Уилфред и Императора
Ще разкажа една неясна и дълга история. Ако дългите и неясни истории ви дразнят, умолявам ви, не четете по-нататък, за да не се дразните. Или я прочетете в резюме от няколко реда.
РЕЗЮМЕ: Български дипломати бяха канили нобелиста Елиас Канети да посети България и родния си град Русе, който във времето на неговото детство се казвал Русчук, но Канети беше отклонявал поканите. Уилфред Бърчет ми каза как това посещение на Канети може да се уреди, но то не се уреди. Край на резюмето. Следва цялата история…
Уилфред и Императора
В един от ония слънчеви следобеди, които ти се иска да не свършат, но те свършват, Уилфред и аз седяхме в кръчмата на бай Яким на морския бряг под спирка „Журналист“ и чакахме часът да стане шест. (Уилфред Бърчет е журналист от австралийски произход, работил като кореспондент на английския в. „Дейли Експрес” по времето на Втората световна война, след това кореспондент за Източна Европа на „Таймс”, за френския в. „Юманите” в Китай, за други западни издания за Корейската война, години наред кореспондент за различни издания по време на Виетнамската война и др. Женен е за българка и умира в България 1983 г. – бел. ред. Повече за него – в Уикипедия).
Уилфред и аз наричахме това капанче тъжната кръчма, защото бяхме чели повестта на Карсън Маккълърс „Балада за тъжната кръчма“, а при бай Яким все киснеха едно русо немкинче и един мургав грузин, държаха се за ръце и тъжно се гледаха в очите. Тяхната смяна за летуване беше изтекла, те си бяха похарчили парите и ние събрахме помежду си една сума и им я дадохме, че да са още някой ден заедно, защото виждахме колко много те се обичат.
От благодарност грузинецът ми тикна в ръцете един транзистор VEF, но не от ръбестите, а по-стар, заоблен и със силно разлети къси вълни в секторите 11, 19, 25, 31 и 49 метра. Много селективен беше и като влязох с него в тойотата, той продължи да си работи на батерии и да приема БиБиСи.
И тогава, както сега БиБиСи, не се ловеше на УКВ. Чудя се защо спряха БиБиСи от нашия УКВ ефир. Английският е един от езиците на ЕС, а каква стана тя – в българския ефир можеш да слушаш на турски – не че съм против турския, – а на английски не можеш. Големи са умници онези от медийната комисия. Осъдили БиБиСи що били спрели българската емисия, и отнели честотата на БиБиСи, щото честотата била национален ресурс, че да има честоти за туземните български оператори. Сега в ефира има честоти за всякакви простотии, пък за БиБиСи няма честота. Хич не ме интересува идиотският български медиен закон, интересува ме това, че като клъцнаха БиБиСи от българския УКВ ефир, той хептен се опростачи и стана интелектуална пустиня, понеже изчезна един оазис на мисловността – БиБиСи.
Един форумец каза, че си измислям: Джимо, как слушаш БиБиСи в колата, след като го няма по нашето УКВ? Слушам го както едно време. Върнаха ме десетилетия назад. Слушам го както във времето, когато грузинецът ми набута в ръцете онзи VEF. Тогава в България заглушаваха късовълновата българска емисия, което ми пречеше да слушам беседите на Петър Увалиев, но заглушителите бяха в големите градове и излезеш ли с колата извън града, с VEF-а слушаш БиБиСи безпроблемно, особено World Service на английски.
Сега от БиБиСи ти обясняват, че можеш да ги слушаш на десктоп, на лаптоп, на мобифон, на не знам какво си, но тогава беше така, както ви казвам.
В колата си аз нямах радио, въобще нямах никакви екстри, понеже я бях купил в Осака за смешната сума от 650 долара. Япония агресивно стимулираше своя износ. Чужденците купуваха фотокамери и какво ли не на вътрешни японски цени; после, напускайки Япония, след като минеха митническия контрол, те представяха фактурата за покупка и там си получаваха обратно значителна част от парите. Стръвна беше експанзията на японския износ. Хърман Кан предсказа, че Япония ще задмине САЩ. Това не се случи. Иди, че им вярвай на учените футуролози, политолози и разни други. Така или иначе един японски кораб, някакъв „мару“, а те всички японски кораби са мару, беше обиколил света, минал беше през Панамския канал, та на Бургас стовари моята тойота, пясъчно-жълта, цвят „Сахара“, защото си бях наумил, че този лайнян цвят ще ми отива. Японският износ ставаше с японски кораби, както помощите за чужбина на САЩ пътуват с кораби на САЩ въпреки по-високите навла. Такъв е законът. Той отстоява национални интереси.
