Калин Вельов за живота в Холандия и избора да се върне в България
„Готин е, все се усмихва“, така казват за музиканта Калин Вельов, станал известен преди години като перкусионист в „Шоуто на Слави“. Не всички са фенове на музиката му, но е явно, че неговата лъчезарност печели симпатизанти.
Калин е роден през 1973-та година в София. На 10 години става перкусионист в детската група „Пим-пам“, завръшва Национално музикално училище „Любомир Пипков“. През 1990-та година участва в сформирането на група Акага“. В последствие става барабанист на Медикус“, свири с най-популярните изпълнители в България, а през 1998-ма е част от „Ку-ку бенд“.
През 1999-та година Калин е приет в музикалната консерватория в Ротердам, Холандия и музикантът решава да замине. След 5 години, в които, както той казва, „става част от холандското общество“, той взима решение да се върне в България. „Беше трудно решение“, допълва той.
В момента Калин, заедно с певицата Нина Николина представя албума си „Абсент“. Завършва първото авторско парче на салса групата си „Тумбаито“, което „ще е първата 100-процентова българска салса“. Работи върху свои самостоятелни песни, с идеята догодина да издаде поп албум. Калин разказва за живота си в Холандия, екзотичните пътувания и промяната в него след тези приключения.
Живот в страната на лалетата и кофи шоповете
В Холандия Калин Вельов живее 5 години. „Първо я посетих като турист в „Акага“, там записахме и едно парче в студио. Това беше ключовият обрат за моя престой там, защото се оказа, че продуцентите, при които записвахме, имат група и в последствие аз станах част от нея. С тях са ми основните постижения в Холандия.
Първо бях за две седмици в тази страна и се държах като такъв – обикалях Амстердам с групата, посетих няколко пъти „Червените фенери“. Интересното е, че после като отидох и живях там, никога не ги посетих и не проявих интерес. Защото ти вече не си част от туристическия поток, а от холандското общество, което се труди много усилено и „Червените фенери“ и „Кофи шоповете“ не ги вълнуват. Може би сега като отида като турист ще ги посетя и най-накрая ще отида в „Кофи шоп“ и ще опитам да изпуша една трева. Аз по принцип не пуша и докато бях там не съм опитвал нито веднъж (смее се). Бях в среда на музиканти, за които е супер нормално да пушиш трева, но е факт, че не опитах. Но ще компенсирам.
Учих в консерваторията в Ротердам, където ме приеха с латино-барабани и перкусия. Почти веднага ме поканиха да свиря в „Progect 2000“, която беше спечелила сериозна награда , благодарение на която представяхме музиката си в цяла Холандия. Прелитахме с хеликоптер за различните концерти и имах възможност да видя страната отгоре.
Холандците и ми допаднаха и не. Неприятно впечатление ми прави, че броят всяка стотинка и са супер премерени в разходите си. Цепят стотинката и са известни с това. На мен не ми харесва, че са прекалено стиснати. Холандците не казват нещата в прав текст. Но може би е персонално, защото когато става въпрос за бизнес, са доста директни. Възхищавам се на нивото им на професионализъм, на начина по който подхождат към бизнеса си, знаят как да ти вземат парите по елегантен и красив начин.
Холандия много ме промени. Като заминах бях разглезен от съдбата си – не съм живял сам, имах си родителите, приятелите, групите, музикантите. Имах всичко, с което се чувствах безгрижен. Имах достатъчно пари, медийна популярност. Когато отидох в Холандия бях „господин Никой“. Попаднах в среда, в която трябваше да се наложа, да пробия и то в зверска конкуренция, която няма нищо общо с България – Холандия е два пъти по-малка от България, но е по-гъсто населена и нивото на професионализма и бизнеса е световно. Има хора от цял свят, които са донесли културата и уменията си. Научих се да живея сам, да готвя, научих се да мисля сам за себе си като фирма, защото всеки самостоятелен музикант е именно това. Научих се как да гледам на данъците, осчетоводяването, как да си плащаш данъците и да си ги взимам по легален начин. В Холандия можеш да си върнеш парите от данъците, ако си организиран и се грижиш за финансите си.
Тук като си плащаш данъците, виждаш къде отиват, за разлика от България, където най-съществените данъкоплатци не си плащат изобщо дължимото. Разбрах, че като си плащам глобите по пътя, мога да видя къде отиват тези пари. Да не говорим, че се научих да не правя нарушения. В България все казват: „Никога няма да се научим“. Не, ще се научим, просто трябват правила, както са в Холандия. Признавам си, че 10 пъти ме глобиха за супер малко превишена скорост, но аз се научих, че просто трябва да карам с определената скорост, да си слагам колана, и да си плащам паркинга.
