Либия: социализъм и консуматорско общество в едно
С падането на икономическите бариери между Либия и Запада Триполи се превръща в бързоразвиващ се град, в който избуява нова консуматорска култура. Чужденците се стичат към пристанищния средиземноморски град, за да сключват сделки, станали възможни благодарение на възстановяването от дългогодишните санкции срещу тази страна членка на ОПЕК. А хотелските стаи не достигат.
Докато слънцето залязва, а край сенчестите аркади в колониален стил полъхва прохладен бриз, жителите на Триполи тръгват по магазините. Витрините са отрупани с нарастващ асортимент от вносни стоки – от забулени кукли Барби до фланелки на националния отбор на Англия по футбол, дизайнерски дамски чанти и копринени шалове.
По данни на Конференцията на ООН за търговия и развитие (ЮНКТАД) през 2007 година преките чуждестранни инвестиции в Либия са достигнали 2,5 милиарда долара след бавно икономическо съживяване, започнало през 2004 – годината, в която Либия се отказа от програмата си за разработване на оръжия за масово унищожение. Така страната се изравни по чуждестранни инвестиции с Мароко и със Судан.
Край ярко осветения Зелен площад и плакатите, отбелязващи 39-ата годишнина на ислямската социалистическа революция на Муамар Кадафи, бизнесмени с последни модели лаптопи обсъждат инвестиционни проекти на по чаша италианско кафе или плодово фрапе. Броят на полетите, които обслужват летището на Триполи, нараства, а паркингът му е препълнен и шофьорите паркират колите си на близката поляна. Разработва се проект на стойност два милиарда долара, който ще увеличи капацитета на летището повече от шест пъти.
„Ако известно време не сте посещавали някой район, ще ви бъде трудно да го познаете, отбелязва либийският певец и автор на песни Ахмед Факрун. Ще се запитате кога се е случило всичко това.“ По данни на американското посолство безработицата в Либия надхвърля 30 процента, но безгрижните жители на Триполи, изглежда, не се вълнуват особено от заетостта и от нарастващия брой чуждестранни посетители.
Определено най-значимото посещение беше това на американския държавен секретар Кондълиза Райс, която дойде през септември, за да сложи край на продължаващата от десетилетия вражда. Това подхрани надеждите, че Либия се завръща в редиците на международната общност, след като Западът години наред гледаше на нея като на страна, подкрепяща тероризма. Ако съдим по атмосферата в Триполи, модернизацията е пуснала здрави корени.
Свистене на гуми и нови хотели
По тузарската улица „Бен Ачур“ се образува колона от БМВ-та и джипове. Млади мъже демонстрират мощта на двигателите си с пронизително свистене на гуми по асфалта, от който се вдига пушек. Шумът не нарушава спокойствието на група старци, които играят на дама и пушат наргиле. Из града се издигат билбордове, които рекламират проекти за нови многоетажни хотели. Появили са се магазини за френски парфюми и италиански дизайнерски дрехи, за да обслужат капризите на нововъзникналата класа от богати и претенциозни либийци с излишни пари за пилеене. „Бизнесът се разраства, а следващата година обещава да е по-добра и от тази, коментира Мустафа – тунизиец, който работи за италианската мебелна фирма „Доймо“. Засега не приемаме нови поръчки, защото просто няма да смогнем да изпълним ангажиментите, които вече сме поели.“
Американските компании навлязоха на пазара с либийски петрол и газ след края на санкциите през 2004 година, но много други изчакаха до това лято, когато двете страни се споразумяха за основаването на фонд за обезщетяване на близките на загиналите при извършените с подкрепата на Либия терористични актове през 80-те години. Прави впечатление, че към днешна дата големите американски марки все още отсъстват от либийския пазар. Има заведения за бургери, но няма „Макдоналдс“. Един човек, облечен в плюшен костюм на патица, поздравява клиентите на семеен ресторант, но въпреки това никъде няма магазини на „Дисни“.
Либийците в Триполи твърдят, че страната им се отваря към световната икономика по свой начин, като насърчава чуждестранните инвестиции, но избягва символите на западната икономическа мощ. Те предпочитат да не говорят за политика, но някои се обявяват в подкрепа на либийската система, при която младите семейства имат възможност да закупят първите си жилища на преференциални цени, брашното се субсидира от държавата, за да е сигурно, че ще остане „по-евтино от пясъка“, а просяците са малко.
В Зелената книга на Кадафи – теоретичният фундамент на неговата система на управление, публикуван в края на 70-те години – отношенията между служител и работодател се определят като робски. Тя предлага те да бъдат поставени на друга основа – да няма работници на заплата, а само партньори. Влиятелният син на Кадафи Сейф ал Ислам полага усилия, за да придаде тежест на кампания, която трябва да даде възможност на повече либийци да започнат да развиват малък бизнес.
Прилив на чужденци
Някои жители на Триполи смятат, че реформите, чиято цел е да дадат възможност на хората да се преквалифицират за истинска работа, вместо да разчитат на правителствени синекурни служби, са знак, че страната е способна да се модернизира, без да е необходима нова революция. „В Либия можеш да постигнеш това, което желаеш, но трябва да залягаш здраво над учението“, смята Абделхафид Шитви, 30-годишен петролен инженер. „Някои хора може би предпочитат да получават държавни пари и да си стоят вкъщи, но това не е истински живот“, допълва той.
Други смятат, че либийското общество е станало малко по-меритократично – може да се види как техни сънародници работят като механици и дори чистачи на улици на места, на които по-рано биха отказали подобна работа. Говори се, че новата атмосфера на предприемачество е заразила част от населението, а магазините в Триполи привличат тунизийци със своята по-евтина битова електроника и домакински уреди. Триполи се намира на около 180 километра от границата с Тунис, а по време на санкциите Тунис беше сравнително удобен коридор за влизане в Либия.
Въпреки всичко либийците с по-нископлатени професии се оплакват, че приливът от чужденци е оскъпил живота им твърде много, а семейните приходи не успяват да компенсират поскъпването. „Всичко е скъпо, скъпо, та скъпо!“, оплаква се таксиметровият шофьор Мустафа. „Баща ми почина и аз се мъча да издържам братята и сестрите си. Само петролът е евтин“.
Кадафи изключва възможността да промени системата на управление, която забранява политическите партии, като за сметка на това залага на самоуправление чрез местни комитети. Той обаче споменава, че гражданите трябва да получават по-голяма част от националните приходи от петрол и да имат право сами да решават за какво да ги харчат. Предвижда се тази реформа да започне през януари, въпреки че либийските експерти твърдят, че може да се наложи да бъде забавена заради световната финансова криза. „Ако обстоятелствата в международен план не позволяват такава реформа да се извърши сега, тя може да се забави“, коментира Салех Ибрахим, член на Висшия съвет по планиране и директор на академия в Триполи.
След толкова години изолация някои либийци все още се отнасят подозрително към засилващото се чуждестранно присъствие: „Освен всички тези хотели, дали ще ни дадат стипендии, по-добро образование и дали ще помогнат на нашето правителство да ни осигури безплатно здравеопазване?“, пита икономическият консултант Исмаил Турки. „Опасявам се, че печалбите ще отидат при чужденците, а не при либийците“.
По БТА