Георги Тошев: Имам тефтерче с номерата на хора от целия свят – най-голямата ми инвестиция

Винаги се сещам за един бай Иван в Аржентина, който говори най-хубавия български, а никога не е бил в България, казва журналистът

Снимка: e-vestnik

Георги Тошев бе познат доскоро като водещ на предаването „Другата България“ по бТВ. След 8 години обаче той го напусна и се зае с всичко онова, за което не е имал време дотогава. Беше част от риалити шоуто „Мюзик айдъл“, направи филм и написа книга за актрисата Невена Коканова. Направи филм за Би Би Си, в който разказа историята на 4 семейства от Ню Орлийнс, останали без домове след урагана „Катрина“. Той е филолог и журналист по образование. Работил е във вестниците “24 часа” и “Континент”. В продължение на 2 години е бил автор на предаването “Артефакти” по БНТ. Бил е съветик на министъра на културата Емма Москова.

Георги Тошев казва, че най-важното в журналистиката е да разказва истории. А той самият е разказал стотици.

– Кога реши, че ще ставаш журналист?

– Аз се занимавах с театър и исках да бъда театрален режисьор. Но дойде 10 ноември, бях студент и трябваше да си изкарвам по някакъв начин парите. Беше трудно – с баща ми пазехме един гараж до „Виетнамските общежития”, защото нямаше друга работа, нямахме пари. През 93-та ми предложиха да сътруднича на „24 часа”, имах опит преди това от няколко издания. След около 2 месеца Валери Найденов ме покани да бъда част от екипа. Видях, че освен удовлетворение, това нещо носи и пари, в онези години, дори човек да е фрилансер (б. р. – на свободна практика), живееше по-добре, отколкото ако сега е такъв. Стана ми интересно.

Снимка: e-vestnik

Журналистиката ми помогна да имам много контакти. Много от чисто професионалните ми срещи са големи шансове, защото се превърнаха в лични приятелства и до ден днешен. И другото е, че аз нищо не съм очаквал от журналистиката.

– Стана много популярен с „Другата България”?

– 8 години, като се появяваш на екран, неминуемо ставаш популярен. Въпреки че аз се пазех от това да се показвам постоянно. Но знаеш ли, аз разбрах колко популярно е предаването, след като спрях да го правя. Това беше убийствен режим и аз се чудя как съм издържал тези 8 години. Нямаш време да мислиш. Когато „Софийски имоти” вече фалираха (б. р. – спонсорът на предаването), парите не достигаха и тогава трябваше да се произвежда страшно много. Ние го правихме четирима – аз, режисьор, оператор и монтажист. И едно момиче Петя Райчева, която ни помагаше с проучвания. Знаех, че в подобен род предавания не е важно лицето. Условията, в които бяхме поставени, не позволяваха то да се променя. Продуцентите го харесваха такова, каквото е. В едно такова предаване аз знаех, че темата за емигрантите е супер профанизирана, клиширана, че днес няма емигранти, а хора, които се движат свободно. Аз исках да изместя центъра на предаването и то да бъде за избора, който правим. Правих опити с рубриката „Отново България” за хора, които се връщат. Сега отново е време, в което хората напускат България, но пък има икономическа криза. Изобщо има много аспекти, с които форматът „Другата България” е по-голям от едно телевизионно предаване. Даже и политическа партия се създава сега, в която ме поканиха да участвам. Но продуцентите нямаха интерес, те гледаха на него като на телевизионен продукт. Всеки такъв обаче има определен живот и аз исках да си тръгна преди да съм загубил тотално интерес. Материално не бях заинтересован, тъй като парите бяха смешни – годишно получавах толкова, колкото взех за един филм от Би Би Си.

– Как се откъсваш от нещо, в което си вложил толкова усилия и време?

– Много болезнено. Но аз съм си забранил да присъствам дълго в едно нещо. А усетя ли, че се изчерпва, искам бързо да го напусна. Ще ти призная, че на щат в „24 часа” съм бил повече, отколкото е необходимо. А животът минава твърде бързо, за да останеш само в едно нещо. Аз съм твърде любопитен човек. Напускайки „Другата България” ми се случи „Мюзик Айдъл”, случи се Би Би Си, сега новият проект. Сега се чувствам по-свободен.

– Най-ценното, което ти остана от предаването?

– Аз имам най-ценното нещо за един журналист – телефонното тефтерче, в което имам номерата на хора от целия свят, на които мога да се обадя. Това е най-голямата инвестиция в живота ми. Другото прекрасно нещо е, че видях света в работна, натоварена и динамична среда. Много хора от екипа се отказваха. Прекрасно е да пътуваш, но натоварването беше страхотно.