Откак вилнее световната криза, която започна през 2008, аз отново виждам национални протекционизми и егоизми. Но не ще коментирам това. Повечето коментатори обясняват какво ще стане, а после обясняват защо то не е станало. Знам, че историческите паралели са неточни и такива успоредици не трябва да правиш нито в икономиката, нито в политиката. Повечето политически и икономически прогнози сега са в гробището на несбъдналите се прогнози.
В дворчето на Тъжната кръчма на бай Яким сенките се удължиха, наближаваше шест часът. Уилфред Бърчет и аз се качихме в моята тойота с цвят лайнян и тръгнахме за срещата с Императора (Робърт Максуел) в хотел „Черно море“. Уилфред го наричаше Императора, понеже той притежаваше медийна империя. Другият медиен император беше Рупърт Мърдок, и двамата императори, обясни ми Уилфред, са в жестока конкуренция. Cut throat competition. Специално в България Робърт Максуел вероятно щял да победи Рупърт Мърдок, понеже наредил на едно от своите издателства, The Pergamon Press, да издаде „трудовете“ на Тодор Живков.
Под сърповидната колонада
По пътя от тъжната кръчма към Варна, където щяхме да вечеряме с медийния император Капитан Боб (Робърт Максуел), Уилфред и аз спряхме, излязохме от колата с транзистора „VEF Spidola“ 1962 и седнахме под сърповидната колонада между шосето и морския бряг, понеже Уилфред искаше да чуе осведомителния бюлетин на БиБиСи. Той чакаше да кажат нещо за Парижките преговори, но не казаха.
Уилфред Бърчет беше австралиец на свободна практика. Когато избухнала атомната бомба, той бил първият журналист, успял да се добере до Хирошима. Седнал на развалините, натиснал двете бутончета да отвори капака на миниатюрната си швейцарска пишеща машинка „Хермес-бейби“ и започнал дописката си със думите „I write this as a warning to the world“ – пиша това като предупреждение към света. Документалистът Джон Пилджър направи за БиБиСи филм за този епизод от живота на Уилфред Бърчет.
Филм за Хирошима с участието на Уилфред Бърчет
(Виж тук още за Бърчет)
После, когато виетнамците воюваха, първо с французите, после със североамериканците, със своите дописки Уилфред Бърчет спечелил доверието им. Янките наричаха партизаните от Виетконг Чарли. Чарлитата приели Уилфред да тръгне с тях по Пътеката Хо Ши Мин (The Ho Chi Minh Trail). Тя беше снабдителната артерия на Виетконга от Северен към Южен Виетнам. Само че не направо, а през Лаос и Камбоджа (която стана Кампучия). Не беше пътека, а плетеница от разклоняващи се и пак събиращи се подземни тунели, пътища, някъде проходими за камион, другаде само за велосипед, другаде носиш велосипеда на рамо. Стефан Продев отиде във Виетнам, за да мине по Пътеката Хо Ши Мин, но чарлитата му отказали, понеже Уилфред Бърчет едва не умрял на тази пътека. Ужилил го скорпион. Не знаех, че такова ужилване може да е смъртоносно, но един лекар ми обясни, че организмът на някои хора реагирал не знам как си, така че можело. Чарлитата сложили Уилфред на носилка и продължили. Дотогава той споделял храната им, която се състояла от шепа ориз, обикновено суров, за да не палят огън. За ужиления Уилфред намерили бутилка бира и той ми се кълнеше, че от нея живнал.
Дописките на Уилфред излизаха едновременно във вестниците на Робърт Максуел, на Рупърт Мърдок, във вестници извън тези две медийни империи и във вестниците в източния блок, който беше в конфронтация със Запада.
Коментаторът на „Ню Йорк таймс“ Харисън Солсбъри написа, че Уилфред Бърчет е единственият човек, близък едновременно с Хо Ши Мин и с Хенри Кисинджър. Понеже нямаха официални контакти, САЩ и Виетконгът (чарлитата) контактували чрез Уилфред.
– Бях еrrand boy. Момче за поръчки. Като Муди. Знаеш ли го Муди? – попита ме Уилфред под сърповидната колонада с VEF-а на коленете си.
– Не – казах аз.
