Как Западът спечели Украйна
Миналата седмица външните министри на държавите от НАТО се срещнаха в Брюксел, за да обсъдят подробностите по въпроса дали Украйна и Грузия да бъдат допуснати до членство във военния алианс. Искаха да измислят как да вземат това решение балансирано, така че да не изглежда нито като отстъпка, нито като провокация към Русия, която е твърдо против това. В крайна сметка след два дни разгорещени дипломатически спорове и 22 проекта на едно комюнике западноевропейците, начело с Германия и Франция, успяха да блокират усилията на САЩ за предлагане на официална процедура за приемане на Украйна и Грузия в НАТО. Но това прикрива един прост факт: подкрепата за членство в НАТО сред украинския елит спада бързо, като малко повече от 10 процента от депутатите в парламента са активни поддръжници на приемането. Междувременно вниманието на украинците се насочва към една по-голяма цел. Близо половината от украинците и всички основни политически партии одобряват присъединяването към Европейския съюз, което е напредък в сравнение с преди четири години, когато подкрепата беше 30 процента.
Ако тази тенденция се запази, това би представлявало коренна промяна в мисленето на украинците. От години страната е разделена на украинскоговорящ запад и рускоговорящ изток. Двете части са горе-долу равни по население и дял от брутния вътрешен продукт, а разделението създаде поредица от нестабилни коалиционни правителства и чувството, че страната винаги ще бъде разкъсвана между двамата си големи съседа – ЕС и Русия.
Но защо това се променя? Отчасти то е резултат от съвместното усилие на проевропейските и прозападни партии, дошли на власт след Оранжевата революция преди пет години. Те направиха всичко възможно, за да изградят панукраинско съзнание. Въведоха например национален празник в памет на, както го нарича водачът на Оранжевата революция президентът Виктор Юшченко, „геноцида“, на който са били подложени украинците от руските комисари по време на нарочно предизвикания глад през 30-те години. Наложиха обучението по украински език, от детските градини до университетите. Също така се опитаха своенравно да отдалечат Украйна от Русия и да я приближат към Запада чрез някои съвсем недемократични средства. По-рано тази година Юшченко направи опит да забрани на украинските кабелни телевизии да излъчват руските програми „Първи канал“, „Русия“ и „Рен ТВ“. Претекстът беше, че се нарушават рекламните правила, но всъщност зад това се криеше желанието да се спре пропагандата на Кремъл към избирателите. През ноември службата за сигурност на Украйна принуди украинския законодател Валерий Коновалюк да отмени излъчването на проруски филм за конфликта с Грузия от август, твърдейки, че „филмът „разпространява непроверена и невярна информация, подготвена от руските тайни служби“.
Друг фактор, който влияе върху нарастващата проевропейска ориентация на Украйна, е дрънкането на оръжие от страна на Кремъл. Многократните заплахи на Москва срещу Украйна, претенцията й за „особени права“ над нейната „близка чужбина“ и нахлуването й в Грузия разсеяха илюзиите дори на гледащите на изток политици. Михаил Погребински, който е директор на Центъра за политически изследвания в Киев, ръководеше кампанията на подкрепяния Кремъл Виктор Янукович през 2004 година. Тогава той поддържаше твърда проруска позиция. Сега казва, че „руското отношение към Украйна е арогантно“. Независимият киевски анализатор Иван Лозовий твърди, че руснаците трябва да разберат, че отблъскват Украйна. „Украинците обичат Русия и я чувстват близка. Но когато става дума за политически и икономически въпроси, те имат повече доверие на Европа“, заявява той. Дори Янукович сега вижда политиката на своята страна като продължение на Европа, а не на Русия. През 2004 година Москва го подкрепи в надпреварата за президентския пост в Украйна, като похарчи милиони долари и изпрати най-добрите политически „технолози“ на Кремъл, за да му помогнат да спечели. Загубата му от прозападните водачи на Оранжевата революция беше провал за постимпериалистическите амбиции на Русия. Но сега човекът на Москва възприема доста от политиките на дейците на Оранжевата революция. „Украйна,” казва той, “трябва да е надежден партньор за Европа в отношенията на й с Русия“, а не обратно. Политическата му база на изток също все повече осъзнава, че докато икономиките на Москва и Киев са тясно свързани, предимно чрез износа на газ, Украйна трябва да продължи да засилва икономическите връзки с ЕС.
Руската агресия също накара ЕС да се обвърже по-тясно с Украйна. Миналата седмица председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу оповести План за източно партньорство – най-сериозният ангажимент, който ЕС някога е поемал към съседите си на изток и който има ясен геополитически подтекст.
Амбициозната програма ще даде на Украйна и на още пет бивши съветски републики достъп до 350 милиона евро финансова помощ, споразумения за свободна търговия, визови облекчения и редица финансирани от Брюксел проекти за насърчаване подобряването на държавните институции и подпомагането на малкия бизнес.
Въпреки това десетки години делят Украйна от реални изгледи за членство в ЕС. Тя дори не е близо до започване на официални преговори за присъединяване. Това означава, че процъфтяваща, демократична Украйна може би е далеч в бъдещето. Но в Украйна все повече се оформя единодушното мнение, че тя е част от Европа и че споделя основните европейски ценности, включително уважение към руското етническо малцинство в страната. След като НАТО засега не е на дневен ред, Украйна може да се съсредоточи върху европейските си цели. Ако постигне дори малък напредък, тя ще се приближи доста до това, да се освободи от орбитата на Кремъл, независимо какво може да направят или да кажат коравите мъже в Москва.
По БТА