Снимка: e-vestnik

– Как ти се вижда сега предаването отстрани?

– Винаги ти се иска повече. Аз затова не го гледам. Смятам, че новият водещ е добър актьор, но предаването трябва да се прави от журналист.

– Той се показва повече от теб?

– Да, това е негово право, той е по-млад и по-симпатичен. Въпросът е, че според мен това е грешен ход. За мен е много важно да излиза историята. Така виждам много злободневни въпроси, които не носят историята на героя. „Добре ли си? Добре. Харесваш ли мацки? Как са хърватките?“ – няма история за героя. Телевизията работи с много сгъстено време и трябва бързо да изкараш от човека знаци, които го определят, които го разказват. Това е много трудно, защото „Другата България“ е документ. Защото зрителят иска да научи и иска да се вълнува.

– Къде по света ти се е искало да останеш по-дълго?

– Аз се връщам там, където съм искал да прекарам повече време. Скоро бях в Индия. Знаеш ли, аз се чувствам много добре навсякъде по света и това е проверено. Аз много бързо се адаптирам. Моят учител по йога – Пракаш, който е женен за българка, ми казва, че може би в целия стрес, който носим в нас, това качество да можеш да се отпуснеш и бързо да се адаптираш, е най-важно. Научих се да гледам на проблемите в България отвън.

– Сякаш не те засягат?

– Не, те ме засягат. Проблемите, в които сме затънали, могат да ни докарат до лудост – мърсотията, Черноморието. Аз мога само да имам личния си протест да не почивам със семейството ми тук и да не показвам на приятелите ми тази България. Но аз не мога да го променя. Гледайки отвън обаче виждам, че този път е извървян от Испания, да речем, където се е строяло и се е бутнало всичко впоследствие. Но погледът отвън е по-ценен, да вземеш решение, да спестиш крайна оценка, погледът отвън, пътуването е път към помъдряването.

– Би ли разказал някога своята история?

– Моята не е толкова интересна. Всъщност… не знам, бих могъл. Не мисля, че личността ми представлява такъв интерес. Засега ми харесва аз да разказвам за други хора. Не е липса на самочувствие.

– Правиш нова поредица за бТВ. Какво ще представлява?

– Става въпрос за десет филма – любопитни истории за много известни хора – българи и чужденци. Другото са много любопитни истории за световно неизвестни хора и места по света и в България. Всичко е на принципа на свидетелската журналистика и на това, че през личната история можеш да разкажеш нещо, което теб те вълнува.

Снимка: e-vestnik

– Вярно ли, че много се вълнуваш от групата АББА?

-Да, това е друга страст. Само ще кажа, че доразвих любовта си към АББА в един от филмите, част от който е посветен на композитора на групата – Бени Андерсън. Видях го на премиерата на филма „Мама Миа“ в Лондон и с който сме доснимали някои неща, за да доразкажем историята на един самоук акордеонист. Много малко хора знаят, че човекът, който е написал някои от евъргрийните в музиката е самоук акордеонист.

– Коя среща няма да забравиш, след толкова разказани истории?

– Разбира се една от срещите е с Фрида и с Бени от АББА. При срещата ми с Фрида дори очите ми се насълзиха. Като малък тя беше идеалът ми за жена. Това беше изключително, тя се случи почти както във филма за АББА – репортерът, който в последния момент ги хваща в един асансьор. Нашата среща се случи в Зермат, Швейцария, в един от домовете й в прекрасното алпийско градче, където няма автомобили. Аз я дебнах, защото АББА не дават интервюта. През всички агенти това беше невъзможно. Аз си казах – окей, тогава ще отида там и ще чакам. Разбрах кой е ресторантът, в който ходи, запознах се с ресторантьора, той се оказа неин приятел. Подготвях срещата, която обаче стана случайно в едно тиролско ресторантче. Добре че бях с оператора, защото нейното съгласие беше мигновено и много изненадващо за нас. Тя си сложи само една пудричка.

– Сбъднал си мечтата си?

– Много е важно хората да сбъдват мечтите си. Това е възможност да си кажеш: „Ето, това е успехът!“ Аз имам няколко мечти, които сбъднах, сред тях са книгата и филмът за Невена Коканова. Тази година ще сбъдна още мечти, само ще издам, че едната е с името Силви Вартан. Журналистическата професия ми даде този шанс да се срещна с Бьорк, Глен Клоуз. Разбрах, че няма невъзможни неща в нашата професия, ако на човек му се отдаде възможност да няма комплекси. На мен доста време ми трябваше да се отърся от комплекса, че идвам от малка държава, че медията, която представлявам, нищо не говори на хората. И единствено ти, такъв какъвто си, по начина по който се държиш, можеш да накараш една известна личност да ти отдели време или да не ти отдели.

