Как „Моя страна…“ стана „Моника“ – или за пътя на Емил Димитров

Грамофонна плоча на Емил Димитров от 60-те години. Снимка: e-vestnik

Популярната песен „Моя страна, моя България“, чийто първи ред е изписан и на мемориалния бюст на Емил Димитров в Плевен, е имала странни превъплъщения. Била е трансформирана в песента „Моника“ и записана от Емил Димитров на френски. Журналистът Владимир Гаджев разказва малко познати неща за израстването на певеца и за неговия мениджър и личен приятел Васил Андреев, който го превръща в най-ярката социалистическа поп звезда.

Когато през 1961 година във Висшия институт за театрално изкуство (тогава ВИТИЗ, а днес НАТФИЗ) се обявяват списъците на новоприетите студенти две имена основателно привличат вниманието:  на софиянците Илка Зафирова и Емил Димитров (1940-2004). Тя е поставена под № 1 при жените, а той – под № 1 сред мъжете. Илка Зафирова вече е претърпяла неуспех на предходните изпити и е изкарала един сезон в Смолянския театър, където натрупва практически опит и окончателно се убеждава в призванието си. Емил Димитров, вече известен в младежките среди, няма подобни проблеми, помамен по-скоро от модната популярност на ВИТИЗ и допълнително насочен към актьорската професия от свои близки. И понеже е погален от съдбата влиза от първи път, при това с най-добър бал.
Този ранен епизод от живота му си има предистория.
Театралния сезон 1959-1960 година предлага в Народния театър за младежта (днес Младежки театър “Николай Бинев”) пиесата на Васил Андреев “Младост”. Авторът е актьор в трупата, но амбицията му и острата нужда от оригинален български репертоар предоставят шанса да опита силите си и като драматург. Пиесата е одобрена, защото предлага съвременна младежка тематика, тогава сериозно надзиравана от тоталитарната държава. Сред разпределените за различните роли артисти срещаме имената на Гинка Станчева, Надя Топалова, Домна Ганева, Георги Черкелов, Васил Мирчовски, Николай Бинев и др. Участва и самият автор, утвърдил се вече като отличен изпълнител на характерни, главно комични роли. В цитираната програма за представлението има късичък, сбутан накрая ред, който уточнява, че песента – музикалния лайтмотив! – е написана от Емил Димитров. Наложил го е Васил Андреев, който като автор има право на по-висок глас при формирането на постановъчния екип.

Емил Димитров през 60-те години. Снимка: архив на Владимир Гаджев

Емил Димитров е все още никому неизвестен млад човек, току-що напускащ тийнейджърската възраст и солист на войнишкия състав в ДНА Пловдив (конферансът е поверен на също отбиващият службата си Климент Денчев). Емил е син на факира Мити, известен тогава илюзионист, а с него Васил Андреев, подвизаващ се и като конферансие на различни забавни програми от типа “за всекиго по нещо”, многократно участва в развлекателни концерти. Тогава забелязва и оценява качествата на редовно мотаещият се около сцената красив, възторжен и чаровен син на известния илюзионист, с когото завързва приятелство. Той го подготвя и за кандидатстудентските изпити във ВИТИЗ. Но независимо от блестящото представяне на Емил не му е писано да стане драматичен актьор.

Васил Андреев, неговият alter ego, притежава изострен рефлекс за протичащите в обществото процеси и крои други планове за протежето си, което изпада във все по-голяма зависимост от него. Той е доловил напиращата вече необходимост от български  репертоар в т. нар. “естрадна музика” и много точно е преценил шансовете на Емил Димитров, който е изкушен покрай акордеона и от съчиняването на собствени песни със сантиментално-меланхоличен характер. Лансирането му като автор на музика за спектакъла “Младост” е само едно въведение, което Васил Андреев развива в блестящата, но и противоречива, завършила тъжно кариера на Емил Димитров като певец и автор.
Няколко щриха за обществената и културна обстановка в самото начало на 60-те години, необходими за по-точното разбиране на феномена Емил Димитров.
По онова време настъпва режим на относителна търпимост (“размразяване” по израза на Иля Еренбург или военната команда “свободно” по израза на Радой Ралин). Тоталитарната държава започва да търси изход за напиращите “отдолу” потребности на обществото. Времето на масовите песни, съпровождали бригадирското движение, вече е отминало. Отшумяла е и вълната на квазифолклоризацията, в която конюктурно са въвлечени сериозни български композитори. Репродуцирането на съветския (основно руски) репертоар е преекспонирано и макар да е талантливо пресъздадено, то ражда и започва да множи негативни обществени настроения. Появява се нуждата от оригинални български песни.

