Защо са пропуснати известни имена в „100 неща, които трябва да знаем за културата на България”?

До 1944 година във вестник “Мир” съществува рубриката “С червен молив из печата”, водена много успешно и с блестящо чувство за хумор от младия тогава журналист Илия П. Илиев, подписващ се понякога и като Ил Пил. В самото начало на демократичните процеси вече остарелият г-н Илиев поднови рубриката си последователно в няколко софийски всекидневника, докато те си отидоха от този свят, а след тях и той. Почитатели и верни ученици в занаята се опитаха да я продължат, но динамиката на промените и особено крещящият уличен език на пресата не дадоха никакъв шанс за живот на елегантната рубрика. А от нея продължава да има нужда вече две десетилетия.

В самия край на миналата година два всекидневника, подслонени под трибуквена немска абревиатура, реализираха маркетинговата си програма “1000 неща, които трябва да знаем за България”. В десет луксозни 100-странични албума с твърди корици бяха разгънати разнообразни теми от нашата история. Три от тях бяха посветени на културата: “Пространството и образите” под № 4, “Словото и звукът” под № 5 и “Ценностите, делниците и празниците” под №6. За автор и на трите албума е посочена доц. д-р Райна Гаврилова. Научните звания на госпожата, види се, трябваше да придадат тежест и авторитет на съдържанието. Но не се получи.

Няма да щудирам текстовете на всичките три албума. Спирам се само на “Словото и звукът“. Основно в сегмента “Популярната музика”, която обхваща параграфите между № 95 и № 100: Дико Илиев, „Градските песни”, „Българският джаз”, „Естрадата”, Емил Димитров и Лили Иванова, „Българският рок”. С известни резерви може да се приеме подобна методология и дори все още битуващото понятие “естрадна музика”, появило се в българския език след подготвеното от Андрей Жданов постановление на ЦК на ВКП (б) “За операта “Великата дружба” от Вано Мурадели” от 1948 година. Но още този бръснещ полет над заглавията подсказва присъствието на рецидиви от едно много старо мислене, което гръмогласно заклеймяваме, но продължаваме да отглеждаме в уюта на собствената ни интелектуална леност.

По ред:
В един от абзаците четем: “През 70-те години най-добрите български джаз изпълнители работят извън страната, възползвайки се от културната политика по това време да се дава разрешение на музикантите да работят в чужбина, за да не създават проблеми…” Дори само този цитат, както и изтъкването на фигури като покойните Людмил Георгиев, Вили Казасян и Леа Иванова са напълно достатъчни, за да се разбере, че доц. д-р Райна Гаврилова е ползвала редакционни черноработници. “Негри” на литературен жаргон. Както е видно, че без редакторска намеса тя се е предоверила на написаното от тях, което преповтаря устойчиви митологеми. На всеки що-годе грамотен и културен българин е известна тяхната вопиюща некомпетентност, несръчно замаскирана от прозирна поръчковост. Очевидно и за “негрите”, както и за г-жа Гаврилова, понятието “българско” е затворено само в територията на нашата страна, т.е. отново се иззидват стени за изолация, подобни на берлинската. Този път в представите за българската култура. Жестоката ирония произтича от факта, че г-жа Гаврилова е дългогодишен изпълнителен директор на института “Отворено общество”. И вместо да се търсят българските следи из цялата европейска, та и световна културна карта –  нали божем сме членове на ЕС и НАТО! – авторката се предоверява на убогия провинциализъм.

Но и в територията на изкуството, създавано и разпространявано в България, съществуват огромни бели петна. Един пример: въобще не е споменат флейтистът Симеон Щерев-Банана, най-солидното експортно име на българския джаз за цели три десетилетия. Документална справка може да се направи в списанията “Jazz Forum” (орган на Световната джазова федерация), западногерманското “Jazz Podium”, американското “Down beat” и др., които чрез годишната анкета на най-авторитетните критици от континента и Америка (!) в периода 1969-1972 г. го поставяха на първо, второ или трето място в Европа и дори в света. Втори пример: “пропуснато” е името на пианиста Милчо Левиев, който през цялото шесто десетилетие на ХХ век живее и работи в София, печели с квартета “Фокус’65” европейско признание и е пионер в адапирането на националното ни музикално наследство към идиоматиката на джаза. Трети пример: споменат е пловдивският състав “Бели, зелени и червени”, но няма нито дума за неговия създател, саксофониста Веселин Николов, извел за първи път българска група до най-престижния джазов форум – фестивала “Нюпорт в Ню Йорк”. Списъкът може да бъде продължен с актуалните днес имена на Марио Станчев, Иво Папазов-Ибряма, Теодоси Спасов и др., регистрирали високи артистични постижения и получили международно признание. Никой от тях не е почетен поне със снимка, подменени от фигури с регионално, ще рече провинциално значение.

Напълно невярно е твърдението, че на нашите музиканти е разрешавано право на работа зад граница, “за да не създават проблеми…”. Разрешаваше се, главно в заведения и танцови зали, защото тогавашната българска държава добре печелеше чрез тях т.нар. конвертируема валута, т.е. долари, бундесмарки, фр.и шв.франкове и др.

Надникването в страниците, посветени на оперното ни изкуство, също откриват ред отсъстващи имена с огромен принос за популяризирането на името “България” още от началото на ХХ век. Създава се впечатлението, че г-жа Гаврилова и нейните наемници визират само културата ни през 45-те години “народна власт”, ползвайки идеологически изкованата и пусната в оборот терминология на комунистическата върхушка. (Бас № 1 на планетата за Николай Гяуров, например). Първата половина на ХХ век е мината на галоп, липсват много от най-значимите артисти, а се натъкваме и на драстични фактологични грешки – дългогодишният първи тенор на Виенската опера Тодор Мазаров е наречен Иван! Като цяло се създава твърде клиширана, стеснена до няколко популярни имена представа за постиженията на оперното ни изпълнителско изкуство, в която отново откриваме рецидивите на старото, ще рече идеологизирано, старателно прошнуровано и пронумеровано мислене. Клиширано и плоско! Без така необходимото съвременно преподреждане на истинските постижения!

Коя е доц. д-р Райна Гаврилова?
Преподавател по културология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, зам. министър на културата (2000-2001) в кабинета на Иван Костов, бивш изпълнителен директор на Института “Отворено общество”, автор на книги и учебници в областта на историята, антпорологията и културологията. В момента е изпълнителен директор на Тръста за гражданско общество в Централна и Източна Европа (CEE Trust).