Лили Иванова, мъжете около нея, социализмът и провинциализмът

Снимка: Булфото

Според изследване на Комитета за младежта и спорта от 1973 г. Лили Иванова е посочена на първо място сред предпочитаните изпълнители с 80,09 %. “Бийтълс” са само с 3,82 %. Резултатът е обясним при тогавашните тоталитарни ограничения за западната музика и фаворизирането на няколко естрадни продукта на социализма, за сметка на световната поп-музика. Но популярността на певицата се запазва и до днес. Какво говори това? Провинциализъм?

Капсулираност на обществото? Що за феномен е Лили Иванова? Статията по-долу дава по-различен и фактологически прецизен коментар на журналиста Владимир Гаджев, който следи явлението още от началото на 60-те години на миналия век.

Авторите на в. “Стандарт” Исак Гозес и Мартин Карбовски влязоха в сблъсък помежду си заради Лили Иванова. Книгата “Лили. Един живот, една съдба…” на Исак Гозес вече е на пазара. А авторизираната биография “Истината за Лили Иванова” от Карабовски издателството “Сиела” ще пусне през април, когато е рожденият ден на певицата. Възелът на скандала се завърза още през 1993 година, когато Лили Иванова се е договорила за подобно нещо с близкия до нея по това време Исак Гозес, а по-късно се е отказала от проекта. Преди година време певицата си избира нов “фаворит” (поредният), в лицето на Мартин Карбовски и му възлага написването на книга, което е скрепено с издателски договор. Конфликтът става в момента, в който се разбра, че книгата на Исак Гозес изпреварва тази на Карбовски…

Първата книга за певицата от 1975 г. – също спорна

Корицата на първата книга за Лили Иванова от 70-те години с автори Ивайла Вълкова и самодеецът-имитатор на оперни певци Марин Бончев.

През 1975 година издателство “Наука и изкуство” пуска на пазара книгата “Нашата Лили” (115 страници и 40 чернобели снимки), която с десетилетие и половина изпреварва появата на “демократичната” клюкарска преса. Нейни автори са журналистката (и не само) Ивайла Вълкова и самодеецът-имитатор на оперни певици Марин Бончев. Предговорът им започва с думите “За Лили Иванова се оказва трудно да се пише…”, което е факт и те го прескачат по линията на най-малкото съпротивление – разговарят с повече или по-малко близки на певицата хора: от учителката в Кубрат Савка Димитрова Ненова в началото до фотографа Иво Хаджимишев в края на книгата. Сетне в редакциите на всекидневниците “Народна младеж”, “Отечествен фронт” и др. някои от цитираните (оперният артист Павел Герджиков, например) отричат да са давали изявления. Книгата (цена 1,01 лв.) е снабдена с уводни думи от заслужилия артист Иван Маринов, композитор и диригент, който по това време е зам.- председател на Комитета за изкуство и култура. Което подсказва официална поръчка за написването и издаването на “Нашата Лили”. Проблемът е, че Лили Иванова (1939 – официалната й рождена дата в момента*) не заслужава такава книга – повърхностна и преливаща от сантиментални излияния. Явлението е многопластово и… все още неизследвано.

Провинциализмът и приносът на Гозес и Карбовски

Поръчковата книга “Нашата Лили” е предходена през 1973 г. от “Анализ на създаването и разпространението на естрадната музика у нас и влиянието й за естетическото възпитание на българската младеж”, социологическо проучване на Комитета за младежта и спорта при Министерския съвет, сектор “Прогнози, концепции, изследвания”. В групата на използваните специалисти за това изследване е и Желю Желев, първият демократично избран президент на Република България, тогава млад научен работник. Лили Иванова е посочена на първо място сред предпочитаните изпълнители с 80,09 %. “Бийтълс” са само с 3,82 % .
И ето “изненада”. В първата национална класация “БГ музикални ИНТЕРНЕТ награди 2008” Лили Иванова е избрана за “Изпълнител на годината”! След нея се нареждат Миро (без фамилия) и Румънеца и Енчев. От 19 януари до 20 февруари т. г. в сайта на класацията са гласували 156 хиляди души. От 1973-та до 2009-та са изтекли точно 36 години! И сякаш нищо, абсолютно нищо не се е променило в българските представи за попмузиката, капсулирани в дълбоката провинциалност на домашната консумация. На 17 март с гала концерт в зала № 1 на НДК ще бъдат връчени ИНТЕРНЕТ отличията. № 1 сред тях е за Лили Иванова.

