хората да се отчуждават все повече. Но пък тук си ми е супер, не знам.

– Усещаш ли някаква промяна тук?

– Ами, че приятелите ми вече не казват „нямам пари”. Всички си имат някаква готина работа, добре платена, така ми се струва. Уж нямаме много пари, но в София като че ли всички си имат. Иначе какво? Променило се е, че в София не може да се стигне от центъра до Овча купел 1. Няма начин просто. Час и половина пътувах с такси!

– Как си прекарваш времето в Дъждовница?

– Ами ходя на риба, пастелирам тютюн (смее се). Пиша книга… Играя си с децата. Целия този медиен шум имаше за мен малко негативен ефект, защото се почувствах като някаква звезда, а всъщност аз не мисля, че правя някакви звездни, небесни, космически неща. Беше малко стресово с времето, защото всички ми звъняха оттук-оттам, да дойдеш и т.н., аз вече започнах да се задъхвам наистина. Обаче от друга страна, благодарение на целия този медиен интерес успях да направя един апел към хората, които искат да помогнат, и изобщо хора, които имат желание нещо да направят, но може би не знаят къде и как.

Мила готви в кухнята на арт-къщата в Дъждовница. Снимки: авторката


– Много хора ли се отзоваха?

– Отзоваха се доста хора за редакция на текстове, за графичен дизайн, за корицата на книгата, други искат след като я публикувам, да са ми адвокати, в смисъл да ми помогнат да не ме излъжат. И всякакви такива неща… малко пари, които още не съм приела, защото им казах, чакайте да видим какво ще стане… За изложбата един мой съученик ми изкара снимките… И разбира се, арт-къщата „Дъждовница”, която ми предоставиха от движение „Кръг”. Това е такава помощ, да ми оставят място, където да имам спокойствие, свеж мозък и да съм в рая на България… Тук прилича на езерото Титикака,като погледнеш отгоре и е супер (село Дъждовница е точно над язовир Кърджали – б.а.).

– Разкажи нещо повече за книгата?

– Визията за и на тази книга е малко по-необичайна, тя е артистично проявление на хора, които се свързват с мен, като всеки с нещо иска да помогне. Има приказки, измислени от самите деца, истински легенди от Амазония, рисунки, снимки. Но книгата няма да е моя, а ще е изготвена от всички тези хора, които помагат в нея, аз съм само посредник и давам информацията. Тя ще е една приказка на верига от хора, които искат да разкажат, че един друг свят е възможен, както в детските мисли. Тръгва от желанието да свързвам деца по света и от това, че моите деца много искаха да разкажат на връстниците си от Италия, България и други интересни места за техните плодове и истории с ягуари, които аз най-искрено им казах, че нашите деца не познават. Да не забравяме, че и ние сме деца, но пораснали, затова тази книга е създадена от деца за деца, но и за възрастни. Идеята е да излъчва светлина, усмивки, цветовете на Амазония.

Мила показва ръкоделия от Амазония, които ще включи в изложбата със снимки и рисунки от Перу. Снимки: Нели Томова

– Какво ще се случи, когато я издадеш?

– Ами, първо всички ме питат, мислиш ли, че от тая книга ще изкараш пари. Аз съм малко скептична, защото в България не вярвам да събера някакви супер фондове за Перу. Ако исках само да направя книга, сигурно щях да отида някъде в друга страна само за печалбата. Но на мен ми е много важно да дам на българския читател, и на децата тук, частичка от всичко това, което съм преживяла и съм научила. И по някакъв начин да има ефект и върху българските деца, да се позамислят, че не са единствените на света, че може би има много деца на края на света, които също искат да се запознаят с тях, да обменят опит. Мечтая си след време да направя нещо като програма за младежки обмен, само че за по-малки деца, до 12 годишни. Защото тук всички уж много знаят, обаче все от телевизията, все от новините, и накрая се оказва, че са расисти. Ето тук, в Дъждовница, също… Едно дете каза: „Ама те са много черни, не ща да ги гледам.” Всъщност имаше предвид, че децата от Перу му приличат на циганчета. На мен ми стана много гадно и се ядосах. Викам: „А на теб българите, ако ти кажат, че си турчин, ти какво ще кажеш? Има ли някаква разлика? Виж, и аз съм черна, защо идваш при мен да си играеш!?”

– И в Дъждовница се занимаваш с деца?

– Не се занимавам супер активно, пишем домашни. В селото няма много деца, аз имам контакт с пет-шест от тях, активно с три. Единият е на 12 и не може да чете, не може да пише, ама съвсем не може да пише, той е по-зле и от децата в Перу. Няма кой да се занимава с него, освен баба му и дядо му, а те са по-грамотни на турски, отколкото на български. А, има нещо много важно, което искам да кажа. Всички казват: „Те турците в България, трябва да говорят на български!” Ами, те всички говорят български, и най-старата баба в селото, с която се запознах и тя горе-долу се справя. Всички говорят български, на турски комуникират само помежду си. Мисля, че всеки си има право да си живее и да си говори какъвто си иска език.

– Намираш ли разлика между децата тук и тези в Перу?

– Ами, тук в селото децата са много по-различни, отколкото в София, да кажем. В София децата не знаят какво да правят, ако нямат компютър и телевизор, ама наистина не знаят. Тук децата през цялото време са свободни, точно като в Перу, измислят си всякакви игри… Но са си готини, любопитни спрямо всичко. Много се радваха да видят децата от джунглата, сега ще им пишем картички, ще правим комуникация.

Мила пред арт-къщата в Дъждовница. Снимки: авторката

– Защо реши да се занимаваш точно с деца?

– Ами сигурно от егоизъм. В смисъл, че аз винаги много съм се разбирала с децата, ама много. Може би защото с тях комуникацията става толкова по-лесно и е толкова позитивна, даже с негативните й неща. Някое дете като се скара, след пет минути все едно нищо не е станало. Докато ако се скараш с един възрастен човек, с натрупани социални проблеми, семейни проблеми, той примерно ще се цупи един месец. При децата няма такова нещо. Много по-лесно ми е да контактувам с тях, много ги обичам. Обаче смятам също така, че децата трябва да имат по-отворено отношение към света и да не се задръстват с расизъм още от малки. Просто по някакъв начин, занимавайки се с тях, да им дам възможност да мислят за това и да се опитват те самите да бъдат креативни.

– Ще се задържиш ли в България или мислиш да се връщаш в Перу?

– Там ще се върна със сигурност, точно време не мога да кажа, то само ще си дойде. Трябва да намеря и пари за самата себе си, да се върна. Защото няма да харча за себе си от парите за проекта. Някой може да си помисли, че тия пари сега, ще ги събера и билета ще си го купя с тях. Но не ми е това идеята, а и със сигурност няма да са много пари от книгата. Идеята ми е да започна работа точно в тази област – да работя с деца. Ако мога да намеря финансиране за такъв детски обмен, само че може би в самата България, между турци, българи и роми. Не знам дали ще стане, може би е супер утопично, но всичко може. Аз тепърва трябва да се адаптирам, за да видя каква е социалната обстановка, какво е положението. Но със сигурност нещо в тази област, защото няма да тръгна да си търся работа във фотостудио или пък нещо, от което да изкарвам супер кинти. Искам да правя нещо по моята специалност. Създавам си контакти наляво-надясно, така че те нещата със сигурност ще трябва да се случат.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.