Лало и Тимбалада дойдоха в София да покажат бойния танц капоейра + фотогалерия и видео
Отделно и независимо един от друг, в София в момента мексиканецът Лало и бразилецът Тимбалада демонстират популярното бразилско бойно изкуство – капоейра, което е по-близко до танца (виж клиповете)…
Как попаднаха двамата в България?
Мексиканецът Лало: В София срещнах клошар, който владее три езика
Едуардо Очоа, професор Лалодонте, или както сам се представя – просто Лало е мексиканец, фотограф, преподавател по фотография, учител по капоейра и певец в една от синагогите в Мексико. Практикувал е 4 години „хевра кадиша“, което някои превеждат като „бил е гробар“, но всъщност става дума за специален ритуал за отдаване на почест на мъртвия, ритуално измиване, обличане и погребване според еврейските вярвания.
Баща му е мексиканец, а майка му е мексиканска еврейка (прабаба му се преселила в Мексико от Англия). Преди срещата си с него, решаваме да търсим преводач. Оказва се, че Лало говори доста добре български. Научил го е в Мексико за два-три месеца: „Когато бях ученик последна година в гимназията се запознах със сина на българската посланичка в Мексико Митко. Станахме много близки приятели. Всеки ден след училище си тръгвахме заедно, обядвахме заедно, пишехме си заедно домашните и излизахме или с моите, или с неговите приятели. Всички негови приятели бяха българи, така че за мен беше много полезно да науча български, за да се разбираме“.
През лятото на 1996 година Митко го кани да посетят България. Още си спомня посрещането тук: „Приятелите на Митко дойдоха при мен, дадоха ми един джойнт и ми казаха: „Добре дошъл в България!“ Почти три месеца обикалят София, Пловдив, Созопол, Бургас, Слънчев бряг. Лало научава много български песни, които по това време се слушат по заведенията – от „Радка Пиратка“ и „Тигре, тигре“ до хитове на „Уикеда”, Милена и „Антибиотика“. И досега си спомня едно стихче, което Митко го научил по време на странстванията им:
Когато цъфнат теменужките
и гледаш синьото небе,
еби им майката на другите
и гледай ти да си добре.
По-късно Митко заминава да учи в Щатите и пътищата им се разделят, но Лало се запознава в Мексико с друг българин – Аби Барух, също син на човек от посолството. „С него също станахме добри приятели, но той говореше на френски и на иврит. От него научих малко иврит. В Мексико имах още един приятел – български евреин, който сега живее в Тел Авив. Той винаги ми говореше на български“.
Когато дошъл в България през 1996 година, тъкмо отворили закусвалнята „Макдоналдс“ на площад „Славейков“. Лало бил изумен от поведението на българите: „Отпред имаше открит базар за книги. Повечето хора нямаха достатъчно пари и минавайки оттам, си задаваха въпроса: „Да ям или да си купя книга?“ И отговорът винаги беше – книга. В Мексико това никога няма да се случи. И не само в Мексико, а в цяла Латинска Америка. Там хората не четат“.
По това време Лало говорел само испански, английски и съвсем малко български (в момента владее също португалски и френски, и разбира иврит, идиш, полски и руски). Огромно впечатление му направило, че някакъв клошар, който живеел на улицата в София, говорел три езика. „Странно. Ако видиш в Мексико хора, които живеят на улицата, те само пият или се дрогират – нямат образование, нямат други интереси, нямат надежди, нямат нищо“.
В Мексико, когато хората се срещат, винаги се целуват, казва Лало. Затова му се сторило малко въздържано, че тук само си подаваме ръцете. Ако някой мексиканец хареса жена, която върви по улицата, също има различен подход от българина. „Вместо само да я заглеждаш, започваш да се въртиш около нея, да вървиш близо, стараеш се да й направиш впечатление, да те забележи“, разказва Лало.
Като всеки чужденец, Лало също не остава равнодушен към красотата на българките. „За нас, мексиканците, е много екзотично да видим слаба и висока жена с руса коса. Красиво е. Мексиканските жени са по-ниски, с по-големи дупета и малко по-червени“.
