В Египет, където зимуват щъркелите

Бедуини и войник край пирамидите. Те са навсякъде, където има туристи. Снимка: Иван Бакалов

Никога не съм виждала кога долитат щъркелите. В началото на пролетта изведнъж мервам някой от тях насред позеленяваща поляна или пък да наднича из стръчащите съчки на раздърпаното си гнездо. Дали са пристигнали по тъмно? Или са се промъкнали в старите си къщи на развиделяване, когато спя най-дълбоко? Все едно, пропуснала съм мига. Казват, че щъркелът бил човек, който се поливал с жива вода, за да се превърне в птица и после отново, за да стане пак човек. Живеел “накрай света”, обаче там женските не можели да си излюпят малки и да отгледат потомство. Затова идвали по нашите земи. Тук бил домът им, а “накрай света” отлитали, само за да прекарат зимата.

Не разполагам с жива вода. Единствената възможност за романтично изживяване на първата среща с щъркел е да си намисля желание. Казват, сбъдвало се. Всеки път забравям да проследя дали се е сбъднало. Или просто си забравям желанието.

Тръгвам към “накрай света”, към мястото, където зимуват щъркелите. Част съм от група приятели, която иска през зимата да се почувства като през август. Тръгвам към Египет. Естествено, подготвям се. За температурите, за парите, за нравите от “накрай света”. Изчитам и всички писма от Египет в e-vestnik. Тайно се надявам да видя какво правят щъркелите с желанията ми.

Към 9 часа на летището на Шарм ал Шейх е хладно. Е, свалям якето, но в никакъв случай не става за плаж. Два часа по-късно вече се препичам на слънцето и не мога да повярвам, че уж е зима, пък… Първи сблъсък с “накрай света”, който направо се оказва не краят на моя, а съвсем друг, напълно различен и непознат свят.

Бедуинка с камила в очакване на туристите. Снимка: Иван Бакалов

“От един месец съм тук, но още не съм свикнал – казва Ружди, един от екскурзоводите, български турчин от Шумен. – Нищо хубаво няма в този Египет. Единственото им прекрасно нещо е морето!” След ден-два и аз съм на мнението на Ружди. Шарм ал Шейх е огромно туристическо селище, дълго 40 км. Разделено е на квартали, които обаче трудно се различават един от друг. На външен вид хотелите изглеждат еднакви, ниски, бели постройки от затворен тип, всеки със собствен басейн с вода с температура, подходяща за сибиряци, но непригодена за българи. Някъде изглежда по-лъскаво, на други места е по-запуснато, но като цяло разликата не е очебийна. Оказва се, че на еднаква цена можеш да получиш различен като качество хотел. Някои от туристите се оплакват, други се хвалят с лукса в хотела. Нашия бих определила като “приличен”, което ще рече, че е занемарен, но не чак дотам, че да е пълна гадост. Или може би не е бил читаво построен.
Вторият белег за другостта на “накрай света” е, че тук целият обслужващ персонал е само от мъже. От млади момчета. В Шарм ал Шейх няма родилен дом, беше казал екскурзоводът, тук не е родено нито едно бебе. В европейската представа професиите на камериерка и чистачка са за жени. В европейските хотели мъжките лица се мяркат на рецепцията и като пиколо. Но чаршафите се изпъват само от жени. В Шарм ал Шейх няма нито едно работещо момиче, освен ако не от чуждоземните екскурзоводи. Всъщност няма никаква разлика в качеството на труда на мъжете, извършващи според моите клишета женска работа. Дори проявяват забележително въображение. Всеки път успяват да изрисуват върху леглото някаква фигура – цвете или животно – с дрехите ми, книгата, калъфката за очила… За шест дни – никакво повторение!

Къде са жените ви, питам. Нали имате право на четири? Жената не бива да се отделя от дома си, гласи мъжкият отговор. “От година и половина съм тук – казва продавач на подправки. – Семейството ми е в Луксор. Имам син и дъщеря. Жена ми се грижи за тях.” Изкарва ли добре, за да ги храни? “Щом съм тук, значи се справям.”