От Холандия към Оман и Индонезия
Покрай работата си с холандската група, Калин пътува постоянно до екзотични места. „Най-силните емоции пазя от Индонезия, бил съм три пъти там. Бях там три пъти по работа на турнета и общо ми се събира около девет месеца престой. Впечатли ме чистотата на хората, искреността им, повечето са много бедни. Същевременно може да се каже, че държавата им е богата. Те са усмихнати, лъчезарни, приемат те много радушно, не те приемат с ярост, въпреки че принадлежиш към бялата европейска раса, която е по-богата и привилегирована. Обикалях целия индонезийски архипелаг, всички големи острови. Природата е страхотна – палми, синьо-зелено море, диви животни. Джунглата в Калимантан, заедно с тази в Бразилия, са двете най-девствени места в природата, с места непосетени от хора.
Най-опасното там са вулканите. В Бали има два действащи – малък и голям, от които излизат пари. Опасно е, защото можеш да се изгориш много сериозно. Най-страшното там беше терористичният акт през 2002- ра година, когато загинаха над 200 човека. Аз бях там на турне и имаше голяма вероятност да свирим в заведенията, които взривиха. За щастие бяхме в тях два дни по-рано.
Веднъж бях в район на Индонезия, където са по-крайни мюсюлмани и не е добре сам европеец да се разхожда. Не беше разумно, тъй като имаше проява на агресия спрямо мен. Попаднах сред група младежи. Аз бях с дълга коса и се набивах на очи още повече. Налитаха на бой. Но успях да изляза от ситуацията. Но опасността дебне навсякъде, важното е да сме бдителни. Бях си взел мотор и карах из индонезийските джунгли, спях в бамбукови бунгала. Сред природата се чувстваш страхотно.
В Оман пък прекарах месец и половина пак по работа. Там жегата беше изключителна – 55 градуса, 90% влажност на въздуха. Пустини, фереджета, злато, екзотични миризми, платове – там за първи път видях жена със златна маска под фереджето. Там времето е с години назад, не че не се модернизират, но същевременно са запазили традиции, които са от векове.
Другото интересно място, което посетих преди години, беше Гренландия – айсберги, китове, тюлени, моржове, много сняг. Там свирих 3 месеца. Уникално място, сковано от лед, близо до там се е разбил „Титаник“. Покривите на къщите в Гренландия се завързват с вериги за скалите, защото ветровете от Северния Океан са страшно силни. Като си легнеш вечер и има снежна буря, чуваш само как скърца покривът.
Да се върнеш в България
Като се върнах много ме подразни мръсотията в България, най-много в София. Мръсотията от строежи, от това че хората хвърлят разни неща от колите си, докато карат колите си по магистралата. Личната ни култура е ориенталска, винаги ще бъдем с единия крак в Ориента. Единствено законите на европейската общност могат да ни вкарат в някакви рамки.
Дразни ме засилващата се агресия по пътищата. Ужасно е да гледаш как хора спират на светофарите, излизат от колите си и почват да се бият, а децата им ги гледат от колите. После децата се бият в училище, в по-напреднала възраст стигат до крайности.
Почваме по малко да се отчуждаваме едни от други и да мислим предимно за пари и бизнес, което е характерно за Европа и света като цяло.
Беше труден избор да се върна, защото след пет години започнах да се чувствам като част от холандското общество. Пътувах по екскурзии, купувах си каквото си искам, свирех с няколко банди, имах клипове в MTV, участвах в големи фестивали, дипломирах се с добра оценка. Имах перспектива там, но слагайки на везните България, надделя чисто емоционалното желание да бъда близо до родителите ми, да им помагам в държава, която не се грижи аз пенсионерите. Чисто финансовото не може да замести физическата липса на децата им. Когато човек е млад, не осъзнава това.
Има хора и хора, аз исках да съм близо до родителите ми, до вилата на Рилски манастир, на която да ходя когато си пожелая. Имах нужда от по-топлите отношения между приятели и колеги. Защото в Холандия нивото на професионализъм е много високо, но взаимоотношенията са студени. В България музикантите, с които работя са най-добрите ми приятели и това е важно за мен. Едно от най-съществените неща за мен е, че тук имам много добри условия, които в Холандия по-трудно щях да постигна за правенето на авторската ми музика. Имам студио вкъщи, живея в просторна къща, мога да си паркирам колата на спокойствие, така че не се оплаквам.
В Холандия свирех в чуждестранни проекти, като наемник. Докато в България успях да изградя три мои собствени проекта – аз съм този който дирижира, композира, продуцира и за мен това беше важно. Беше крайно време да излея целия си опит в мои лични проекти.
Ако България не се промени след десетина години, най-вероятно бих се махнал. Но аз мисля, че след 5-6 години нещата ще се променят към по-добро и то благодарение на строгите мерки от Европейския съюз, а не защото ние ще променим разбиранията си. Бих помислил за Испания, която е съчетание на уредена европейска страна и топлотата на юга в отношенията между хората.