Тази година Лало е в България по покана на Центъра за култура и дебат „Червената къща“, където предстои да предаде няколко урока по капоейра.
Погледнато отстрани, капоейра изглежда така: наредени в кръг хора пеят, пляскат, танцуват и изпълняват нещо като африканска племенна музика на екзотични първобитни инструменти. В средата на кръга двама от участниците се „нападат“ и се „бият“, но без да се удрят един друг. Движенията им и за нападение, и за защита, са много красиви и плавни. Изпълняват се сложни фигури, салта, „цигански колела“. Хората се въртят на главите си, докато краката им са „перка на хеликоптер“ (като в брейкденс), ходят на ръце и си раздават шутове във въздуха, но без да се докосват. Премятат се, надиграват се с все по-трудни, интересни и красиви номера. Капоеристите се бият и играят като деца – ентусиазирано, с много въображение, хъс и агресия. Само че не се удрят истински, а надделяват със сложност и красота на изпълненията.
„Капоейра е нещо като система за самозащита, с която учиш и израстваш като личност. Понякога изглежда като хореография. Наричат я „битка на танцьорите или танц на бойците“. Начин да се биеш с някого и въпреки това да изглежда красиво. В капоейра има уникална естетика“, казва Лало.
Част от философията на капоейра гласи: „Лесно е да замахнеш с крак към главата на съперника си – трудното е да свалиш главата му в краката си“. Капоейра се играе винаги в кръг (рОда) като участниците трябва да са близо един до друг. Ако са на земята, сядат „по турски“ коляно до коляно, а ако са изправени, рамо до рамо. Целта е да се запази енергията в кръга, която се нарича ашЕ и се смята, че е много силна и градивна. „Аше прави нещата да се случват“.
В уъркшопа на Лало тренировката по капоейра започва със загряване и разтягане. После всички сядат на земята в кръг и се учат да свирят на основните инструменти в капоейра и да пеят. Водещият мотив на песента се подема от Лало солово, след което всички му отговарят хорово в един глас. Подобно е на африканските племенни песни, в които вождът запява нещо с пълно гърло, а цялото племе възторжено приглася.
Ритъмът се поддържа от екзотични инструменти, сред които водещо е беримбау. То прилича на голям лък, върху който е изпъната струна за свирене. Към конструкцията е прикрепена нещо като голяма кратунка, която усилва звука. Други основни инструменти на капоейрата са пандейрото (нещо като дайре), агого, реко-реко, каишиши.
„При капоейра играеш с хората. Можеш да бъдеш колко си искаш бърз и агресивен, без да счупиш ничия глава“, казва Лало. Според него, много от най-атрактивните елементи на брейкденс са взаимствани от капоейра (което е древно изкуство). Модерните градски спортове фрийрън и паркур също са повлияни от бразилските „бойни танци“.
По време на уъркшопа Лало показва някои от най-трудните и атрактивни фигури и някой въздъхва: „Аз това никога не мога да го направя!“ Лало реагира много развълнуван: „Съберете се тук всички при мен – искам да ви кажа нещо важно! Никога не казвай „аз не мога“ за капоейра. Когато си дадеш шанс да го направиш, нещата просто се случват“.
Капоейра уъркшоп ще се проведе в Центъра за култура и дебат „Червената къща” между 18-22 февруари (сряда-неделя) от 10.00 до 14.00 ч. в Червена зала. Такса за целия уъркшоп: 75 лв.
Бразилецът Тимбалада: „София ми напомня на Бразилия“
„Улиците, базарите, хората в София ми напомнят на Бразилия“, казва учителят по капоейра Алекс Фернандес. Странно какво е впечатлило в мрачната ни столица тъмнокожия Алекс, роден в Рио де Жанейро. И въпреки това той е категоричен: „Тук ми напомня за дома“.
