Под и(нди)гото
Медиите, които претендират да са водещи у нас, водят забележително еднаква редакционна политика. Под и(нди)гото!
Скъсват се да се занимават с изоставащите по рейтинг партии и политици. В преследването на указанията да скарат скараните, да принизят ниските по рейтинг и да омаловажат и без това не много важните противници на властта, те чепкат без умора име по име, квартална организация по квартална организация – всички желаещи да се боричкат на тепиха на тъй презираните от четвъртата ни власт опозиционери.
Казано накратко: ежбите в дясното пространство – реални, раздути или отнякъде дочути, са централна тема за централните всекидневници, както и за разцентрованите от състезанието по простотии в реално и в най-гледано ефирно време телевизии.
Как пък не им стана интересно, че двете реални „величия“ (по конституция) в държавата водят вече открита пропагандна война!
Ако досега можеше да има някакви съмнения (поне за хората, на които не им е работа да следят и анализират нюансите в „голямата политика“ на „малка“ България), че Първанов и Станишев воюват, премиерът ги разсея категорично.
Приемайки ръкавицата (със скрития в нея оловен бокс), с която Първанов го замери миналата седмица, когато заплаши (бутафорно, защото не може да се наложи на парламента) да предизвика референдум за мажоритарен елемент на изборите, Станишев сега му отвърна с реплика, че „референдумът може и да е опасна популистка игра“.
Това репликиране е далеч по–остро от легендарната фраза на президента Петър Стоянов по отношение на премиера Костов „Иване, кажи си“, която именно медиите превърнаха в символ на необратим разлом между синия президент и синия премиер. „Иване, кажи си“ е просто приятелска въздишка, макар и ясно изразена като упрек, сравнена с обвинението на Сергей, че Георги е популист, та дрънка – дрънка едни неща с цел да се хареса на публиката без оглед на практическото приложение на дрънкащите на кухо идеи, за чието осъществяване президентът няма никакви законови отговорности.
Само че преди десетина години, когато Стоянов и Костов се раздалечаваха, медиите имаха свободата да кажат и напишат каквото поискат, включително и да раздуят доловения балон на неуспехите до спукване. Днес, с помощта на въздуха под управленско налягане, се помпа мехурът на „успехите“ на властта.
За журналистите с оцеляло в трудния сезон чувство за реализъм и справедивост сигурно не е лесно да работят в редакции, на които им е наредено да чоплят раните на субекти (осмивани като) политически дребосъци, но да се правят, че не виждат все по–яростната битка за място на върха на хранителната верига (изтъкана от обръчи от фирми) на управляващите динозаври.
Тактиката на оцеляването, когато тя се превръща в оправдание за премълчаване на очевадности, е част от мафиотската стратегията на приобщаването към престъпната практика на хора, които се поддават на такава обработка. Към нея, волно или не, стават стават съпричастни и „оцеляващите“, макар да се чувстват жертви на желанието си да не си навличат проблеми – на миролюбивия им стремеж да ги оставят намира.
Още текстове от Иво Инджев в неговия блог.