Гледка под водата в Червено море. Снимка: Иван Бакалов

Продавачът е разочарован, че не искам от подправките му и разговорът секва. Повечето търговци говорят руски и английски. Понякога дори едновременно. Първо назовават главозамайващи суми, след това също така главозамайващо ги намаляват. И ако не си свикнал да изпитваш наслада от пазаренето, маниерът на общуване веднага отблъсква. На втория ден почваш да се пазиш от продавачите като от конски мухи. Махаш с ръка, за да ги отпъдиш, но те продължават да ти налитат на ята. Уви, асортиментът им не е чак толкова голям – фигурки на Нефертити, Тутанкамон, скарабей, котки, пирамиди, наргилета, шалове, пустинни рози и… май това е. Египетските братя на мускалчето с българската роза. Но туристът затова е турист, за да си дава парите за непотребни джунджурийки.

Главно от туристическата глупост на близо половин милион руснаци се изхранват търговците в Шарм ал Шейх. Египтяните ходели най-вече в Александрия. Шарм ал Шейх им бил много скъп. “Египтяните са много бедни”, казват почти всички, с които се заговориш. Даже изречението да е израз на мъката им или повод за установяване на контакт, вече съм станала така подозрителна, че съзирам в него начин да изскубнат някой долар. Че все пак това е истина, разбирам чак в Кайро. В тоалетната на археологическия музей до вратата стои жена, която стиска с ръка свити банкноти. Знак, че трябва да й се даде, без тя да си поиска. О, да, в Кайро жените работят. Тези в музея са завити в бледосини одежди, явно униформа. Платът е избелял от пране и дългогодишно носене. Така е на държавна служба.

“Египетските момичета са като всички останали – рече един екскурзовод. – Само че са много скъпи.” Това наистина си е мъка – мъжете да са бедни, а жените скъпи. От скъпото удоволствие да имаш жена се оплакват всички мъже. В Кайро е невъзможно да си плащаш наема сам за две стаи, а камо ли да издържаш жена и семейство, разказват те. Масовото египетско жилище се състояло от две стаи. А това с четирите жени било достижимо само за бедуините, защото там изискванията не били особено високи, а и мъжете печелили добре.

Бедуините са онези забулени мъже, обитаващи пустинята. Екскурзоводите наблягаха на съществената разлика, че те са египтяни и идват от Кайро, докато бедуините са от пустинята, т. е. това са два различни народа. И за да ни стане по-ясно, единият каза: “Бедуините при нас са това, което при вас са циганите”. Този човек не е чувал за политическата коректност в говоренето. Бедуините само на пръв поглед изглеждали бедни и непретенциозни, продължи той. Иначе го карали доста добре, защото били египетската мафия. Търговията с дрога и оръжие била в техни ръце. Дори част от хотелите в Шарм ал Шейх били тяхна собственост. Бедуините живеели дълго, а шейх, т. е. мъдрец, се ставало, ако минеш 70-те. Уви, не срещнах богат и мъдър бедуин. Тези, които видях, бяха наглеците с камили, които кръжат край пирамидите в Кайро и се чудят как да ти отмъкнат парите. Бедуини пътуват в открити коли из пустинята, натоварени отзад заедно с по една-две овце. По-нахални от възрастните бедуини са само децата им, които те навалят с картички, шалове и какво ли не, гледат те с привидно тъжни очи и ломотят на руско-английски. Един такъв малчуган предлагаше папироси, казвайки цената в египетски паунди. Колко е това в долари, попита някой. И тогава горкото момче почна на ум голямото смятане! Уроците на живота явно за него ще са по-добри от обикновеното училище. Впрочем в пустинята има училища за бедуини. Без да го посещава, това момче скоро лесно ще прехвърля от една валута в друга, но кариерата му ще завърши там, където е започнала – около пирамидите, пробутвайки на загубените чужденци туристическите си фалшификати.

