Глупостта на Буш отприщи ядрените амбиции на Иран
Роджър Коен
Според генералния директор на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) Мохамед Ел Барадей заради „комбинацията от невежество и арогантност“ при администрацията на Буш са били пропилени безброй дипломатически възможности по иранския въпрос, което е позволило на Иран да продължи с ядрената си програма. След като на два пъти оприличи Дик Чейни на Дарт Вейдър, Ел Барадей ми каза по време на едно интервю, че „политиката на САЩ се състои от две свещени формули – Иран не трябва да се сдобие с нужното знание и не трябва да пусне нито една центрофуга. Те непрестанно повтаряха: чакайте, Иран не е Северна Корея, той ще се откаже. Това беше пълна грешка.“
Вместо да се възползват от помощта на Иран в Афганистан през 2001 година, да разгледат иранското предложение за „голяма сделка“ през 2003-та или да подкрепят европейските посреднически усилия, които зависеха от съгласието на САЩ за продажбата на френски ядрен реактор, „Дарт вейдър“ и компания заявиха: Иран е част от оста на злото и ние трябва да сменим този режим“.
Ел Барадей каза, че в резултат на това вместо програмата да бъде ограничена до няколко десетки центрофуги, „сега Иран има почти 5500 центрофуги и 1000 килограма ниско обогатен уран, както и знания за производствената технология“. Въпреки това той отхвърли твърдението, че Иран „може да се сдобие с оръжие утре“, като „преувеличено“. Според него времето, нужно за това, е от две до пет години.
Представете си, че през 1942 година Рузвелт беше казал на Сталин: „Съжалявам, Джо, ние не харесваме комунистическата ви идеология, затова няма да приемем помощта ви за разгрома на нацистите. Наясно съм с вашата мощ, но ние не се занимаваме със злодеи.“ Така може грубо да се опише глупостта, която сътвори Буш, като причисли теокрацията в Иран към оста на злото и като провали възможността страната да окаже помощ в двете войни и в Близкия изток като цяло, докато сговорчивият Мохамад Хатами беше президент.
В историята на американската дипломация почти не е имало случаи, когато моралният абсолютизъм да е потъпквал реализма до такава степен. Буш направи подарък на Иран, като увеличи силата му, без дори да се замисли как това би послужило на целите на САЩ.
И ето сега са налице няколко хиляди центрофуги, а Иран е на път да се сдобие с това, за което копнее отдавна: признаване на режима от администрацията на Обама, изоставяне на заплахите и отхвърляне на искането да се прекрати обогатяването на уран като условие за присъединяването на Америка към останалите водещи сили в ядрените преговори с Иран. Това е полезно. Сега американският реализъм е жизненоважен. Обама трябва да се вслуша в думите на Ел Барадей: „Не смятам, че иранците са взели решение да се опитат да създадат ядрено оръжие. Те обаче са напълно решени да се сдобият с технологията, защото смятат, че тя носи сила, престиж и обезпечава политиката.“
Мисля, че почти сигурно е твърде късно да се попречи на Иран да придобие реален статут на ядрена сила – нещо като овладяването на технологията на производство от Бразилия и Япония, без да се сдобиват с оръжие. Напредъкът на Иран през последните осем години е необратим. Може да бъде променен единствено контекстът, в който действа Иран. Това, от своя страна, ще определи колко „реален“ продължава да бъде Иран.
Едно от нещата, които промениха контекста, беше призивът на Обама за безядрен свят. Едва ли може да се говори за неразпространение на ядреното оръжие, без да се засегне разоръжаването. „Не може девет държави да казват на Иран и на тези като него: ядрените оръжия са опасни за вас, но ние трябва да продължим да усъвършенстваме нашите арсенали. Светът е различен“, заяви Ел Барадей, който спечели Нобеловата награда за мир през 2005 година и чийто мандат изтича по-късно тази година. Според него, като се има предвид степента на недоверие, са необходими две години преговори между САЩ и Иран с поставяне на „всички проблеми на масата“.
Ето един сценарий за нормализиране на отношенията: Иран спира военната подкрепа за „Хамас“ и „Хизбула“. Предприема „малайзийския“ подход към Израел, т.е. непризнаване и ненамеса. Съгласява се да работи за стабилизиране на Ирак и Афганистан. Приема досадните проверки на МААЕ за установяване, че ограничената ядрена програма е единствено за мирни цели. Обещава да се бори срещу тероризма на Ал Каида. Ангажира се да подобри репутацията си в областта на човешките права.
САЩ се ангажират със сигурността на Ислямската република и приемат водещата й роля в региона. Приемат правото на Иран да поддържа ограничени мощности за обогатяване на уран с няколко хиляди центрофуги за изследователски цели. Съгласяват се Иран да получат нов ядрен реактор от французите. Обещават да подкрепят приемането на Иран в Световната търговска организация. Връщат задържаните ирански активи. Вдигат всички санкции. И вземат под внимание заявленията на Иран за подкрепа на приемливото за палестинците решение за създаване на две държави.
Всяка подобна сделка може да промени играта, както направи Никсън по отношение на Китай – друга репресивна държава с лоша слава в областта на човешките права. Тя може да бъде провалена по всяко време от нападение от страна на Израел, който даде ясно да се разбере, че няма да приеме реален статут на ядрена сила за Иран въпреки своите напълно реални ядрени бойни глави. „Истинска лудост ще е, ако Израел нападне Иран. Тревожа се за това. Евентуални бомбардировки ще превърнат региона в огнено кълбо и ще накарат Иран да развие разрушителна страст към ядрени оръжия – с подкрепата на целия мюсюлмански свят.“
За да избегне този кошмар, Обама ще трябва да действа спрямо Израел по-твърдо от всеки друг американски президент през последните години. Време е.
По БТА