Снимка: Булфото


Своя принос в тази попкултурна неподвижност имат и двамата автори Гозес и Карбовски. Във времето на най-голямата популярност на Лили Иванова първият, от родното си място в провинцията, е кроял планове за завоюване на столицата. А вторият вероятно не е бил роден. Освен че им липсват трайните дългогодишни наблюдения за феномена Лили Иванова, те не притежават знания и изследователски възможности, за да го анализират в по-широк български и европейски контекст.

Талант, характер и …късмет

Един стар наш писател в своето време отбелязва много точно: “В България таланти колкото искаш, но характерите са малко”. Справедливо обобщение. Лили Иванова е изключението, което потвърждава правилото – притежава талант, но и борчески характер. Продължава да поддържа своята популярност вече почти 50 години – рекорд. Но трябва да се прибави и първоначалният й късмет, който тя, веднаж разпознала го, преследва  упорито и неотстъпно. Особено, когато става дума за музикант, от когото има какво да научи. Такъв е пианистът Здравко Радоев, който пръв започва да шлифова самородния талант на певицата и да я запознава с най-качествените образци на попмузиката по света. Следва академично образования Иван Пеев, известен вече пианист и един от първите импровизатори в джаза у нас, който оглавява оркестъра й “6+1”. Следва да се отбележи, че в този период се оформят своеобразни “диполи” и благотворният им ефект върху певиците от аматьорския пласт. Става дума за близките приятелства, а в някои случаи и семейства между някои от елитните ни музиканти и певиците. По това време Лили Иванова е съпруга на Иван Пеев, Лиана Антонова – на саксофониста Ангел Везнев, Росица Николова – на пианиста и композитора Милчо Левиев,  Йорданка Христова е дългогодишна приятелка на китариста Християн Платов, Паша Христова – на пианиста Николай Арабаджиев и т. н.

Доминиращата роля на музиканта над певицата

По онова време водеща е ролята на музиканта – композитор, инструменталист или лидер на оркестър. В началото на 60-те години той доминира всичките прояви на жанра, всички форми на изпълнителската практика – от бар “Астория” до зала “България” – и в представите на зрители и слушатели.
Певецът (особено певицата) все още се третира като своеобразно допълнение към програмата, като екзотика, която трябва да украси създадената от музикантите програма. Компетентността на музиканта е неприкосновена. И е от най-голяма полза за певицата/певеца. Музикантът-лидер изработва конкретните произведения, той моделира вокалния и артистичния стил, той налива (според капацитета) музикални умения и дори се грижи за външния вид и сценичния образ на певицата (които днес наричаме със звучната “българска” дума имидж).
В последните три и половина десетилетия, когато певецът/певицата заема водещо място в обществените (пък и в професионалните) представи, тази практика изчезва.

Лили Иванова през 60-те години. Снимка: архив на Владимир Гаджев

В началото на 60-те години популярната ни музика (в официални, полуофициални или “ъндърграунд” прояви), рои различни индивидуалности. Всяка от тях предпочита определена естетика и стил, движейки се от откровената имитация и кавър-версии до собствени произведения, макар и силно повлияни от епигонството. Разнообразието от певчески индивидуалности се съчетава с композиторите-песенници, които по същото време нахлуват в популярната музика. Така отново се създават “диполи”, този път по оста композитор-изпълнител. Лили Иванова влиза в няколко подобни комбинации – изпървом с Йосиф Цанков, сетне с неговия ученик Тончо Русев, с Ангел Заберски, Митко Щерев, Найден Андреев и т. н. Но първите двама имат най-голям принос за утвърждаването на ранния изпълнителски маниер на певицата, изграден върху двупластово съпоставяне на контрастни емоционални настроения. Едното се отличава с приглушена звучност и изповеден тон, тихи динамики и шепнещо-речитативно провеждане. На него се противопоставя развитие и кулминиране на песента, с експресивно-патетично форсиране, разгръщане на гласа, преекспонирана емоция и мощ, силни динамики. Тази контрастност, която редува емоционално и вокално наситен с камерно-изповеден план, задълго се превръща във “визитна картичка” на Лили Иванова, изгражда трайна представа за артистичното й присъствие.

