Павел Гоневски: Не бих се върнал в България, в Лондон се чувствам сред свои
Павел Гоневски живее в Лондон от март 2004 година. Първоначално работи в българската секция на Би Би Си. След затварянето й си намира работа в голяма корпорация. Лондон е негова мечта, казва, че всеки ден, откакто живее там, се събужда с мислъта, че му предстои нещо хубаво. Едно от хубавите неща, които са му се случили напоследък, е романът му „8 секунди от смъртта“, издаден преди седмица от издателство „Сиела“.
Преди да замине за Лондон Гоневски работи като журналист в София. „Исках да се занимавам с кино, да уча кинорежисура, разказва за себе си Павел. Кандидатствах във ВИТИЗ, където прецениха, че пиша толкова лошо, че съм за двойка и не минах изпитите. По същото време ме приеха да уча същата специалност в Калифорния, където исках да уча. Но тогава родителите ми нямаше откъде да извадят 30 хиляди долара за първата година.“ След кратък стаж във в. „24 часа“ Павел е поканен за репортер в криминалния отдел на в. „Континент“. Уцелих най-добрия период за това да бъдеш журналист. През 97-а година започнах да работя, беше по време управлението на Иван Костов. Знам че има хора с други впечатления. Но аз в този период имах пълната свобода да върша каквото искам като репортер. В последствие ме поканиха в „24 часа“. По-късно Гоневски става зам.-редактор на столичното му приложение (б. р. – което вече не излиза).
През 2004-а Павел решава, че повече не му се занимава с журналистика „на бюро“.
„Вдигнах си чукалата и отидох в Лондон. Нямах предложение там. Мислех, че ще мога да си намеря работа в българската редакция на Би Би Си, но колеги оттам ми казаха, че евентуално ще мога да пиша нещо на хонорар. Нямаше гаранция за работа. Не бях стъпвал в Лондон, познавах го от литературата и филмите. Със съпругата ми Вероника обаче взехме това решение и не съжаляваме.
Аз се свързах с колегите от Би Би Си. Направих едно-две разследвания за английски вестници, така свързвахме двата края в началото. Често обаче се случва нещастието на един да се окаже възможност за друг – една колежка, която работеше в българската редакция в Би Би Си се разболя и в последствие почина. Ужасно съжалявам, тя беше изключителен човек. Ако сега мога да върна нещата, бих предпочел да работя нещо различно, ако можеше тя да е сред нас. Така или иначе нейното работно място се освободи. Направиха конкурс, мен ме познаваха, но ми казаха, че ако има по-подходящ от мен, него ще наемат. Оказа се, че аз бях предпочетен за асистент. Впоследствие се появи свободно място за продуцент, отново минах конкурс. След година закриха редакцията.
Знаех, че се обмисля закриване на редакцията, но не знаех подробности. Една сутрин Андрей Владов, който беше заместник на Ели Хауърд (главен редактор на българската секция в Би Би Си), ме извика и каза „Брат’чед, ще ни затварят“. Тогава освен 10 европейски редакции, съкратиха още доста хора от самото Би Би Си, общо 3000 души. Ние просто бяхме в кюпа. На нас ни казаха, че просто трябва да бъде закрита редакцията, ще ни предложат шанс за други работни места и ни казаха кога да спрем да идваме на работа. Имахме обезщетения, които са по закон във Великобритания.
Нямах резервен вариант. И си говорихме с Вероника, че след доста ходения по мъките, тъкмо се беше отворил хоризонтът и отново на нула. Но няма как – пак на пазара на труда. Така си намерих работа в една голяма международна корпорация. Моята работа е нещо средно между редакционна и маркетингова дейност – свързана е с текст, грижа се за облика и съдържанието на сайта на тази корпорация.
Аз прецених, че не искам да бъда „борец за справедливост“ по начина, по който бих бил, ако остана в България. Избрах друг начин – написах роман в Лондон, исках да откъсна хората от дребните всекидневни, елементарни, потискащи нужди.
Идеята за романа се роди през 2004 година. 2006-а я споделих с Александър Пеев, който е идеен съавтор. Аз написах сценарий първо, мина време и усетих, че той ще си остане да гние на хард диска, без никой да научи за него. Седнах и написах роман.
С откъса, който е преведен, се опитвам да събудя интереса на литературни агенти, които евентуално да събудят интереса на издатели. Чрез тях става всичко, това е пътят в развитите литературни пазари. Много хора пишат, издателствата отказват да кореспондират с автори, предпочитат агенти, което е вид сито. Те работят за комисионна и имат интерес да реализират това, което имат като текст.
Лондон толкова много ми хареса, че на много неща бях готов, за да остана там. Аз и нямах съмнение, че градът ще ми допадне. Първото впечатление беше от мястото и обстоятелствата при пристигането ни. Тогава имахме една предплатена квартира, оказа се, че агентът е от балкански произход и не беше много организиран (смее се). В Лондон можеш да видиш всякакви хора. Аз съм почитател на ниското строителство и къщите с градинки. Когато ги видях там, веднага ми легнаха на сърцето и бях сигурен, че искам да живея на това място. С напредване на времето, въпреки всички трудности, моето впечатление се затвърди. Аз все още съм убеден, че това е моето място.
