Битката с ученическата униформа през 60-те

Матей Стоянов. Снимка: Иван Бакалов

Напоследък се чуха гласове за връщане на ученическите униформи. Това ми припомни моите някогашни битки с фуражката – мачкана в чантата, подхвърляна в междучасията, но все пак необходима, за да скрие стриганата ми задължително глава. Дори в онова униформено време ученикът ненавиждаше куртката, шинела и тъмносиния панталон. Естествен човешки порив, който можеше да бъде спиран само чрез принуда. Как ли би станало това днес, в епохата на всеобхватна рекламна пъстрота? Единственият начин униформата да бъде приета от ученика, а не да се превърне в още едно досадно задължение, отхвърляно или заобикаляно, е тя да изразява някаква негова съпричастност. Към традиция, към съмишленици, към някой безспорен авторитет, откроил се сред училищната общност. Дори един бегъл поглед към тези евентуални мотиви би ни обезкуражил. Традициите, доколкото ги има в нашето училище, бяха яко облъскани от какви ли не реформи и нововъведения десетки години наред. Често правени самоцелно, застъпващи се една с друга, за сметка на крехката детска психика. Подобни експерименти насърчават както безотговорността, така и агресията у подрастващите. Вече берем горчивите им плодове по нощните улици.

Когато стане дума за ученическата униформа като традиция, веднага правим аналогия с някои западни колежи, най- вече английски, чиито възпитаници се гордеят със своите емблеми и специално облекло . Забележителното там е, че носещите униформата я възприемат не като обезличаване, а като признак на елитарност. Защото вглеждайки се в миналото на това учебно заведение, има какво да видят, а тяхното бъдеще в него е свързано със спазването на строги правила. При нас, въпреки усилията на някои учители, подобна приемственост няма.

Едва ли наличието на съмишленици би накарало ученикът да приеме униформата. Повечето училищни приятелски общности виреят върху отричането на правилата, а не върху тяхното спазване. Изключенията са малко. Има и деца, които наистина са в училище, за да учат, но вълната на отрицанието надделява. Тя е шумна, вулгарна и настъпателна. И тук опираме до третия фактор – кои са авторитетите, които учениците следват?

Те са предимно от областта на спорта или съмнителни попфолк идоли. Дори не става дума за директно преклонение, а за прехласване пред посредници – лидер на футболна агитка или някой поназнайващ клюки за изгряла неотдавна звезда. Място за изява са им нощните дискотеки, където механизма на затъпяването може да се види в най-чистия му вид. Нека направя уговорката, че в тийнейджърския период всяко поколение е склонно да демонстрира хъшлашко поведение. Но сегашното граничи с дебилност. Видяхме момчетата, нападнали телевизионния екип при НДК. Те не бяха група, а глутница. По мое време хъшлашкото бе съчетано с артистизъм. Всяка махала си имаше своя зевзек, който чрез своето въображение естетизираше тогавашния юношески бунт. Дори с известна доза самоирония. Немислими нюанси в днешно време.

Онова, което разпалва този бунт при всяко поколение, е усещането на младите, че не са забелязани, че са пренебрегнати. Усещане, започнало в семейството. То доминира, независимо в какво е изразено – в мода, песни, графити, лафове. Знам го и върху свой гръб – всеки си е изживял този етап на хлапашка показност. Наивна, неумела и смешна. И ако нещо ме е спасило от фатално объркване, това е родителската любов. Сега останала у мен и като чувство за вина. Това явно липсва на тези млади хора. Крясъците им са ехо на хаос и най-вече на самота. Затова ученическата униформа не би ги спасила, а още повече би подчертала проблемите им. Тя е последното, което би ги вкарало в правия път.

А началото е в семейството. Основното е недостиг на обич. Явно липсата на внимание е стигнала до критична точка, за а превърне невръстни дечурлига в неприятна сган. Там, където е късно да се внуши у родителя чувство за отговорност, са нужни строги мерки, включващи административно и обществено въздействие. И глоби, разбира се. Не символични като размер и събираемост, а с неприятни последствия за калпавия настойник. Налага се да бъде създадено и специално полицейско звено, което да контролира масови ученически събития и дискотеки. Спецификата на неговите задачи трябва да съчетава твърдост, непревишена дотам, че да застраши здравето на провинените. Неведнъж сме били свидетели как полицейското поведение се люшка от пълно безразличие към рязка бруталност.

Може вината за инцидента в дискотека „Индиго”преди години да е на отделни ръководители или на определена институция, но не бива да си затваряме очите пред факта, че няколко деца бяха убити от ститина като тях, втурнали се към удоволствието, неподготвени от родителите си как да се държат при масово струпване на хора. Впрочем, много случаи доказват, че сред тълпа самите родители стават неадекватни.

Питам се какво още би трябвало да стане, за да осъзнаем, че душевното здраве на нацията е сериозно застрашено. И то чрез младото поколение, особено онази част от него, чиито нравствени стойности са подменени от рекламни фетиши. Но най-голяма заплаха е родителската леност и ослушване към държавата. Нищо не може да ви замести, майки и татковци! Имаше някога такива опити, но те останаха само в една лумпенска песен от 50-те години, изпълнявана по сватби:

„Кой ще ни храни децата?
Хоремаг, хоремаг!

Кой ще ни учи децата?
Детиздат, Детиздат!

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.