Кризата изправя европейския проект пред провал
Икономическата криза заплашва да върне с почти две десетилетия икономическите реформи в Централна и Източна Европа, предупреди неотдавна Европейската банка за възстановяване и развитие. Според експертите проблемите в региона са дълбоко свързани с тези в останалата част на Европа и решението е в координиран отговор от страна на властите и международните финансови институции. Ако северните силни икономики не помогнат на по-слабите си партньори от юга и от изтока, европейският проект ще бъде изправен пред провал. Кой трябва да се нагърби с тази задача пише Йошка Фишер във в. Проджект синдикейт.
Легендарният американски инвеститор Уорън Бъфет каза преди време: “ще започне отлив и тогава ще стане ясно кой се къпе гол”. И макар това изказване да се отнасяше до положението на компаниите в икономическа криза, то може да се прилага и към държави и икономики.
Ситуацията в Европа дава все повече основания за притеснения, доколкото в условията на глобална икономическа криза всички недостатъци и ограничения на Европейския съюз са подложени на безмилостно разобличение. Наистина, сега е очевидно, от какво най-вече се лишаваше Европа заради отказа си от конституционния договор: Америка, която в разгара на най-тежката след 1929 година криза направи избор в полза на наистина ново начало, гласува за Барак Обама и сега е в процес на преобразувания. Разногласията между членовете на Евросъюза обаче се задълбочават с всеки изминал ден. Вместо да се заеме с промени, Европа, намирайки се под натиска на кризата и на собствените си вътрешни противоречия, е заплашена да се върне към протекционизма и националния егоизъм от миналото.
В днешна Европа действа единна валута и Европейската централна банка, които станаха опора за устойчивостта на парите в условията на финансова криза. И най-малкото отслабване на тези две организации ще навреди значително на общоевропейските интереси. Въпреки това, в последните месеци действията на правителствата на държавите от ЕС предизвикват сериозни съмнения, че те съзнават този факт.
Колкото повече продължава кризата, толкова по-ясно става, че за да бъде защитен общият пазар и европейската интеграция е необходимо нещо повече от простото наличие на единна валута и Европейска централна банка. В отсъствието на обща икономическа и финансова политика от страна на участниците в Еврозоната единството на общата валута (както и самото съществуване на Евросъюза) се намира под безпрецедентна заплаха. Разбира се, под обсадата на кризата се оказаха всички страни в света. Но вътре в ЕС и в Еврозоната съществуват значителни различия и икономическо неравновесие, които намират отражение например в растящата несъгласуваност между лихвите.
В Италия, Испания, Португалия и Гърция сигурността бързо се топи, а в същото време по-силните икономики на северна Европа се оказват в по-печелившо положение, въпреки че и на тях не им е леко. Ако това развитие продължи, като на практика слага край на критериите от Маастрихт и задълбочава националния протекционизъм под формата на промишлени субсидии, то еврото ще бъде изложено на сериозен риск. Лесно е да си представим какво ще означава срив на еврото за ЕС като цяло: катастрофа с исторически мащаби.
Освен това ситуацията започва стремително да се влошава за страните от Източна Европа, които нямат нито икономическите сили, нито политическата стабилност на държавите, които са членки на ЕС от по-дълго време. Отчитайки незащитеността на няколко страни от Еврозоната като например Австрия, кризата ще окаже непосредствено влияние и върху оборота на еврото. Затова да се заема изчаквателна позиция е лоша стратегия.
Няма никакви основания да се предполага, че настоящата глобална икономическа криза се е изчерпала. Затова, предполагайки, че тя ще се задълбочава и занапред, Европа скоро ще бъде изправена пред тъжния избор: или по-богатите и стабилни икономики на севера – преди всичко най-голямата европейска икономика Германия – да използват по-големите си финансови ресурси, за да помогнат на по-слабите икономики от Еврозоната, или еврото ще се окаже в опасност, а заедно с него и целият проект за европейска интеграция.
Защо в такъв случай да не се въведат нови инструменти като еврооблигации или да не се създаде европейски механизъм, сравним с Международния валутен фонд? Разбира се, всеки проект ще струва скъпо – особено за Германия – а следователно няма да е и особено популярен, въпреки че алтернативите ще бъдат още по-скъпи; от гледна точка на политиката те даже не са сериозни алтернативи.
Официално няма възможност да се заобиколи “европейското икономическо правителство” или “усъвършенстваната икономическа координация” (наричайте го както ви е удобно). На практика то е възможно и следователно няма нужда от промени в договора.
За съжаление, и сега това е очевидно, френско-германският двигател, необходим за да работи ЕС в синхрон, в момента е блокирал. Според твърденията им, Франция и Германия споделят едни и същи интереси – въпреки че фактите говорят за обратното. Практически във всички стратегически аспекти от управлението на кризата в ЕС, Германия и Франция си препречват пътя взаимно независимо от това, че и двете страни правят на практика едно и също. Те мислят на първо място за себе си, а не за цяла Европа, която по този начин се оказва без ръководство.
ЕС беше и остава организиран компромис и трябва да продължи да бъде такъв и сега, в разгара на глобалната икономическа криза. Ако Германия и Франция не решат разногласията си в най-близко време и не намерят съвместно стратегическо решение на кризата, те ще навредят както на себе си, така и на цяла Европа.
В никой случай не трябва да забравяме, че Евросъюзът е проект, създаден за достигане на взаимен икономически прогрес. Ако тази икономическа връзка изчезне, националните интереси отново ще вземат връх и проектът ще бъде разкъсан на парчета. Днешна Европа страда не от недостиг на икономически сили, а по-скоро от недостиг на политическа воля, необходима да се действа заедно.
И точно с този проблем трябва да започнат борбата си Франция и Германия.
*Йошка Фишер е начело на германската партия на Зелените от почти 20 години; от 1998 до 2005 година заемаше поста министър на външните работи и вицеканцлер на Германия.