Защо са обидени „бившите комунистически“ страни?
Икономическата криза тепърва се разгръща в бившия комунистически свят. Наред с искрените страхове за работните места и спестяванията има и някои други тревоги – не толкова съществени, но по-горчиви. Най-голямата от тях е негодуванието срещу пренебрежението и невежеството на външния свят. Как е възможно западните коментатори да слагат в един кюп Словения заедно с Таджикистан като „бивши комунистически страни”? Защо хората бъркат стабилните държавни финанси на Полша с катастрофалните на Украйна? Защо пестеливите чехи с тяхната солидна банкова система биват смесвани с разточителните унгарци? Защо никой не признава морални или политически заслуги на тези страни за това, което са постигнали?
Ако която и да е западноевропейска страна беше изправена пред мъчителната адаптация, каквато преживява сега да речем Латвия, и тя щеше да очаква политически смут. Дори тези политически протести, които се надигнаха, бяха крайно преувеличени. Напълно разумно е, дори може да се каже отговорно, обществото в Латвия, Литва, България и други страни да се чувства ядосано на политиците, които го въвлякоха в тази каша. Нали политическата свобода означава именно това?
Към пренебрежението и лицемерието на външния свят се прибавя изолацията. След като с толкова мъки се добраха до западните клубове след пет десетилетия комунистически плен, най-напредналите държави от бившия комунистически блок сега се чувстват пренебрегнати и изолирани. Ако некадърна Гърция, стагнираща Португалия и прегряла Ирландия понечат да фалират, богатите страни от еврозоната ще ги спасят. Но правилата за бившите комунистически страни, искащи да се присъединят към единната валута, са произволни и грубо налагани. Литва се размина с влизането в еврозоната със седем стотни от процента. Сега Полша и Унгария искат ускорено приемане поне в чакалнята на еврозоната, и са отхвърлени.
Горе-долу същото е в НАТО. Сигналите, че новата американска администрация може би обмисля сделка с руснаците за противоракетната отбрана (вие спирате или забавяте иранците, ние спираме или забавяме нашите нови бази в Чехия и Полша) пораждат още по-голяма нервност. И така новите страни-членки чувстват, че са във втора класа, когато става дума за икономическа и военна сигурност.
Подобни чувства са разбираеми, но са лоша база за действие. Същата история беше преди 20 години, когато невярващите на очите си съветолози трябваше да приемат, че нещо, наречено Украйна, може да стане реална държава, а „Съветските балтийски републики” са всъщност окупирани територии на път да си върнат свободата. Западът трябваше да се събуди за доста неудобната новина, че десетки милиони хора, които някога са били зад Желязната завеса, сега са на прага му, нетърпеливи да се конкурират и да се интегрират. Трьбваше да минат няколко години, докато коригираме географските карти, да не говорим за това да разберем как да се отнасяме с държавите, които се появиха на тях.
Спечелването на членство в Европейския съюз и НАТО – голямото постижение на последното десетилетие, костваше години усилен труд на заинтересуваните страни. Тогавашната цел, поне за най-амбициозните кандидати, беше не просто да изпълнят западноевропейските стандарти, а да ги надминат. Това се случи бързо в някои сектори на бизнеса, но аналогичната трансформация често изоставаше в обществената администрация, образованието, здравеопазването и транспорта.
Всичко това нямаше значение във времената на икономически бум. Но то означаваше, че бившите комунистически страни навлязоха в сегашната буря в далеч не върхова форма. Прекалено често държавните им финанси бяха калпави, бюрокрацията – нереформирана, а политиците – самодоволни. Най-добрият начин да се променят погрешните представи е да докажеш, че не отговарят на истината, вместо да обвиняваш хората, които живеят с тях, заради невежеството им, колкото и да е дразнещо.
По БТА