Първоначално не знаехме много за начина на живот на англичаните, докато не завързахме приятелства. Основното нещо беше, че поне половината от мивките в Англия са с отделени топъл и студен кран. Странна традиция, която все още не мога да разбера. И това е от малкото неща, които ме дразнят все още. Винаги, когато сме избирали квартира, винаги сме държали мивките да са със смесителен кран (смее се).
Можеш да бъдеш близък с англичаните. И е много неточно твърдението, че те са студени хора. Също както е неточен стереотипът, че България е кенеф. По-голяма добронамереност и топлота между непознати има може би освен във Великобритания и в Щатите. Толкова гостоприемно се държаха и се държат с нас познати и непознати, колкото аз никога не съм виждал някой така да се държи в България. Това някой да те погледне враждебно на улицата, в транспорта или в магазина е изключително рядко срещано събитие и прави впечатление. По същия начин, както би направило впечатление на един българин полицаят на улицата да му се усмихне и да го поздрави. Един приятел преди време ме попита: „Кога ще се върнеш в България?“ Аз му казах – точно тогава, когато кварталният полицай ми се усмихне и ме поздрави на улицата. Това всеки ден ми се случва в Лондон, никога в България.
Почти като туристи първата седмица се е случвало да спрем на улица с карта в ръка, чудейки се накъде да поемем, не минава минута преди да се появи човек, който да предложи да помогне. Преди десетина дни напуснахме една квартира в малко блокче. Имахме десетина съседи, с които сме имали малко контакти. Преди да си тръгнем половината от тях ни изчакаха, някои специално ни потърсиха, за да разговарят с нас, да ни кажат колко им е било приятно да живеем в един блок. Един съсед ни пусна картичка, защото не успяхме да се засечем. Много бих се изненадал, ако някой е срещнал такова топло отношение в някоя от кооперациите в България.
Каква е нормалната реакция, която съм виждал в България, срещайки погледа си с някой друг мъж и задържайки го за секунда. Въпрос от типа: „К’во, бе?“ – стандартно. Най-честата реакция на същото събитие, която съм срещал в Лондон, е усмивка. Естествено не означава, че всички са много мили. Но това просто е възпитание на общуване, което е достигнато през вековете, и което аз ценя.
Срещал съм два варианта на поведение на българи, живеещи в чужбина. Единият е прегръщане на този тип взаимоотношения и те ти харесват. Другият тип не приема това поведение и се затваря в черупката си. Повече хора спадат към втората категория, за съжаление. Има хора, които не могат да оценят хубавото и се опитват зорлем да го изкарат черно. Аз съм срещал българи, които се дразнят от това, че някой, като те бутне, ти казва „Sorry“. Обяснението на някои, които съм питал е, че не е искрено това извинение и затова дразни. Непознатият обаче каква искреност да покаже, той просто съжалява, че те е бутнал.
Заради многото измами с визи за българи и румънци по едно време имаше проблеми с издаването на разрешително за пребиваване в Англия. В този период не се бях връщал около година и половина в България. Но не ми се вижда да се е променила – по улиците пак виждам коли, в които се возят некадърни политици и мутри. Пак виждам мрачните хора, които не виждат светлината в тунела. За инфраструктура да не говорим. Построени са повече лъскави сгради. Но честно казано връщайки се периодично не виждам промяна в България, а би трябвало да се види с просто око. Ужасявам се от това, че манталитетът не се е променил, а напротив – на държавно ниво се е върнал назад поне 30 години. Ужасявам се, че хората, избрани да управляват държавата, се държат като техните бащи, които са от една много далечна епоха, нямаща нищо общо с цивилизацията. България не става по-добро място за живеене.
Истината е, че пребиваването в България ме потиска. Ако нямах близки и приятели, въобще нямаше да стъпя тук. В Лондон се чувствам част от мнозинството, с повече хора там споделям вижданията си за живота, отколкото в България. Тук се чувствам сред свои, само сред близките, в Лондон се чувствам сред свои, сред всички останали.
От стъпването ми в Лондон, се събуждам всяка сутрин с усещането, че нещо хубаво предстои. Дори това да е денят, в който знам ,че ще отида на работа, ще се прибера и ще съм си вкъщи. Имам някаква надежда, усмивка и това много помага да правя нещата, които искам.
При тези обстоятелства не бих се върнал в България. Има много интересни неща, които искам да ми се случат, които целя, за да мисля за връщане назад . Много бих се радвал, ако успея да спестя достатъчно пари и да отида в Калифорния и да изкарам едно висше образование в кинорежисурата. Една стара мечта! Искам да обиколя света.