„Хамас“ – режим на стационарен тероризъм

Юлия Латинина*

„Хамас“ държи деца на бойната линия. Снимка: Ройтерс

Израелските военни обстреляха училището на ООН в Джебалия. Израелците заявиха, че по тях е воден огън от територия, прилежаща към училището. Представителят на UNRWA Крис Ганис заяви, че той е „сигурен 99,99 на сто”, че от училището никой не е стрелял.

Твърдението на израелците, поне е правдоподобно: терористите  от „Хамас” не просто използват собствените си жени и деца като „жив щит”. Те въобще не воюват другояче. Друга работа е Крис Ганис. Как е успял за час-два да се увери „99,99 на сто”, че от училището не са стреляли? Разпитал е воюващата тълпа? Да, разбира се. А ако той беше попитал немците през 1941 година за съществуването на концлагерите, естествено, щяха да му отговорят, че няма никакви концлагери.

Представете си: терористите завземат училището в Беслан. „Алфа” започва щурм на училището. И тогава защитниците на правата на човека се развикват: как може, там има деца! С мъка в очите терористите разказват пред CNN, че са им свършили лекарствата за децата и че в училището настъпва хуманитарна катастрофа. Каква е разликата между Беслан и „Хамас”? Само в това, че извергите в Беслан бяха взели за заложници чужди деца, а „Хамас” държи като заложници своите собствени.

„Хамас” е уникално държавно образувание – режим на стационарен тероризъм.

Даже и най-загубената държава изпълнява някои сложни функции: тя се грижи за своите граждани, защитава живота им. Не е такъв режимът на стационарен тероризъм: при него колкото по-зле живеят гражданите, толкова е по-добре за управляващия въоръжен елит.

Стрелба с минохвъргачка от входа на училището на ООН в Джебалия,
заснета в края на 2007 г.

Такива режими не могат да съществуват без външна подкрепа: Южна Осетия не съществува без Русия; „Хамас” – без Иран. При такива режими гражданите нямат работа – и това е прекрасно. Те трябва да имат само една единствена работа – да изстрелват ракети „Касам” по евреите или да седят в окопите и да стрелят с автомати по грузинците. Гражданите нямат пари, и това е хубаво. Единствените пари трябва да са парите от такъв вид дейности, които са контролирани от режима. Например, доставки на оръжия и наркотици през контрабандните тунели, защото за правото да се изкопаят се плаща по $10 хил. на лидерите на „Хамас”.

Снимка: Ройтерс

Основата на такъв режим е стрелбата по съседите, които самите стационарни терористи неизменно наричат „агресори” или „окупатори”. Ако съседът не се съпротивлява, стрелбата расте. Ако съседът дава отпор – още по-добре! Ще нарекат всяка жертва  мирен жител. За стационарния тероризъм е щастие, когато убиват неговите граждани.

Ако обикновено държавата се стреми да снижи равнището на неконтролирано насилие, при режимите на стационарния тероризъм това равнище, напротив, рязко нараства. Въоръжените отряди на „борците срещу геноцида” всъщност не толкова се борят срещу обявените за врагове (по-често предпочитат безопасно и отдалеч да обстрелват Сдерот с „Касам” или грузинските села със САУ), колкото унижават, унищожават и поробват собствените си граждани. Пиянските престрелки и въоръженият рекет са норма за властта при подобни режими.

Чия гледна точка отразяват защитниците на правата на човека, като искат да бъде прекратен огънят в Газа? Отговорът: възгледите на международната бюрокрация, която не се интересува от реалното разрешаване на конфликта. Интересува я запазването на статуквото. Ситуацията, при която терористи продължават да държат като заложници собствения си народ, а многобройните като Крис Ганис – да усвояват международните пари за „помощ” на страдащия народ.

В последно време понятието „защита на правата на човека” все повече става противоположно на понятието „справедливост”. Справедливост има, когато крадецът лежи в затвора, а терористът лежи убит. „Правата на човека” сега са защита на всеки, който поиска защита, дори той самият да е крадец, убиец или терорист.

Концепцията за „правата на човека” беше необходима за борбата с тоталитарните режими, при които нямаше нито закон, нито справедливост. Изглежда, че след края на тоталитарните режими и тя се е изчерпала. Защото когото и да защитават в последно време „защитниците на правата на човека” – „Хамас” или терористите, затворени в Гуантанамо, – те неизменно избират за защита такива мерзавци, които от своя страна не дават и пукнат грош за правата на човека.

*Юлия Латинина е известна руска публицистка, водеща на предавания и писателка. У нас са издаден романите й „Единакът“ и „Кралят на стоманата“ (ИК „Ера“, 2006)

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.