– Джон Муди започна като errand boy. Той стана агенция за кредитен рейтинг. Но и той няма да се размине с Мартин.
Това си беше наша приказка. В тъжната кръчма, която беше на десетина метра от вълните и още е там, ако не я е отнесло свлачището, което застраши вилата на Николай Гяуров, един испански журналист се ядоса за нещо и каза „A cada cerdo llega su San Martin“. В Испания колели прасетата в Деня на Свети Мартин, т. е. на никое прасе няма да му се размине ножът. Онзи ден на Муди’з и на другите агенции за кредитни рейтинги авторитетът им пострада, понеже те бяха давали нереалистично високи рейтинги на онези, които сега просят bailout. Но това щеше да стане десетилетия по-късно.
В ония години политиката на виетнамците беше „Биеш се – биеш се, преговаряш – преговаряш“ – fight-fight, talk-talk. С посредничеството на момчето за поръчки Уилфред Бърчет тайните преговори се състояха в Париж и те не бяха тайни; цял свят знаеше за тях, но светът не знаеше какво едната страна предлага и какво другата е склонна да приеме. Уилфред също не знаел.
По-късно Уилфред се ядосваше, че преговорите, за които той много пъти летял между Далечния изток до Париж, се провалиха, че Виетнамската война продължи и се стигна до бягството от покрива на посолството на САЩ, където бягащите се вкопчват в шейната на отлитащия вертолет, понеже чарлитата идват.
Уилфред беше женен за българската журналистка Веса Осиковска. Понеже бяха живели в разни азиатски и европейски страни, децата им не знаеха на какъв език да говорят и все мълчаха. Докато един ден в трамвая, който завива зад телевизионната кула в Борисовата градина, малчуганът, притиснат, проговорил: „Полека бе, ще ме смачкате, бе!“
Уилфред ми предложи да доведем Елиас Канети в България от Виена или където е. Но първо трябвало да подготвим почвата, по-точно Робърт Максуел да я подготви.
– Ние с теб, военните кореспонденти, трябва да подготвяме почвата – каза Уилфред и аз се надух като пуяк от гордост, че той ме смята за събрат. Бях репортерствал от горещи точки тук-там, а Уилфред бе световно име и не се надуваше. – Ние с теб..
– Ние какво, Уил?
– Ние ще се качим в твоята кола и ще доведем Елиас Канети. Но първо императорът да подготви почвата. Ти няма да му викаш императора. Ще му викаш Капитан Боб.
Но, след като тръгнахме от тъжната кръчма, спряхме под сърповидната колонада и накрая седнахме на една маса с Робърт Максуел да вечеряме, аз не го нарекох нито Императора, нито Капитан Боб, понеже той ми обърна нула внимание.
Политическото животно
Джеръми Паксман написа книгата „Политическото животно“ (The Political Animal). Той водеше „Панорама“ и други предавания на Би Би Си. Почваше ли някой политик да шикалкави в студиото, Джеръми Паксман повтаряше въпроса си. Сиреч – казахте общи приказки, които не са отговор. На вътрешния министър Майкъл Хауард той зададе един и същи въпрос 17 пъти! След всяко поредно увъртане министърът изглеждаше по-жалък.
Джеръми дойде в София и от British Council ме поканиха да го представя пред българска аудитория. Като видях, че залата се напълни с образовани, говорещи английски български момчета и момичета, реших, че най-умното е да си спестя словото за Паксман. Изправих се, посочих седналия до мен Джеръми, казах „Мистър Паксман“ и си седнах. Получих аплодисменти, а Джеръми се разсмя.
В своята книга „Политическото животно“ (отлично преведена от Боряна Джанабетска) Джеръми разказва за самоконтрола. Да възпреш желанието си да спечелиш. Зададе ли се криза, по-добре е да загубиш изборите, та нека другата партия сърба попарата. Ако консерваторите бяха спечелили изборите през 1929, те щяха да се борят с икономическата криза, която жигоса Рамзи Макдоналд. Ако бяха спечелили през 1945 и 1964, щяха да си ударят главата в стената, в която си счупиха носовете Атли и Уилсън.
Икономическото животно, май по-често от политическото животно, не може да сдържи своя нагон да печели и това открехна вратата за световна криза. Както казал онзи с брадата, срещу добри пари капиталистът ще ти продаде дори въжето, с което да го обесиш. Несдържаният ламтеж понякога е фатален. На 5 ноември 1991 осведомителните агенции предадоха, че недалеч от Канарските острови Капитан Боб (Робърт Максуел) се удавил. Паднал бил зад борда на яхтата Lady Ghislane, за която ми беше разказало неговото момче.