Жена продава на турист в Кайро тъкани килимчета на фантастични цени. Пазарлъкът е задължителен. Снимка: Иван Бакалов

Свободното боравене с математиката не е приоритет единствено на бедуините. Сменям долари за египетски пари на рецепцията на хотела. “Връщате ми по-малко”, уведомявам. “Знам – усмихва се момчето. – Но нямам дребни. Може би утре ще имам да ви дам.” Естествено забравя. Събирането и изваждането тук не е точна наука, а емоция. Най-забавно ми се стори свалянето на цената при таксиджиите. Те те преследват, бибипкат, подвикват настоятелно “майн френд” и накрая се съгласяват на най-ниската предложена от теб цена. Но даже и безплатно да те возят, пак ще си минат. Те си знаят как да го направят. В едно кафе из рафтовете със снаксове и вафли се разхожда козле. Животинчето посяга към опаковка чипс. Туристите се хвърлят да я снимат. “Козлето много обича чипс, купете му”, казва учтивият продавач. Неколцината немци (учудващо, но най-пътуващата нация не е обилно представена в Шарм ал Шейх за разлика от руснаците) се втурват да черпят козлето. Хе-хе, казвам си наум. Този номер го знам от един българин, който отворил ресторант на магистрала в Калифорния. И там козичка похапвала от сандвичите на спрелите пътниците, които доволно си поръчвали нови. Спорно е кой е автор на търговския трик – дали древните египтяни или съвременните българи. Всъщност по социалистическо време доста египтяни са се изучили за лекари у нас.

Египет се храни от петрол и от туризма, сведе ни екскурзоводът. А туристът е създаден да бъде минаван. Дори това влиза в част от туристическите удоволствия.
Отиваме в планината Синай до манастира “Св. Екатерина”. Спираме до барачка, където бедуини продават икони. Дева Мария била родена през декември и затова сега имало търговска отстъпка за иконите. А който си вземел икона, ще получи безплатно бутилка със сълзите на Христос. Освен това тази иконка имала странното чудодейно свойство да нараства. “Значи вие я купувате сега за колкото долара се спазарите – обяснява екскурзоводът – а след два месеца тя ще стане двойно по-голяма и ще излезе, че сте я взели двойно по-евтино.” Разбрахте ли? И да не сте, няма значение. Словесната еквилибристика е достатъчно омайваща и сладка и като нищо може да доведе до чудо. Само че от българската ни група никой не купува. “Вие православни ли сте?”, пита екскурзоводът. Да. “Странно, руснаците ще се избият за иконките, пък вие…”

Пирамидите са като плацдарм за батальони от туристи. Снимка: Иван Бакалов

Малко по-късно същият този екскурзоводът ще ни извади душите, когато ни промъква из теснините на каньон из Синайската планина. При целия си привиден хаос египтяните са успели да въведат железен ред за туристите. Групите тичат в тръст зад водача си, изплезили език, въртят глави наляво и надясно. Тук Мойсей поседнал, там Дева Мария за малко се явила, ей там отсреща Екатерина и тя също… забравих какво направила Екатерина. Но да не се впускаме в излишни подробности кой какво направил? Важното е да се ходи напред. “Хайде, сега, снимайте!”, вика екскурзоводът. И таман нагласиш фотоапарата, трябва да го прибереш, защото другата група вече диша във врата ти. Организираният туризъм е еманация на глупостта на човечеството. Надбягване на глупав с по-глупав из прекрасни места, които познаваш от пощенски картички и албуми, но когато ти се удаде да присъстваш на живо, така светкавично минаваш из тях, че в главата ти не остава нищо повече от предварителна представа от туристическия проспект.

