Звездите изядоха киното на „Берлинале” + фотогалерия и видео
Всеки ден по червения килим пред „Берлинале паласт” минават поне две холивудски звезди. Фотографите снимат, феновете крещят възторжено, звездите се въртят по килима, демонстрирайки тоалети и изящни фигури, поддържани чрез фитнес и диети, всички изглеждат доволни. Колкото до филмите – в цялата тази суматоха те все повече губят значението си.
59-ят международен кинофестивал в Берлин отбеляза търговски успех три дена преди края си. Продадени са 270 000 билета, което надвишава билетите, купени по време на целия фестивал миналата година. Причината според организаторите е както в засиления интерес към киното, така и в откриването на нова зала. „Фридрихщадпаласт” – сцената, на която танцуваше балетът на ГДР, добре познат и у нас от телевизионните новогодишни програми, се превърна в киносалон с 1800 места. „Берлинале” отдавна не е съсредоточен само на Потсдамер плац, а се е разпръснал из целия град, което, разбира се, прави достъпа на берлинчани до филмите доста по-лесен.
„Берлинале” отдавна не е и фестивалът, замислен някога като „мост между Изтока и Запада”. Отдавна не е и мястото на откривателствата в кинобранша. „Берлинале” все повече започва да се превръща във филиал на Холивуд. И става така, че вместо да блести със сиянието на звездите, някак попада в сянката им.
Денят на Мишел Пфайфър. Актрисата е на 50 години и не крие възрастта си. На това място всички са задължени да ахнат колко по-млада изглежда всъщност тя. На пресконференцията обяснява как от 30-ата си година не пуши, спортува редовно, избягва обилната храна и носи добре ушити дънки. „Понякога един панталон е достатъчен, за да изглеждаш добре.”
Не се притеснява от възрастта си, е, да, ролите стават все по-малко, но затова пък може да си почива повече. „Младите мъже около мен почват да се увеличават, но и с това се свиква.” За какво беше дошла Пфайфър на фестивала? Ах, да, представя филма на Стивън Фриърс „Шери”. 20 години след „Опасни връзки” двамата отново работят заедно. Мишел е щастлива. Играе възрастна куртизанка, влюбена в доста по-млад мъж. Сега вече всичко си идва по местата. Героиня и актриса се сливат. Зрителят, решил да се подготви за гледането на филма от медиите, преди това е видял изпълнението на Пфайфър на живо, научил е за драмата на остаряващата жена, замества героинята с Пфайфър. ПР-ът е свършил работата си. Ако обаче се остави само на филма, ще излезе от залата с чувство за неудовлетвореност, защото е гледал блудкава любовна история, покрита с прекрасни костюми, шапки, завеси, пера… и все още пленителната усмивка на Мишел Пфайфър. Едва ли обаче усмивката ще му е достатъчна, за да каже, че е гледал добро кино.
На следващия ден на килима стъпва Деми Мур. В „Сълзи от щастие” тя играе дъщеря, която се грижи за баща си, страдащ от деменция. Темата е семейството, задържането му и евентуалното му разпадане.
Деми пристига с настоящия си съпруг Аштън Кътчър. На пресконференцията обявява, че човек няма нищо друго ценно на света освен семейството си. Младият й съпруг няма участие на фестивала, но вярно ходи след Деми и я снима навсякъде. Вестниците не пропускат да отбележат, че преди години по същия начин Деми подскачаше след Брус Уилис в Берлин, но това не смущава щастието на двойката. Те се забавляват. Снимат Берлин и качват снимките в Интернет. Чатят с фенове. Изведнъж Кътчър открива, че обитават същия апартамент в хотел „Адлон”, от чийто прозорец преди време Майкъл Джексън бе провесил малко дете. Призовава феновете да му намерят дете, за да повтори експеримента. Часове по-късно той наистина изважда кукла на прозореца. След това качва филмчето в Интернет. 31-годишният мъж се забавлява. Почитателите му също. Вниманието на публиката е отвлечено и повечето забравят, че са напуснали филма с Деми Мур преди края му, защото им е станал страшно досаден. В случая качествата на „Сълзи от щастие” нямат никакво значение. Важното е, че посещението на Деми Мур в Берлин се е запомнило.
Идва ред на Рене Зелуегър. Тук положението е по-различно. „Аз и само аз” се оказва най-добрата комедия на това издание на фестивала. Зрители и критика са доволни. Рене играе мамена от съпруга си жена, която заедно със синовете си решава да живее самостоятелно.
Но няма средства за охолния живот, на който е свикнала. Въпреки това героинята държи на външния си вид, на скъпите и красиви вещи. Актрисата продължава ролята си и извън филма. Естествено, съвсем не случайно, а дори нарочно, така че да бъде забелязана от дебнещите фотографи, тя изтичва от хотела си до скъпия берлински бутик отсреща. И си купува рокля, обувки и сребриста чантичка, с които малко по-късно се явява на пресконференцията. Бутикът се нарича „The Corner”, а собственикът му се оказва, че живее в Лос Анжелис. Едва ли в бързината Рене не е разбрала къде отива и е забравила да си вземе подходящите дрехи. Но в Холивуд добре знаят, че филмът се продава не сам по себе си, а чрез страничните финтифлюшки, които придърпват много повече вниманието. „Аз и само аз” няма нужда от допълнителни украси, но някак всичко върви по инерция.
Кое е истинският живот на киното тогава? В залата или пред апаратите на папараците? И дали извънфилмовите действия не заплашват да изядат собственото си дете – самия филм? ПР-активността понякога е толкова усилна, че се забравя какво точно се рекламира. Защо ли ми се струва, че един ден всичко това ще доведе до продукционна криза в индустрия, започнала живота си като изкуство? Също както Америка „внезапно” се оказа поразена от финансовата криза.