НАТО на 60 години – край на съперничеството с ЕС
През последните шест десетилетия ангажиментът на Америка, Канада и техните европейски приятели, че „въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях“, сплотяваше Запада. Този обет – в член 5 от Северноатлантическия договор – помогна за отхвърлянето на съветския комунизъм. И сега алиансът е зает повече от всякога: той опазва мира на Балканите и охранява морските пътища за Европа. Нещо повече – той води тежка война в Афганистан.
И е популярен клуб. От 16 по време на Студената война членовете му нараснаха до 26, а други се надяват да се присъединят. Франция, която през 1966 г. напусна военната структура на НАТО (но не и пакта), реши да се върне обратно. И докато празнува 60-ия си рожден ден с прояви в Германия и Франция (за да покаже, че са превъзмогнали старите вражди), алиансът страда от криза на идентичността, която се точи от края на Студената война.
НАТО губи ролята си на главен форум за стратегически диалог между Америка и Европа. По икономическата криза работи Г-20, заплахата от ядрен Иран беше възложена на малка група от шест сили, сигурността на енергийните доставки се отнася по-скоро до Европейския съюз, а разузнавателното сътрудничество срещу тероризма е на двустранна основа. „Военните операции станаха основание за нашето съществуване“, казва един високопоставен служител на НАТО. „Намесвам се, следователно съществувам“.
През 90-те години мантрата на НАТО беше: „Или действаме извън сферата на отговорности, или прекратяваме дейността си“ (Out of area, or out of business). Но когато прогониха сърбите от Косово през 1999 година, малцина от съюзниците си представяха, че няколко години по-късно ще воюват край Хиндукуш.
Афганистан извади на бял свят две големи разногласия между съюзниците. Първото е между страните, които искат да сломят талибаните (главно САЩ, Канада, Великобритания, Холандия и Полша) и повечето от останалите. И освен това, дори сред най-войнолюбивите държави има един лагер, който вижда глобалния джихад като главна заплаха за НАТО, докато другият се тревожи повече относно стария враг Русия.
Миналогодишната война между Русия и Грузия (на която е обещано евентуално членство) предизвика дебат за това, колко далеч „отвъд зоната си на отговорност“ трябва да отиде НАТО и доколко трябва да се съсредоточи върху Русия вместо към „асиметрични“ заплахи като тероризма. Някои умни хора отбелязаха, че елитните грузински части са обучавани от САЩ за борба с бунтовници – у дома и в Ирак, а не да водят конвенционална война.
У дома или навън
Години след приключването на Студената война оценката на НАТО за заплахите, съдържаща се в документа MC 161, не включва руската заплаха. Поради това са изготвени само няколко плана за евентуални действия в защита на новите съюзници. Например Върховното командване на обединените сили в Европа (SHAPE) е изготвило планове за защита на Полша (които според видни полски представители са неадекватни), но не съществуват такива планове за защита на малките балтийски страни, които се чувстват особено уязвими.
Това положение се променя бавно. Командващият на силите на НАТО в Европа Джон Крадък е започнал неофициално „предпазливо планиране“ за териториална отбрана, което през следващите месеци може да стане официален план, ако руски приятели – като Германия и Италия – бъдат убедени да се съгласят. Русия, по мнението на генерал Крадък, се стреми да отслаби евро-атлантическите институции и „е показала готовност да използва икономически лостове и военна сила, за да постигне целите си“.
Балансът между мисиите на НАТО на своя и чужда територия ще бъде предмет на Декларацията за сигурност на алианса, която ще бъде одобрена на юбилейната среща. Впоследствие този документ ще стане основа за нова по-подробна „стратегическа концепция“, която предстои да бъде предложена за одобрение догодина.
Някои в НАТО мислят, че отказването от експедиционна война е крайност. Според тях разузнавателните доклади не съдържат твърдения за това, че военната заплаха от Русия е нараснала и конфронтационният подход на НАТО би насърчил ястребите в Кремъл. Във всеки случай, по думите им същите експедиционни сили биха били нужни за всякакви кризи, дали в Афганистан или, да речем, в защита на Естония. „Някои държави се чувстват несигурни по причини, които се коренят назад във вековете“, казва източник от НАТО. „Не можеш да прогониш историческите демони чрез планове за евентуални действия“.