Диск на Емил Димитров, издаден в края на кариерата му. Снимка: e-vestnik

По статистически данни към 1960 г. в Радио София (днес БНР) се наброяват едва 8 (осем!) записа оригинална продукция, което подсказва крещящата нужда от собствен репертоар. Появилата се при добър прием сред публиката песен на Панайот Бояджиев “Тригодишна мъка” (известна като “Я подай ми, мила мамо, синьото елече”), изпълнена от Ирина Чмихова, показва верния път. Но остава изолирана и сякаш случайно промъкнала се. В същото време, обаче, по високите партийни и държавни етажи започва целенасочена работа за овладяване на сектора. Като резултат се появяват първите следвоенни държавни състави, 1960 г. – биг бенда на Радио София, ведомствени  – 1961 г. – оркестър “Балкантон” и общински типови оркестри – 1964 г. – оркестър “София”. А успоредно с това се откриват и школи за “естрадни” певци: към ресторантьорското предприятие “Здрава храна” (1960), към Радио София (1963), към “Балкантурист” (1964) и др. През 1964 г. се провежда и първият конкурс за “естрадна” песен, спечелен от “Птици мои” на Йосиф Цанков в изпълнението на Маргарет Николова. Предпазливо и в съзвучие с установената естетика вече е даден път на белкантовия тип певци с академично образование, които започват да попълват липсите. Но това не е достатъчно, за да компенсира следвоенните пропуски и нарастващите консуматорски потребности.

Внезапното и сякаш подранило присъствие на аматьора Емил Димитров внася сериозен смут както сред чиновниците в културата, така и сред музикалните кръгове. Първите са шокирани от неконтролираната и нефилтрирана поява на певец направо “от нищото”, т. е. отдолу-нагоре, но извън регламентираните и контролирани от държавата канали. Вторите се възмущават от посегателството върху монопола им, т. е. от дързостта на някакъв млад самодеец (според тогавашната терминология) да създава песните си без санкцията на комисии, съвети и журита от регламентирани професионалисти. Науката чрез своите музиколози, психолози, културолози и всякакви други “ози”, наричани по съветски образец “веди”, е лишена от рефлекс и не проява интерес към един знаков феномен, току-що поникнал на българска почва. Социален феномен! И когато публиката сама оценява “Само тази нощ” (1961), “Арлекино” (1962) и “Нашият сигнал” (1964), дарявайки Емил Димитров със своята любов и признание, партийните идеолози преосмислят политиката и поведението си. Идват и аргументите отвън, които ги принуждават да сторят това – през 1962 година “Арлекино” печели трета награда в конкурса за попмузика в Сопот, Полша, с което става и първата българска поппесен с международно признание. Бонзите осъзнават, че той вече разчупва модела на “регламентирания труд”, в който всяко звено е старателно подредено в творческата йерархия. При това точно навреме, попътно на настроенията в обществото и главно сред младежта. Което в онази българска ситуация се тълкува като “извънредно произшествие” и в началото наистина е възприето точно така! По тази причина предложения от Емил Димитров модел, слял автора и изпълнителя в едно творческо цяло, известно време не намира подкрепа и продължение (особено силна е съпротивата в Съюза на композиторите, който съзира заплаха за своя монопол!). Едва след няколко години плахо се опитват да създават свое (!) творчество ранните, бързо сформиращи се и още по-бързо разтурящи се рокгрупи.