Медиите разпространиха заключението на разследването: злополука. Уилфред щеше да се изсмее на тази информация. Но той вече бе умрял от рак в София. Жена му Веса Осиковска ме покани в жилището им на улицата, която се казваше „Регентска“, после се казваше „Генерал Заимов“, а сега не я зная как се казва. Тя поиска да ми даде архива на Уилфред – полици с елегантни жълти папки, акуратно подредени по азбучен ред. Готов бях да изхвърля личния си архив, който е непроходим безпорядък от боклуци, но пак нямаше да отворя място за архива на Уилфред, защото живеех в теснотия; в една стая заедно с жена си и сина си. Ако го бях взел, сега – може би – щях да кажа нещо повече за операциите на Капитан Боб по света и у нас; за него нямаше желязна завеса.
Ако Капитан Боб беше жив, той миналата седмица щеше да злорадства при вида на другия медиен император, съперника му Рупърт Мърдок, публично посипващ си главата с пепел заради карикатурата, изобразяваща президента Обама като маймуна, която е застреляна, след като е подписала план за извеждане на САЩ от кризата (карикатурата се появи, след като полицията била застреляла едно шимпанзе – домашен любимец, – което неочаквано станало агресивно и се нахвърлило върху гостенка на семейството). Аз нямам собствено мнение дали карикатурата е расистка (изобразявала била президента на САЩ като маймуна) и подстрекателска (Хайде да застреляме президента!). Рупърт Мърдок, който няма вина за карикатурата, публично се покая, понеже вестникът, в който карикатурата се появи (The New York Post), е на The News Corporation, която е на Рупърт Мърдок. Капитан Боб, бивш цензор в победена Германия, едва ли би допуснал такава карикатура в своята медийна империя. Но Капитан Боб допусна друга грешка и тя се оказа фатална.
Нямаш ли автоцензура, ти си освободен от задръжки като автомобил без спирачки.
В САЩ – предполагам – е табу да се надсмееш над Джеферсън, който написал (в „Notes on the State of Virginia“), че мъжките човекоподобни маймуни се възбуждат сексуално, като видят негърка, което доказвало, че маймуните и негрите се родеят.
За мен е табу да се надсмея над Левски (заради стихотворението му „Аз Васил Левски/ в Карлово роден/ от българска майка юнак аз роден/ нещях да съм турски и никакъв роб!“).
За мен е табу да се надсмея над Ботев за това, че тръгнал към Вола, обут в елегантни, лачени, болезнено стискащи краката му чизми.
Освободиш ли се от спирачките на самоконтрола, който аз наричам автоцензура, изпадаш в чешко-брюкселската дебелащина, която изобрази България като кенеф. Ама трябвало да се освободя от задръжки, да проявя чувство за хумор. Да, бе, да. Ще разкажа какво стана на едно парти. Сашо Дяков, тъкмо да седне, един му дръпна стола и Сашо се пльосна на пода и всички се разсмяха и този, дето му дръпна стола, каза: не се сърди, бе Сашо, тук сме без задръжки, имай чувство за хумор. Сашо, както лежеше по гръб, го подкоси с „ножица“ и шегаджията, политайки назад, си фрасна главата в радиатора, а старите радиатори бяха чугунени, с ръбести ребра, потече кръв…
И Сашо каза: Имай чувство за хумор!
Обаянието на злодея
Шегаджията се отърва евтино. Каза ми, че в поликлиниката не му направили шевове на сцепената глава. Били я залепили с медицинско лепило. Предположих, че пак се шегува. Как тъй с лепило?
Капитан Боб (Робърт Максуел) не се отърва евтино. Като главен цензор на съюзническите войски в победена Германия (без източната й част) той „придобил“ медии на безценица и станал медиен император. От Чехия (Чехословакия) купил леки картечници „Брен“ и друго оръжие за евреите в Палестина.
Израел съществува от 1948 г. насам с резолюция на ООН. През 1975 г. ООН реши, че държавата Израел е расистка. Не ще задълбавам в двуличната политика на Лондон, нито в ластичната позиция на ООН. На прощалното парти с моите приятели еврейчета ядохме плодова торта и ни се доплака, че се разделяме, но потиснахме сълзите си с по още едно парче торта и чаша „чай“ от шипки; майка ми не можеше да ни даде истински чай, защото тогава нямаше. Евреите си отиваха. България ги пускаше срещу долари. Имаше виц как Палестина ще стане еврейска:
От евреите в САЩ – пари, от СССР и от нас – евреи. Но трябваше още нещо. Оръжие. Там, изглежда, Капитан Боб е имал думата.
