Иран хвана ядрената тояга
Както се видя, Иран спази обещанието си до края на годината да изведе със собствена ракета носител в околоземна орбита своя пръв сателит „Омид“ – „Надежда“ (според иранския слънчев календар иранската година приключи на 20 март). При всяко положение стартът, насрочен за 3 февруари сутринта, беше сполучлив. А многобройни международни медии (далеч не само иранските) съобщиха, че апаратът вече е излъчил към Земята предварително записано послание на иранския лидер по случай успешното му изстрелване, „официално затвърдило присъствието на Иран в космическото пространство“.
Без съмнение техническите особености на изстрелването са крайно интересни, но към днешна дата не са твърде решаващи. Къде е, моля ви се, разликата дали иранската „Надежда“ ще остане в орбита и ще работи в течение на заявените няколко месеца или не? Тези дни може впрочем да разберем, че става дума само за суборбитален полет.
Въпросът е другаде. Въпросът е там, че след като Иран е намислил да стане пълноценна космическа държава, така или иначе ще го направи. Дори ако сведем до пълен минимум значението на този февруарски пуск, очевидно е, че Техеран и космосът вече са неразделни понятия.
Какъв е основният компонент от космическо-иранско-ислямския въпрос в очите на световната общност? Не ще и дума, във всеки друг случай един космически старт с изкуствен спътник, осъществен от някоя държава, би предизвикал ако не гордост заради постижението й, то със сигурност не опасения, камо ли страх. За жалост в нашия случай космическите надежди и радостни очаквания на Иран, отдавна декларирани от техеранските власти като мирна космическа програма, будят сред западните експерти единствено асоциации с разработката на ракетно-ядрени оръжия.
Има ли основания за подобни страхове, още повече с оглед на последния успешен старт? По принцип, да. Ако се абстрахираме от конкретната държава и дадем оценка на голите факти, изводът ще е, че редицата успешни пускове на балистични ракети (със среден обсег) и няколкото носителя, изстреляни в рамките на суборбитални програми, говорят за известни научно-технически възможности. И в близко бъдеще не са изключени изпитания на стратегическо балистично оръжие. Но само толкова. Няма основания – при това никакви – да се страхуваме, че определена държава, макар и с няколко успешни космически старта зад гърба си, ще може скоро да приеме на въоръжение пълноценна ракетно-ядрена оръжейна система.
Наличието на подобно оръжие се определя от съответните параметри. Основни са неговата боеготовност и способността на системите да издържат целия крайно сложен алгоритъм на полета. Нещо повече, ако в нечие помътнено съзнание се прокрадне мисълта да я използва една-единствена единица такова оръжие, дори след успешни изпитания, в наше време (при разположени средства за предупреждение и противодействие срещу ракетно-ядрено нападение) ще е обречена на неуспех.
Високата боеготовност на ракетно-ядрените сили зависи от бързината на реакцията при стремителни промени в обстановката и от способността да бъде взето и изпълнено съответното адекватно решение. Показателен в тази връзка е примерът на Съветския съюз. Първоначално подготовката за изстрелване на прочутата ракета Р-7 траеше 10 часа!
Същевременно съветското ръководство неуморно повтаряше, че страната има възможност да поразява цели на територията на САЩ. Потенциално беше така. На практика обаче нещата надали биха се развили „успешно“. А няма никакви основания да предположим, че Иран ще може да постигне боеготовност на стратегическото си оръжие според съвременните изисквания едновременно с неговата поява (засега то още не е видяло бял свят).
Освен това, едно е да се изстреля спътник, а съвсем друго – да бъде доставена до целта бойна глава, и то с междуконтинентален обсег. Да се обърнем отново към опита на Съветския съюз, чиито намерения и задействаният потенциал едва ли оставяха място за съмнения, че страната желае час по-скоро да се сдобие с „ядрена тояга“. Дори на Корольов и на екипа му се наложи да извършват все нови и нови изпитания, преди да се справят с проблема с разрушаването на бойната глава в плътните слоеве на атмосферата.
Всъщност триумфът от есента на 1957 година, когато прозвуча легендарното пиукане на първия ръкотворен космически обект в историята, беше обусловен от тогавашната криза в идеите за доставка на бойни глави до целта. С други думи, съветският „Спутник“ беше използван, за да се отвлече временно вниманието на държавното ръководство, което не искаше и да чуе за нищо друго освен разработване на ядрено оръжие.
Ефектът наистина надхвърли всички очаквания, но това е вече съвсем друга история.
По БТА