Зачервена, изпотена, издрана от планинските камъни на Синай сядам за секунда да отдъхна. Не може. Трябва да се обядва. Гълтам нещо, без да усещам какво, с единствената мисъл, че не трябва да се отделям от групата, че трябва да си изям обяда много бързо и ако може да съм първа, че да не ми направи забележка екскурзоводът. Почти се справям. По врата си усещам да лази погледът на мустакат бедуин. В очите му има кротко състрадание и хитра подигравчийска усмивчица. Днес си е доставил достатъчно радост, гледайки как амбициозните туристки, решили да преборят природа, запрятат поли, за да промушат дебелите си градски задници през тесните отвори на скалите. И аз дадох, каквото можах. Малко по-късно бедуинът ни напуска. Върви, без да се извърне назад. Белите му дрехи се веят от вятъра. Той знае, че е част от пустинята и че за разлика от нас него тя ласкаво ще приюти. Напъвам се и аз да усетя пустотата на планината като приятелство, да чуя тишината, да се слея със ситния прах, който се носи из въздуха и се забива, където му падне в тялото ми. Не се получава. Аз съм само една патетично въздишаща туристка, временно пребиваваща насред червеникавите пясъчни скали, пришълец от друг свят. Пустинята е за хората от “накрай света”. Освен бедуините другите живи същества, обитаващи това място, били камилите, змиите и мухите. И нито една птичка. Къде сте, щъркели мои? За утеха се снимам до една камила. После, гледайки снимката, откривам, че с камилата много си приличаме. Бих казала “като две капки вода”, само дето вода тук няма.

Улица в Кайро. Снимка: Иван Бакалов

В манастира “Св. Екатерина”, в който живеели 22 гърци и 4 руснака (или обраното), екскурзоводът ни показва “най-святото място в света”. Тук Господ се явил на Мойсей под формата на горяща къпина. “Изуй си обущата, понеже мястото на което стоиш, е свято”, рекъл Господ. На святото място в синайския манастир няма нищо. Или поне нищо, което да изглежда “свято”. Истината е, че нямам ясна представа как трябва да изглеждат светите неща. Пропуск, който туроператорите тутакси трябва да запълнят. Опушен каменен зид, а над него виснал опърпан храст, доста напомнящ на огромно щъркелово гнездо. Вероятно някаква египетска къпина. “Тук се изпълняват желания”, каза екскурзоводът. Аха! Обаче как? Виждам, че крайчета на клонките на храста са изгубили свежестта си. Значи, за да ти се сбъдне желанието, трябва да си откъснеш част от клонката? Да си я отнесеш вкъщи и със сигурност да си я сложиш под възглавницата? Скачам, дърпам. Без успех, защото са доста високо. Затова пък върху ми се спускат неколцина мъже в черни, военни дрехи. Късането било забранено! Добре, тогава какво да направя. Сочат ми към тайник върху зида до корените на къпината. От заграденото с желязна ограда пространство надничат бели листчета. Пишеш желанието и оставяш. Хубаво, но е много високо. Пък и нямам листче. Тогава можеш само да докоснеш храста, смиляват се войниците, които видимо се забавляват. Високо. Скачай! Скачам. Веднъж, втори път… опитам някак да се задържа са каменния зид. И си охлузвам ръката. От китката ми потича тънка струйка кръв. Отдръпвам се победена от къпината, зида и най-святото място на света като цяло. Поради усилието да изпълня ритуала забравих да си намисля желание. Подскачах ей така, за тоя дето духа. Дали не бе това някое наказание? За греховни желания? Не знам.

Сигурно така постъпват и щъркелите с желанията ми. От старание да ги отнесат “накрай света” ги забравят по пътя?  Или ги зарязват, още докато са в “света”, защото “накрай света” може и да изглеждат смешни, мъкнейки разни странни светски желания и местните птици да им се подиграят?
Къде всъщност зимуват щъркелите? Не разбрах. Египет беше и си остана за мен загадъчна страна, скрила лицето си зад черната бурка. Видях само очите й, играещи, лукави, непроницаеми.