Алекс, чието име от капоейрата е Тимбалада, идва за втори път в България. „Тук имам приятели, които тренират капоейра и те ме поканиха. Тук видях, че мога да продължа своята страст да предам изкуството на капоейра. Проведох стаж за българската група и видях как се развива тукашната школа.“
Допреди няколко години капоейра е просто една екзотична дума за България. Сега става все по-популярно и модерно да се занимаваш с това бойно изкуство. „Капоейрата е философия на живота, казва Тимбалада. Аз съм благодарен, че тя съществува, защото благодарение на нея съм тук с вас, съм този човек, който съм, личността ми е изградена, благодарение на капоейрата и съм щастлив, че мога да предавам това изкуство. Капоейрата е микс от всичко.“
За разлика от всички останали бойни изкуства, създадени, за да предпазват императорите, държавите, капоейрата е създадена, за да се защитават бразилските роби. В африканските култури танц и борба трудно могат да бъдат разделени едни от други. От там и многото танцови и акробатични елементи в капоейрата.
Според легенда на тъмнокожите роби в Бразилия им е било забранено да се бият помежду си, за да не се контузват – господарите пазели стоката си. За да разрешават конфликтите си, боят бил представен като танц.
От 1889 до 1937 тренирането на капоейра в Бразилия е било забранено и се е наказвало. Властите са се опасявали не от наранявания между капоейристите, а че те могат да пречат на бразилската република, тъй като били верни на монархията, премахнала робството. През 1937 диктаторът Хетулио Варгас премахва забраната с надеждата да превърне капоейра в национален спорт.
„Въпреки, че хората приемат футбола като националния спорт в Бразилия, единственият истински бразилски спорт е капойерата, казва Тимбалада. Това е национално бойно изкуство, което ние развиваме. Аз също исках да стана футболист, но днес съм треньор от капойера и съм много доволен от това, което съм.“
Тимбалада започва да се занимава с капоейра на 9 години. „Стъпка по стъпка започнах да отдавам живота си на това изкуство. На 12 години мой приятел ме заведе в школа. Когато започнах да тренирам там се влюбих в капоейрата и не съм спрял да се занимавам. От 1996-а година Тимбалада преподава в една от най-големите школи по капоейра – „Сензауа“, създадена през 1961 година. „В Европа дойдох с една група, която свири афро-бразилска музика. Първо бях в Канарските острови, Испания. След това се преместих в Южна Франция, в Монпелие и сега съм в Женева, Швейцария, където живея с моето семейство.“
„Европейците възприемат отлично новостта на капоейрата, казва учителят. За тях може би най-трудни са не движенията, а показването на връзката между музиката, ритъма, свиренето на музикалните инструменти, защото те са част от изкуството на капоейрата. Българите се справят добре с капоейрата, но има още неща, които трябва да научат. Справят се с движенията, но липсват още детайли. Скоро обаче си мисля, че ще имате много добри в капоейра“.
Според Тимбалада всеки може да тренира капоейра. „Това ни различава от другите видове бойни изкуства, защото не всичко е във физическата подготовка. Да, това е за спортни натури, които обичат да се натоварват, но и тези, които обичат конкретно акробатиката, могат да намерят нещо за себе си. Другата страна на изкуството е музиката. Така че дори хора с двигателни проблеми, които не могат да изпълняват движенията, могат да бъдат част от изкуството на капоейрата чрез свиренето и пеенето. И най-важно е да вложиш душата си в това, което правиш.“
На 21 февруари феновете на бразилската музика ще могат да купонясват в София в Парти Центъра на 4-ти километър. Там ще пристигнат световно известни бразилификатори като Dj Cliffy и автентичните самба танцьорки от BRASIL40°. Dj Cliffy е създател и неуморен двигател на най-известното бразилско парти в Лондон ”БАТМАКУМБА”. В съседната зала българската формация Sambanda ще демонстрира уличната самба, а след това нощта ще продължи с демонстрации на капоейра, представено от Българската капоейра асоциация. Партито започва в 22 часа, вход – 14 лева.
Още за капоейра:
Капоейра срещу карате
http://www.youtube.com/watch?v=MAqShkeVn6U