Емил Димитров малко преди смъртта си. Снимка: Булфото

Но рокът е с англосаксонски произход, което тоталитарната държава, определила вече своя основен идеологически противник, не може да приеме! Докато Емил Димитров е откровен епигон на Доменико Модуньо и появилите се в италианската попмузика urlatore, внесли сериозна промяна в италианската популярна песенност и въстанали срещу вековните традиции на белкантовото пеене в самата му родина. Модуньо вече е изпял своите “Volare” (1958), “Piove” (1959), по-известна у нас като “Чао, чао, бамбина”, а по-късно “Addio, addio” (1962) и “Dio come ti amo” (1966), с които четири пъти печели конкурса “Сан Ремо” и се превръща в световна звезда. Познат е и у нас чрез радиопрограмите. Италианското влияние, оказва се, се преглъща по-лесно зад желязната завеса, поради което и Емил Димитров без много шум е приобщен в попълващата се певческа и авторска гилдия. Държавата има и друг мотив – финансовия! – и понеже младия артист пълни концертните зали като никой друг, тихомълком приема някои от неговите “капризи”. Така естетиката на българската попмузика задълго и масово, та чак до днес, се ориентира към италианската песенност с нейната преекспонирана средиземноморска емоция.

Точно в този момент се повишава извънредно много ролята на човека в сянка – Васил Андреев. С днешната терминология можем да го определим като първия голям мениджър в шоубизнеса у нас, който окуражава и своя колега-оркестрант от Младежкия театър Константин Хаджикостов да поеме по неговия път с квартета “Буфосинхронисти”. Няма да броим десетките далавераджии, организатори на т. нар. “черни трупи”, които постепенно са изловени и изправени пред съда – те не заслужават сериозно внимание.

Васил Андреев напуска театралната трупа и никога повече не се включва в спектакли. Но остава на сцената и извън нея във всякаква услуга на Емил Димитров: като конферансие, автор на текстовете за песните му, организатор на турнета в страната и чужбина, съквартирант, та дори и “пианист” тогава, когато все още не е намерен подходящ човек. Има такива случаи, в които музикално неграмотния Васил Андреев сяда зад пианото (йониката) и “свири” елементарен съпровод, залепвайки на клавишите листчета с имената на тоновете. Той е и мозъкът на тандема, който с голяма изобретателност и комбинативност промъква отделни песни през иглените уши на все още внимателната, винаги нащрек цензура. Какъвто е случаят с песента “Моя страна, моя България”, позната във френския си вариант като “Моника” (1970). У нас тя е популяризирана с хитроват патриотичен текст на Васил Андреев и безкритично (невежествено!) възприета днес от всякакъв род администрации като химн за всевъзможни публични прояви с тържествен патос. А нейната история е следната: френски мениджър харесва песента и пита за какво се разказва в нея. Преводът го убеждава, че с подобен текст тя не може да бъде издадена и продадена във Франция. Винаги рефлективния Васил Андреев бързо предлага замяна – вместо България да се изрича Франция. Но мениджърът не е съгласен, позовавайки се на традицията в своята страна, в която може да бъде възпяван Париж, Лион или който и да е друг френски град, но не и Франция като цяло. Точно тогава Васил Андреев прави второто си предложение и песента от “патриотична” вреченост на България се превръща в сантиментално признание към девойката Моника.

Васил Андреев е и моторът на тандема, непредсказуем и винаги пълен с идеи, витален и кипящ от енергия. Пълна противоположност на отпуснатия извън сцената и ленив плейбой Емил Димитров. Нему принадлежат всички идеи за развитието в кариерата на певеца-автор, достигнало огромна популярност (и финансови придобивки!) в необятния пазар на Съветския съюз, както и приличен, непознат в онзи момент успех на Запад. “Совдепия”, както жаргонно наричат Съветска Русия, роди след две и половина десетилетия и негов епигон – Филип Киркоров.
Но фактите не подлежат на съмнение – Емил Димитров е артистът, който след Втората световна война връзва скъсаната нишка на градската шлагерна образност, изтривайки от нея печата, яростно ударен от военния комунизъм като “дребнобуржоазен остатък”. Вярно е, че преди него това прави и композиторът Йосиф Цанков, но стария майстор успява с втори дъх да прескочи в друга, по-висока естетическа орбита на успокоен, добре възпитан и дисциплиниран сантимент. Докато Емил Димитров е спонтанен и откровен в тази тематика. Друг е въпросът какви са пораженията от нея!

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.