Ефектът на доминото свали комунистическите режими в Източна Европа

Берлинчани вървят край останки от Берлинската стена. Снимка: Ройтерс

Когато тази година светът отбележи 20-ата годишнина от падането на комунизма, вниманието ще бъде насочено към Берлинската стена – могъщия символ на тази система. Събитията включват проект за събарянето на огромно домино от камъни, за да се възпроизведе крахът на различни комунистически режими в Източна Европа. Но докато центърът на вниманието ще е там, някои хора, живели при комунистическо управление, казват, че семената на промяната са били посети другаде.

67-годишният Герд Попе е бивш източногермански опозиционен лидер, който е следил внимателно развоя на събитията през 70-те и 80-те години на миналия век, довели до свалянето на комунистическите режими в Източна Европа. “Отслабването на политическия контрол, извършено от съветския лидер Михаил Горбачов, беше важен сигнал”, казва Попе.

Но ветеранът от Студената война вярва, че предвестниците, довели до рухването на Берлинската стена са низ от събития в Полша, Унгария и тогавашната Чехословакия. Вперил поглед в източния съсед на Германия, Попе казва: „В Полша имаше знаци, че нещо се променя в цялата система“.

60-те и 70-те години в Полша бяха белязани от бунтове в заводи, от студентски протести и от голяма демонстрация през 1970 година срещу скока на цените на храните, при която силите за сигурност убиха 44 корабостроители.

Възходът на синдикалното движение Солидарност и на лидера му Лех Валенса, превърнал се в негови символ, прикова вниманието на международната общност върху борбата за демокрация в страната. Валенса, който участва в протестите на корабостроителите, основа първия синдикат в Полша през 1980 година. Въпреки военното положение и опитите за потушаване със сила на протестите, хиляди се включиха в борбата на Солидарност – от децата, които разпространяваха незаконни позиви във варшавските предградия, та чак до политически активните синдикални лидери.

Борбата на Полша за демокрация вдъхнови опозиционните групи в Унгария, където комунизмът беше разхлабил желязната си хватка още през 1968-ма. През 1981 година унгарската опозиционна интелигенция последва полския пример, като започна да издава нелегално вестника „Самиздат“, който се превърна в глас на съпротивителната борба.

Нелегалните опозиционни движения се обединиха в политически организации. По време на символичното повторно погребение на комуниста реформатор Имре Над през юни 1989 година, младият политически лидер Виктор Орбан наложи тона, като призова руските войски да напуснат Унгария.

Пътят беше по-труден в Източна Германия, където правителството дълго си затваряше очите и отричаше промените, които се случваха на континента. Дисидентски групи с трепет следяха промените в Полша и в Унгария. „Ние не живеехме на луната“, казва Попе. В Източен Берлин, където е живял, беше лесно да се улови сигнала на западногермански телевизии. Насърчено от развоя на нещата в чужбина, опозиционното движение се разрасна отвъд неофициалните сбирки, които се провеждаха в частни домове. Източногерманските църкви изиграха важна роля, като предоставиха място за политически митинги, докато печатни издания „Самиздат“ даваха възможност на местните опозиционни групи да общуват помежду си.

Все по-голямата вълна от хора, които искаха да емигрират от Източна Германия, наля масло в огъня на политическото напрежение. След 1986 година отделни кандидати за емигранти се присъединиха към това движение, като поискаха по-голяма свобода за пътуване. „Всеки си мислеше да напусне страната в даден момент“, казва Попе. Но той прави ясно разграничение между онези, които просто искаха да напуснат страната, и хората като него, които се опитваха да я променят.

Докато поляците произвеждаха първите си свободни избори и милиони германци започнаха да изразяват собственото си мнение като бягаха от страната, догматичните лидери на Чехословакия не разпускаха задушаваща хватка. Те бяха изправени срещу съпротивително движение, съставено до голяма степен от интелектуалци дисиденти и дългокоси музиканти.

През 1977 година арестът на нелегалната рок-група Plastic People of the Universe доведе до петицията на движението Харта 77, призоваваща чехословашките власти да спазват човешките права. Подписалите се под нея бяха преследвани. Те загубиха работата си и техните деца бяха лишени от правото да учат. Докато през втората половина на 80-те години към движението Солидарност се присъединиха милиони, под петицията на Харта 77 подписа си поставиха едва 2000 души.

Комунистическото правителство се опита да спечели доверието на примирилия се народ със заеми и политика в подкрепа на семействата, но недоволството надделя. Централното планиране беше неефективно и народът бленуваше за западни стоки, каквито липсваха в социалистическите магазини.

Иржи Федор, работник, който бил преследван от властите заради организирането на музикални спектакли и фестивали, подписал петицията на Харта 77 през 1988 година. „През 1989-та промените витаеха във въздуха“, казва той. През януари 1989 година демонстранти се събираха в продължение на седмица на Вацлавския площад в Прага, за да си спомнят за Ян Палах – студента, който се самозапали преди 20 години.

„Пет години по-рано властите нямаше да позволят на протестиращите да се събират на този площад, ден след ден, в продължение на седмица“, казва Федор, давайки пример за все по-свободната политическа атмосфера.

Свидетел на събитията, които обхванаха континента, Попе твърди, че по онова време хората в Източна Германия са си дали сметка, че „натискът е толкова силен, че ще ни предостави нови възможности“. „Но че това ще доведе до падането на Стената – по онова време не можехме дори да си го представим „, казва замислено Попе.

По БТА