За да успокои нервните съюзници, Великобритания даде практична идея. Тя предвижда създаването на „сили за солидарност“, съставени от малки контингенти от няколко съюзнически страни, които ще действат като част за бързо реагиране в помощ на нуждаеща се страна. Тези сили ще бъдат многонационални, за да изпращат политическо послание, но няма да разполагат с много зъби, за да не бъде провокирана Русия.
На практика това би било умалена версия (може би с численост 1500) на вече несъществуващите Мобилни сухопътни сили към Обединеното командване в Европа (Allied Command Europe Mobile Force-Land) – бойно формирование с размер на бригада (около 5000 войници), чиято роля през Студената война беше да действа като авангард. Идеята, признават сега командирите, е била „да има различни национални флагове на ковчезите“ в началото на войната, така че съюзниците да не могат да пренебрегнат ангажимента си за съвместна отбрана. Ако бъдат одобрени, новите сили за сигурност ще бъдат първият елемент в състава на проблемните Сили за отговор на НАТО (NATO Response Force, NRF) – мощно формирование от 25 хиляди души в повишена готовност, което още не е готово.
Великобритания се надява, че, като разполагат със сили за солидарност за справяне с кризи у дома, съюзниците ще се съгласят да използват останалата част от Силите за отговор за други цели – например временно да подсилят мисията на НАТО в Афганистан. Рискът е, че силите за солидарност могат просто да навредят на Силите за отговор на НАТО, като отклонят част от оскъдните ресурси. САЩ харчат около 4 процента от своя БВП за отбрана, но само четири европейски страни (Великобритания, Франция, Гърция и България) покриват натовския минимум от 2 на сто. Частичен резултат от това е фактът, че през 2007 година САЩ са изпратили 14 процента от своите войници за операции на алианса, докато европейските страни са представени само с 4 на сто от личния състав на въоръжените си сили.
На фона на всички безпокойства относно НАТО двама ръководители олицетворяват надеждата: Барак Обама, който е много популярен в Европа, и Никола Саркози, чието решение за пълноценно завръщане в НАТО ще сложи край на френската мечта да направи от ЕС противотежест на Америка. Всъщност съперничеството между НАТО и ЕС беше абсурдно. НАТО осигури стабилност, която помогна на Европа да се интегрира. За бившите комунистически страни НАТО беше стъпало към ЕС. Двете организации са базирани в Брюксел, 21 държави членуват и в двете, но те не могат да си сътрудничат официално (въпреки че на ниско равнище нещата стоят по-добре).
Край на съперничеството
Първоначално то беше отражение на съперничеството между Америка, която оглавява НАТО, и Франция, която искаше отделна отбрана за ЕС. Но след като курсът на Франция се промени, на повърхността излязоха други противоречия като враждата в ЕС между Турция (член на НАТО) и Кипър. Доскоро НАТО до голяма степен имаше монопол върху военната сила, а ЕС беше икономическа общност. Но в Афганистан НАТО установи, че може би няма да може сама да потуши въстанието – развитието и изграждането на държавността са също толкова важни.
От своя страна ЕС вижда, че меките форми на влияние трябва да бъдат допълнени от твърда власт. Така че по време, когато кризата изцежда бюджетите за отбрана и чуждестранна помощ, двата клуба се нуждаят един от друг. Доклад на мозъчния тръст Европейски съвет по външна политика казва, че военният „устрем“ на Америка в Афганистан ще се провали без „цивилния устрем“ на ЕС, който включва обучение на полицаи и наблюдатели за изборите през август. ЕС все още има проблеми с намирането на такива експерти, като досега е наел само 200 от планираните полицейски инструктори.
Съвместно изследване на четири американски институции очертава пет стратегически приоритета за Америка и Европа. Те са: справяне с икономическата криза; изграждане на „гъвкава“ вътрешна сигурност; справяне с глобалните заплахи за сигурността чрез стабилизиране на Ирак и Афганистан и възпиране на разпространението на оръжия за масово унищожение; разпространяване на демократична стабилност из Европа; и запазване на „обитаема планета“. НАТО няма да е в състояние да направи много по тези въпроси, така че ЕС има по-голяма роля.
Авторите на изследването твърдят, че НАТО е „необходима, но недостатъчна“ за решаването с глобалните проблеми. Те искат Америка и ЕС да подпишат през следващата години „нова рамка“, в която да залегне „клауза за взаимопомощ“ в случай на терористично нападение или друго бедствие. С други думи, това да бъде нещо като Организацията на Северноатлантическия договор.
По БТА