След десетилетия излезе, че той злоупотребил с пенсионните фондове на десетките си компании на Запад, с български пари, с пари на КГБ, с парите, които събирал уж за да ги даде на Майка Тереза. Все пак не тези били най-опасните игри на Капитан Боб (Робърт Максуел).
Малко преди той да „падне“ зад борда на яхтата си (на 5 ноември 1991 г.), Ари Бен-Менаше, бивш офицер от Мосад, се опитал да разгласи чрез медии в САЩ и Англия, че през 1986-а Максуел и Ник Дейвис (външнополитически редактор на Daily Mirror; и той като Максуел – агент на Мосад) информирали израелското посолство в Лондон, че Мордехай Вануну (Mordechai Vanunu) е информирал Sunday Times за ядреното оръжие на Израел. Израел не потвърди, нито отрече, че притежава ядрено оръжие.
Daily Mirror беше в медийната империя на Робърт Максуел, а Sunday Times беше на Рупърт Мърдок, другия медиен император. Sunday Times осигурил на Вануну тайно убежище в Лондон. Израелците го открили и го подмамили в Рим, където го отвлекли, „транспортирали“ го в Израел и там го осъдиха на 18 години за предателство.
Единствен Seymour Hersh от New Yorker се осмели да пише за израелското ядрено оръжие. После, когато двама британски парламентаристи повдигнаха въпроса в Камарата на общините, и други журналисти посмяха. Максуел уволни Ник Дейвис. След няколко дни тялото на Капитан Боб Максуел било намерено в океана.
В Ерусалим го погребаха с почести като за държавен глава – на Хълма на маслините (за нас, христяните, Mount of Olives е Гетсиманската градина, където Христос… и т. н. – това го знаете). Присъствали всички действащи и бивши шефове на израелското разузнаване.
Надгробното слово на премиера Шамир бе загадъчно: „Робърт Максуел направи за Израел повече, отколкото сега може да бъде казано.“
Британският премиер Джон Мейджър каза, че Максуел му давал безценна информация за комунистическия блок.
Водачът на лейбъристите Нийл Кинък (после излезе, че Капитан Боб издържал частния офис на Нийл Кинък и че Боб е бил свързан с MI6 на британското разузнаване), каза колко много скърби за лейбъриста Максуел, който беше депутат от 1964 до 1970 г.
Дъщерята на Капитан Боб (Ghislaine Maxwell) отхвърли версията за злополука.
Когато вечеряхме във Варна, Капитан Боб поиска стейк и каза на Уилфред, че не очаква в България да получи добър стейк, все едно дали ще го заръча rare, medium или well done.
Уилфред контрира:
– Като книгите. They are medium and rarely well done (Pergamon Press на Максуел отпечатваше „трудовете“ на Тодор Живков).
Максуел върна топката:
– Vegetarians. Vegs. Vegetarians eat vegetables. I hate to think what humanitarians eat.
Персоналът се разчекна от престараване, но Капитан Боб не хареса стейка. България не беше сред страните, където умеят да приготвят стейк.
После, когато Уилфред и аз се върнахме в тъжната кръчма, разбрах, че Максуел поискал от Уилфред ексклузивни права върху дописките му в замяна на гостуване на Елиас Канети в България.
Уилфред Бърчет, врял и кипял, ми обясняваше: Тоя е ЦРУ (не тоя е от ЦРУ, а тоя е ЦРУ). Тоя е КГБ. Тоя е еди какво си. За Капитан Боб той нищо не ми каза. Изглежда, Боб е бил свързан с всички. Как капитан Боб пробил в Los Alamos National Lab и какво измъкнал оттам за Израел, не се разбра, понеже неговите влиятелни приятели във Вашингтон потулиха скандала.
ЕПИЛОГ
После, когато бях в телевизията, Соломон Паси ми донесе грижливо загъната в полиетиленово фолио книгата на баща си Ицхак Паси за немската класическа естетика, понеже му бях споменал, че я нямам. Там, на стр. 281, се разказва как Шилер обяснява обаянието на образа на трагическия злодей.
(материалът е публикуван на части в седмичната колонка на Димитри Иванов във в. „Сега“)