– Както се е случило при срещата ти с Педро Алмодовар?

– Да, това беше след наградите MTV Еurope във Франкфурт, мисля че беше 2000-та година. Той връчи наградата за видеоклип. Имаше коктейл, аз го видях, отидох, представих се, нямах касетофон, всичко записвах на ръка върху едни салфетки. Добре че имах фотоапарат, с който да се снимаме. Към края на интервюто дойде един мой много добър приятел – издателят Милко Стоименов, който ми даде едно малко касетофонче, с което хванах финала на разговора.

– Той е човекът, който ти е направил най-големия комплимент, казал ти е: „Погледнах те в очите и те не ме излъгаха“?

– Да (смее се)… Знаеш твърде много неща. Събеседникът няма значение дали е известен или не – ако човекът срещу теб ти има доверие, разбира се че ще се съгласи. Подходът ми е винаги много емоционален и си мисля, че може би понякога това може да подейства стряскащо. Бях на тренинг в Си Ен Ен и един професор ми каза: „Бъдещето е на чувствителната журналистика“. Голяма заблуда е да се фризира през безпристрастност. Да, има журналистически кодекс, има морален, но всичко друго е въпрос на това какъв човек представя една история, една новина.

Снимка: e-vestnik


– За кой непопулярен човек се сещаш от всичките истории, които си разказал?

– Има един бай Иван в Аржентина, в провинция Чако. Който се е родил на кораб в началото на 20-те години. Родителите му са емигранти, а той говори най-хубавия български език. Седи в една прогизнала от влага къщица, а зад него картата на България. А той никога не е бил в България! И го питам: „Бай Иване, как може да обичаш нещо, което не си видял?“  И той се разплака. Какво да го питам повече? С училищната карта, с възрожденските снимки около него, дисковете с българска народна музика на един човек, който седи на края на света и казва колко обича България.

– Срещал си се с много хора, които са били обидени на България. Обяснявали ли са ти защо?

-Аз имам едно качество – забравям негативните неща. Забравям имена, лица. Но да, спомням си българите, които след двумесечна кореспонденция ми казаха – няма да дойдем, ние сме сърдити на България. Моля?! Всичко мога да разбера, но да си сърдит на България, това ми звучи доста тъпо. Може да си сърдит на жена си, брат си, бившия работодател, ама да си сърдит на България – не го разбирам. Въпреки че тогава се мобилизирах и стана едно от най-интересните предавания. Показах как едни хора отказват да се снимат и до ден днешен ме срещат познати и казват: „Ей ония хора, дето не ти дойдоха“ (смее се). Аз имам къде-къде по-интересни и емоционални предавания.

– Други ли са българите в „Другата България“?

– Не, всички сме абсолютно едни и същи.

– Не ставаме ли различни, като минем границата?

– Да. Мисля че адаптивността е въпрос на дисциплина и дори най-недисциплинираните ми приятели, които тук са били хулигани, откривайки ги в други части на света, са променени. Като Дани-Гумата – най-известният фен на ЦСКА и AC/DC, който не можеше и ТВУ да завърши. Открих го в Швеция, качил десет кила, женен за шведка, с две деца, работи в шведска банка. Не можах да повярвам, че е той.
Идеята на предаването беше аз, като един неуспял емигрант, да покажа на всеки, който гледа предаването, една история. И след нея зрителят да се пита: „Ако бях на това място, дали щях да се справя?“ Много е лесно да съдиш отстрани и е много трудно да ти стиска. Затова казвам, че това беше предаване за избора.

– Всеки път ли си задаваше този въпрос? Ти си започнал да живееш в Ню Йорк и си се върнал, заради смъртта на баща си?

– Да. Всеки път исках да се убеждавам, дали съм взел правилното решение. Напоследък, все гледам мои приятели, които казваха колко е хубаво да се живее в България, но сега се изнасят отново. Аз обаче съм облагодетелстван, тъй като жена ми и дъщеря ми са в Париж и аз знам, че мога винаги да отида там. Но тук е домът ми, тук е майка ми. Тук правя неща, които ми носят удоволствие. Не знам, към днешна дата съм объркан в България. Общата атмосфера, която витае във въздуха, не е добра. Като човек, който пътува, колкото искам да се върна, толкова след месец искам да замина някъде.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.