Светът срещу „доктрината Обама“: приятел си, но си имаме интереси
Някои вече говорят за „доктрина Обама“. Други, като предусещат, че всичко може да завърши със сълзи, го сравняват с Михаил Горбачов, който се зае да промени облика на комунизма, а накрая разруши самата система. Едно нещо обаче е неоспоримо: Барак Обама постави нов печат върху външната политика на страната, при това далеч по-бързо от последния съветски ръководител. Горбачов беше на власт 18 месеца, преди „новото мислене“ и „перестройката“ да станат сериозни фактори през 1986 година. За разлика от него, на Обама му остава още седмица от първите 100 дни на поста, по които новият американски президент ще бъде оценен, и неговият подход е видим навсякъде.
Промените спират дъха със своята скорост и обхват. Обама сигнализира готовност да разговаря с два отколешни врага на Съединените щати – Иран и Куба. Той обяви нов старт на отношенията с Русия, като постави началото на нов кръг преговори за ядрените оръжия и дори предложи тихомълком да оттегли плановете за инсталиране на елементи от американския противоракетен щит в Централна Европа (проект, който Москва ненавижда) в замяна на руска помощ, за да бъде заставен Иран да прекрати програмата си за обогатяване на уран.
Президентът на САЩ проведе учтив разговор с венецуелския си колега Уго Чавес – заклет душманин на янките и нарушител на спокойствието и реда в Латинска Америка. Обама призна пред европейците, че, да, липсата на регулиране на финансовите пазари в Съединените щати е до голяма степен причината за световната кредитна криза. Новият президент затвори „призрачните лагери“ на ЦРУ и нареди да бъдат публикувани на практика всички меморандуми на агенцията, които описват до най-малки подробности „усилените техники на разпит“ – т. е. мъчения, разрешени от правителството на предишния американски лидер Джордж Буш.
Приемникът на Буш обеща нов импулс за мир в Близкия изток, който, както сочат всички признаци, ще включва решаване на израелско-палестинския конфликт на основата на съвместното съществуване на две държави и споразумение на Израел със Сирия, което ще й върне Голанските възвишения. Той предприе действия за емисиите на парникови газове и промените в климата, които биха били немислими при Буш. Светът все още не вярва на очите си.
Да, що се отнася до стил, вече има доктрина Обама: да бъде толкова различен от своя предшественик, колкото може да си представи човек. „Дойдох тук, за да слушам“, каза 44-ият президент на САЩ при първата си обиколка в Европа миналия месец, по време на която участва в срещите на върха на Г-20 и на НАТО – форуми, на които Съединените щати преди се опитваха да диктуват правилата. Слушането никога не е било качество, приписвано на Буш. Този основаващ се на по-голямо уважение подход в значителна степен се дължи на необикновената съдба на Обама. Той е първият президент от расово малцинство, първият, който е живял в друга държава (при това мюсюлманска – Индонезия). Той може инстинктивно да разбере как другите страни гледат на Съединените щати и то по начин, който неговите предшественици, дори толкова бързо схващащият Бил Клинтън, никога не би могъл.
Този подход обаче е и отражение на личността на Обама. Прагматизмът е негова запазена черта и качеството, което, поне както се твърди, той цени най-много у околните. Може да видите това в хладната и премерена замисленост, с която той прави своята политика. Обама е реалист, който със сигурност е съгласен напълно с класическото определение на лудостта: да продължаваш да действаш по същия начин и да очакваш различен резултат. И така, особено впечатление прави промяната в стратегията към Куба и постепенното изоставяне на един курс, който не беше променян в продължение на половин век. Тази политика, както може да види всеки реалист, не е по-близо, отколкото в началото на 60-те години, до постигането на целта си да свали режима на Кастро. С други думи, ако тя е сбъркана, да я поправим.
Срещата на върха на двете Америки през уикенда даде друг хубав пример за реализма на Обама, този път в отговор на гневните викове от десницата, с които беше посрещнат у дома заради срещата си с Уго Чавес. Венецуела, отбеляза той, когато един репортер повдигна въпроса, има бюджет за отбрана, който „по всяка вероятност възлиза на една шестстотна от този на САЩ“. Следователно е „малко вероятно като последица от това, че съм си стиснал ръцете или че съм имал учтив разговор с Чавес, да съм изложил на опасност стратегическите интереси на Съединените щати“. В разговора видяхме един превъзходен Обама – ироничен и леко подигравателен. Възможно е неговият подтекст да е бил: защо не можем всички да пораснем?
Порастването обаче не е лесно. Дори много републиканци признават, че едностранният подход на Буш „с нас или против нас“, който беше особено осезаем през първия му мандат, е бил контрапродуктивен и че трябва да има компенсация за вредите, нанесени на моралната репутация на Съединените щати от Абу Гариб и други подобни. Отиването прекалено далеч в обратната посока обаче, както и здравият разум, могат да бъдат възприети като знак за слабост. Това беше грешката на Горбачов. За първи път Съветският съюз имаше ръководител, който не всяваше страх. Гражданите на собствената му страна го презираха за това; онези на сателитните държави се зарадваха и постигнаха свобода.
Съединените щати, разбира се, няма авторитарна система на управление, построена върху страха. Дори и при това положение признаването на грешка влиза в разрез с общоразпространеното мнение, че Америка е по някакъв начин по-добра от останалите държави. Великите сили рядко са се чувствали комфортно, когато са се извинявали за поведението си. САЩ, където пламъкът на доктрината за изключителността на Америка все още гори, не прави изключение. Нещо по-важно (и по-прагматично), подходът на Обама може да не проработи. По улиците на Европа тълпите ликуваха. В конферентните зали обаче европейските правителства се дръпнаха от исканията на новия американски президент за световен пакет за стимулиране на икономиката и за изпращане на повече войници за борбата срещу талибаните в Афганистан.
Руснаците бързо сложиха край на американските сондажи за евентуална сделка, която да включва противоракетната отбрана и Иран. А Иран отговори на американските сигнали за по-тясно дипломатическо ангажиране, като изправи американската журналистка с ирански произход Роксана Сабери пред съда на пародиен еднодневен процес и я осъди на осем години затвор по обвинения в шпионаж.
Както някога лорд Палмерстън е отбелязал, и не само той, страните нямат постоянни приятели, а само постоянни интереси. Чуждите страни може да се любуват на Обама, но няма да позволят тази обич да ги направи слепи за собствените им интереси, като е вярно и обратното. По-добрите отношения с приятеля, както и с врага, са желателни. Какво ще се случи обаче, когато доктрината на Обама за здравия разум се сблъска с националния интерес на Съединените щати?
По БТА