От имитации и кавъри до собствен стил

Лили Иванова не намира собствения си път отведнъж. До сътрудничеството й с първите трима споменати композитори тя опитва да адаптира към възможностите си и други стилови разновидности. И докато “ваденките” на италианката Рита Павоне са доста сполучливи, то опитите й да включи песни от репертоара на вече известните и у нас “Бийтълс” направо се провалят. Певицата, всеотдайно и компетентно подпомагана от Иван Пеев бързо долавя неправилната посока и я елиминира за много дълго време. Изглежда точно тогава, през средата на 60-те години, тя става много предпазлива към репертоарните предизвикателства, което личи и до днес. Лили Иванова дълго таи в себе си възхищението към някой известен евъргрийн, отглежда го, пригажда го към собствената си чувствителност и възможности, отлага го, вероятно се съветва с музиканта, който в момента е около нея (неизменна практика до днес, доминирана от китаристи), докато се реши да я изпее и запише. Както става с прочутия хит на Франк Синатра “My Way” и други подобни.
Предварителното “отлежаване” на песента е част от творческия процес на Лили Иванова не само към евъргрийните, но и към всяка нова българска песен, която хареса и приеме. В това отношение тя е много добър пример за професионално отношение към подготвителния етап на работата. Макар в последно време да се чувства отсъствието около нея на ерудиран музикант, с мелодична инвенция.

Статична, без импровизации, но предсказуема

Снимка: Булфото

Популярната ни музика не разполага с голям избор на автори. С напредването на времето, с все по-настъпателното налагане на криво и спекулативно разбираната у нас рок-естетика, с утвърждаването на т. нар. “мафия” около “Балкантон” и Българското радио, с напредването на битката за медийно влияние, с навлизането днес на съвършено случайни хора в “бизнеса”, броят на тези автори окончателно се стопява. Или се пренасочва към по-доходните предложения на гастрономическата музика от балканско-ориенталски тип. От друга страна пренаситената медийна среда изпраща в далечното минало българския шлагер. Така и Лили Иванова попада в нова среда, която макар да повлиява върху нейния репертоар, не преобръща професионалните й навици.

Лили Иванова е известна с това, че веднаж установила формата и детайлите на изработваната песен, веднага я записва. Така създаденият еталон остава единствен и непроменян при никакви обстоятелства – сценични или фестивални. Което прави представянето й предсказуемо. Тя не познава и не признава артистичното отклонение, импровизацията, вариантността. Те са й чужди. Дори бисовете й не са нищо друго, освен пълно повторение на цялата песен или част от нея във формата, в който е поднесена преди минути. Тази нейна статичност е и визуално-пластична. Особено през 70-те години – върхът на нейната популярност, когато има признание и зад граница. Липсата на сериозна режисьорска работа върху концертния спектакъл води до най-точното обобщение в Източен Берлин, където Лили Иванова прави професионален пробив доста късно. В една от рецензиите критикът отбелязва, че ако българката Лили Иванова може да танцува като чехкинята Хелена Вондрачкова, а Вондрачкова може да пее като Иванова, би се получил идеалния за немската публика вариант.

Продукт на социалистическата култура

Снимка: Булфото

Никое добро или зло не идва само. Институционализирането на попмузиката, приобщаванетао й в комплекса на културата, засиленото й медийно влияние и социална функция заинтригуват властимащите. Към това се прибавя и пазарният “ефект Лили Иванова”, която в условията на затворените в СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ, т.е. Общия пазар на социалистическите страни) отношения успява да откъсне голямо парче от огромния и незадоволен руски/съветски пазар. В идеологическия бункер на ЦК на БКП сериозно се отнасят към публичния образ на певицата и възможностите чрез него да се влияе по-перфидно на обществото. Пък и самата Лили Иванова сама подпомага тези стремежи, омъжвайки се за плейбоя Янчо Таков – първото протягане на ръце между близките до властта и попзвездите. Тогавашните медии не предлагат кой знае какви възможности за коментар и анализ на явлението Лили Иванова. До истинско изследване на проблема така и не се стига. Макар днес да би свършило работа като приложение към актуалната практика за изтласкване на шоу-“звездите” и политиката/бизнеса в една и съща орбита.

––––––––––––-
* В енциклопедичния справочник “Taschenbuch der Kunste/Unterhaltungskunst A-Z”, Verlagsrechte bei Henschelverlag Kunst und Gesellschaft, Berlin 1975, Lizenz-Nr. 414.235/81/75. LSV-Nr. 8425 като рождена година на Лили Иванова е посочена 1935-та. – б. а.
Марин Бончев, съавторът на книгата “Нашата Лили” от 1975 г., твърди, че заради договори и хонорари около книгата е виждал паспорта на Лили Иванова с рождена дата 1938 г. – б. р
.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.