Гледка под водата край брега в Червено море. Снимка: Иван Бакалов

Шарм ал Шейх, каньонът в планината Синай, пустинята, православният манастир, келнерите, гмуркачите, масажорите по плажа, бедуините с камилите, дори и главният готвач в хотела – всичко това бе декор, който възпроизвежда представите за желанията на туриста. Хотел в марокански стил, улица в италиански, пицария (италианците били основателите на курорта), в менюто – борш, по рекламните табели – Пушкин, тук-таме нещо френско се мярка… Всичко е “ала”, нищо не е  самото то. Дали пък не е това мечтата на масовия турист? Да поживее за седмица в картонен свят? Да се почувства анимационен герой? Екскурзоводите да му разказват приказки за чудеса и славни, минали времена? Да търчи от забележителност към забележителност под строй като немец, да се напива с евтин алкохол “ол инклузив” като руснак, да се храни редовно три пъти на ден и поглъща на живо познати картинки от “Нешънъл джеографик”…

Туристът хем иска да бъде някъде другаде, хем с една ръка да се държи за родното, че да не изгуби почва под краката си. Шарм ал Шейх отговаря точно на това желание. От една страна си в Египет, от друга си също толкова далеч от истинския Египет, колкото и преди да тръгнеш натам. Не че в Европа туризмът не представя измислени светове, но някак връзката с реалността е по-уловима. Докато в Шарм ал Шейх всичко е търговия по каталог. Дори кухнята не е автентично арабска, автентична е единствено мръсотията, но в сравнение с Кайро в курорта е доста позаметено.

“Какво повече му трябва на човек? – провиква се на плажа един руснак. – Положил си главата до женско бедро, а и водката, и хлябът са ти сигурни тая седмица. Слънцето топли тялото и душата… Само си помислете какво е сега в Москва, друзья! Бррр!” Прав е човекът. Не му е времето точно сега, докато си лежим на плажа, да се сещаме за Москва.

Както беше казал при посрещането ни Ружди – ако има нещо хубаво в Египет, това е морето. Но не искам да развалям с думи насладата от водите на Червено море и неговите пъстроцветни риби. Не знам как при тази шарения египтяните отделят златните рибки. Или тук те не изпълняват желания? Лошото е, че и гугъл мълчи по въпроса.
Вкъщи съм. Навън е снежно и студено. Разглеждам снимките, сверявам запечатаната на тях “истина” със сведения от Интернет. Електронният Египет изглежда далеч по-реален отколкото мисълта, че една седмица през зимата съм била на плаж и дори имам тен. Дали пък и аз не съм била компютърно изграден човек, пренесен в мрежата? Щрих от пощенска картичка? Няколко пиксела, хукнали подир зимните щъркели? Попадам на следното съобщение от декември 2008 г.: “30 птици от вида Бял щъркел (Ciconia ciconia) са открити мъртви до пречиствателна станция в Шарм ал Шейх. Реещите се мигриращи птици се плъзгат между области с издигащ се топъл въздух, който да подпомогне дългия им прелет. Египет е критичен географски коридор за реещи се мигранти, в момента на смъртта на откритите щъркели, хиляди птици са минавали над страната.”

Струва ми се, че съм очевидец. Онлайн. “Накрай света” съществува само в мрежата, електронен декор за осъществяването на реалните ми желания. Всъщност какви бяха те? Знам ги. Да се върна в Египет. Да поприказвам с хората. И да помълча с тях. Да хапна от гозбите им. Да се науча да ги приготвям. Да разбера какви са им желанията им и казват ли ги на щъркелите, когато тръгнат обратно към нас. В сегашният си вид туризмът в Шарм ал Шейх е ангел-унищожител, създател на ерзаци. Само пустинята и морето все още са истински…
Дали обаче умрелите щъркели не са носели точно тези ми желания към зимните си гнезда?

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.