Великобритания през погледа на Обама: расово арогантна, пъпчива и безрадостна

в. Таймс

Барак Обама маха на излизане от Даунинг стрийт 10, по време на посещението си във Великобритания през юли 2008 година. Снимка: Ройтерс

Преди повече от половин век един африканец е арестуван от колониалната полиция в Кения. Той е хвърлен в затвора, измъчван и две години по-късно освободен, вече рухнал човек. По време на бунта „Мау Мау“ срещу британското управление в Кения подобни епизоди са нещо обичайно, но сега този къс от историята отново изплува на повърхността под формата на личната история на дядото на Барак Обама.

Това не е просто поредният интригуващ елемент от и без това колоритната биография на Обама. Нито един съвременен президент не е толкова пропит от миналото си, включващо както собствения му житейски път в Америка, така и историята на рода му. Миналото и местата, от които идва – Хавай, Индонезия, Кения и Чикаго – са избраният от Обама начин да се представи пред американския електорат. Но историята за това, как британците са се отнасяли към дядо му показва колко малко знаем все още какво е отношението на Обама към Великобритания и до каква степен мнението му може да бъде пречупено през призмата на миналото.

Някои от последните президенти встъпиха в длъжност като открито демонстрираха специално отношение. Англофилията на Джордж Буш беше от познат републикански вид – основаваше се на убеждението, предадено му от баща му, който се би рамо до рамо с британците във войната, че когато ножът опре до кокала, има само един съюзник, на когото може твърдо да се разчита. Бюстът на Чърчил стоеше стабилно в Овалния кабинет. Когато интервюирах Буш, в продължение на десет минути той красноречиво описваше прелестите на шотландския пейзаж.

Привързаността на Бил Клинтън към Великобритания също беше толкова известна, макар и не дотам емоционална, подсилена от годините му на стипендиант по програмата „Роудс“ в Оксфорд. Той можеше свободно да говори езика на политиката на „Третия път“ на Блеър без следа от акцент. Когато Роналд Рейгън каза в британския парламент през 1982 година, че е усетил „миг на сродство, като завръщане у дома си в това свято място“, той говори всъщност от името на повечето американски президенти след войната и на повечето американци.

Отношенията на Обама с Великобритания също ще бъдат специални. Но може би не по начина, по който очакваме. „Преживяхме заедно две световни войни“, каза той при краткото си посещение във Великобритания през юли миналата година – задължителната историческа мантра. Това наследство обаче може да не е от толкова голямо значение за Обама, колкото една друга война, водена в джунглите на Кения, в която Великобритания не е била съюзник на семейството на Обама, а негов враг. Преживяното от дядо му, когото той не познава, няма автоматично да провокира антибританско отношение у новия президент. Обама е твърде ловък политик за подобно нещо. Въпреки това международните отношения се базират както на емоции, така и на политика, а предубежденията към Великобритания, които Обама внася в Белия дом, ще бъдат доста по-различни от тези, с които бяхме свикнали през последния половин век.

Дипломатическите забележки на Обама по адрес на Великобритания бяха безобидни и тактични. Но по-непринуденото му писмено слово разкрива друго отношение.

Българският превод на книгата на Обама излезе току-що в изд. „Милениум“

В мемоарите си „Баща ми и аз“ Обама посвещава само четири думи на първата си визита във Великобритания: „Пих чай край Темза.“ Британските пътници в самолета носят „размъкнати пуловери“, седналият до него „пъпчив“ жител на Манчестър той намира за дразнещо надут, тъй като говорел за „забравените от Бога страни“ в Африка. На сафари в Кения той разговаря с английски лекар с „пепеляворуса коса“, който напуснал Великобритания, за да заживее в Африка. „Англия е ужасно потискаща, казал човекът. Британците имат толкова много, а му се наслаждават все по-малко.“

Това са незначителни щрихи, но взети заедно те започват да оформят карикатура: една зле облечена, с пепеляво лице, расово арогантна, подтисната, пъпчива и безрадостна Великобритания. В един от най-показателните пасажи Обама описва как пътуването му из Европа го кара да се чувства „нервен, винаги в отбранителна позиция, колеблив“. „Не че Европа не беше хубава, пише той. Просто не беше по мой вкус.“ Дотук с връщането у дома във Великобритания, както каза Рейгън. Обама описа колко далеч от дома си всъщност се чувства тук.

По-късно в Кения, докато пътува по железниците от времето на империята, той си представя „някакъв безименен британски офицер“, напомпан с колониална арогантност: „Дали щеше да се почувства някакъв триумф, някаква убеденост, че факелът на западната цивилизация най-накрая е осветил африканския мрак?“ Той се възмущава от раболепното отношение на африканските сервитьори към белите в хотелите в Найроби и се присмива на туристите, които претендират, че са главни герои в някакъв въображаем римейк на филма „Извън Африка“.

Откритието, че дядото на Барак Обама е бил активен противник на колониалното управление и затова с него са се отнесли жестоко, само ще засили позициите на бъдещия президент сред черните американци. Една от малкото критики срещу Обама от страна на черната общност беше, че като „новодошъл“ афромериканец, за разлика от поколенията афроамериканци в САЩ, той не носи същите расови исторически белези. Въпреки това има доказателство, че неговите предци са се борили за расова справедливост и са носили белезите си до края на живота си.

Различното историческо наследство на Обама няма да означава промяна на външната политика, но може би предзнаменува промяна на тона, както по въпроса за Гуантанамо, така и по отношение на Великобритания. За британските дипломати „прочитането“ на Обама ще изисква нов речник и разбиране на различен вид история – не славната обща победа над злото във Втората световна война, а по-сложната история на деколонизацията, в която ролята на Великобритания съвсем не е била славна, и в която и двете страни са извършили ужасяващи престъпления.

Обама писа затрогващо как африканското му минало е било източник на самоопределение. Това минало, което продължава да се връща, може да помогне и за определяне на бъдещето на англоамериканските отношения. Когато чуе английски акцент, подозирам, че в съзнанието на новия президент няма автоматично да изникнат Чърчил, Бени Хил или принцеса Даяна. По-скоро той ще се сети за онзи безименен британски колониален офицер, вперил поглед в една Африка, която смята, че притежава. Защото Обама идва именно оттам.

По БТА

*Бен Макинтайър е коментатор на в. “Таймс”, автор е на книгите The Napoleon of Crime: The Life and Times of Adam Worth, Master Thief и The Man Who Would Be King: The First American in Afghanistan.

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.