САЩ и Балканите – с какво ще допринесе Брюксел?
Скопие
Макар че може да е неприятно за Европа да го чуе, стабилизацията на Балканите по време на болезнения преход през 90-те години стана възможна благодарение на Съединените щати. Въпреки че Америка първоначално стоеше встрани от конфликтите, които последваха разпадането на Югославия, боевете в крайна сметка спряха едва след като президентът Бил Клинтън свика воюващите страни в Дейтън през 1995 г.
Когато Косово започна да изглежда като следващата глава в кървавата история на региона, отново САЩ бяха тези, които направиха решителното действие, а Европа беше щастлива да подкрепи инициативата на Вашингтон.
И накрая, САЩ отправиха последния призив за признаване на независимостта на Косово миналата година, като междувременно пренебрегнаха Русия, макар че повечето членки на ЕС последваха примера им след това.
Сега с новата администрация на Барак Обама в Белия дом мнозина се чудеха каква ще бъде американската политика на Балканите, призовавайки Вашингтон да продължи ангажимента си, за да „защити“ инвестициите си в региона.Редица експерти и официални лица наскоро напомниха на Съединените щати за недовършената им работа на Балканите.
Точно преди президентските избори в САЩ миналата година Ричард Холбрук и Пади Ашдаун обърнаха внимание, че Босна и Херцеговина върви към възможен колапс като единна държава и обясниха движението назад с липсата на „адекватна стратегия“ и „слабата решителност“ на ЕС.
И двамата, всеки от които изигра важна роля в изграждането на следвоенна Босна (Холбрук като посредник за Дейтънското споразумение, а Ашдаун като висш представител на международната общност в страната), се аргументираха с това, че ситуацията може да бъде преобърната „при условие че ЕС се събуди, новата администрация на САЩ се намеси и подновят ангажимента си за оцеляването на Босна като държава“.
В началото на януари други двама висши експерти предупредиха за липсата на международно, и в частност американско, внимание към Балканите. Мортън Абрамовиц и Даниел Сървър изказаха мнения, че „разделеният ЕС позволява на Балканите да се хлъзгат към голяма нестабилност, докато САЩ остават повечето време встрани“. Американските инвестиции в региона, предупредиха двамата експерти, „може да тръгнат към второстепенния пазар“.
Преди няколко седмици Гордън Бардос заяви, че ако „войните в Афганистан, Ирак и Газа не са достатъчно проблемни, то признаците, че президентът Обама ще трябва да посвети повече от вниманието на САЩ на Балканите, се засилват“. Бардос настояваше, че новата администрация на Обама ще има нужда от „нова рамка за действие в региона“. Рамката, каза той, трябва да премине отвъд „типичното неоконсервативно възприятие на Вашингтон за Балканите“, което през годините сведе проблемите на региона до „манихейската борба между ‘добър’ и ‘лош’ национализъм“, което може да бъде преодоляно чрез „игнориране на международните институции като ООН и окуражаване на едностранните американски действия и прилагането на военна сила.“
Има известна истина в аргументите му. Но в голяма степен действията на САЩ на Балканите бяха не толкова едностранчиви, колкото имаха за цел справянето със ситуации, в които беше ясно, че парализата на ЕС на практика пречи на Брюксел да предприеме решителен подход. САЩ, освен това, никога не направиха нещо на Балканите, което да е в противоречие с ЕС, и повечето европейски страни бяха съгласни с намесата на НАТО през 1999 г. и с независимостта на Косово миналата година.
В този смисъл САЩ и ЕС добре се допълваха в региона. Вашингтон разчистваше пътя, докато ЕС се увереше, че нещата са в правия път, отчасти чрез масивна финансова подкрепа, но най-вече чрез размахване на възможността за евентуалното членство в ЕС. Вашингтон действаше бързо и ефективно по време на криза, докато Брюксел се заемаше да довърши нещата чрез търпеливи и упорити политически преговори.
Но ако е истина, че администрацията на Обама трябва да поднови ангажимента на Америка към многостранност, същото трябва да направи и Европа. Липсата на напредък в региона и рискът от регрес имат поне отчасти връзка с упадъка на европейския механизъм за стабилизация, основно с обещанието за членство в ЕС.
Просто казано, процесът продължава твърде дълго. Освен Хърватия никоя от бъдещите членки не може реално да види светлината в края на предприсъединителния тунел. И както дори Хърватия може да свидетелства, процесът по разширяването често бива използван от други членки, за да получат отстъпки от кандидатките по двустранни спорове. За Македония (заради спора за името с Гърция), но особено за Сърбия (заради отказа й да признае независимостта на Косово), което може да бъде повече от това, на което те биха се съгласили.
И за да стане още по-лошо, ЕС вече дори не е толкова убеден в разширението. И докато „Големият взрив“ от 2004 г. – при който бяха включени Кипър, Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Малта, Полша, Словакия и Словения – беше приветстван с вълнение, а влизането на Румъния и България през 2007 г. – с известна инерция, следващото разширяване вече предизвиква по-скоро чувство на умора, отколкото ентусиазъм. Това не остана незабелязано на Балканите и предизвика състоянието „Евроза“ в целия регион.
Вашингтон не може да направи много за ритъма на разширяването, тъй като това са европейски дела. Но проблемът има огромно влияние в региона, който, освен всичко останало, се държи в континентално гето заради строгата визова политика на ЕС.
Не трябва да се очаква от САЩ да се намесят отново и да поемат грижата, която ЕС пренебрегва. Така че когато Вашингтон разглежда призивите за нов многостранен подход в региона, трябва да попита Брюксел с какво има намерение да допринесе.
По БТА