В градината на Магелан 2. (+фотогалерия)
С много любов и малко ирония от далечна Патагония
(Продължение. Виж тук „В градината на Магелан“ 1.)
Магелан и Дарвин вероятно са били много щастливи, когато попадат в този район. Каква невероятна красота, какво безбрежно творчество на всевишния, когато е създавал тези бяло-зелени картини от сняг, гори и ледени масиви. И страхотната опустошителна сила днес, когато въглеродният двуокис от нашите индустрии успешно съсипва всичко това.
Ушуая е малко градче (75 000 жители) разположено на брега на канала Бийгъл, на практика най-южната заселена точка на Аржентина. Къщички и кокетни хотелчета са накацали по стръмния бряг, отзад се виждат Андите със снежните си сомбрера, а в ледената вода на канала гордо плуват уникалните черношиести лебеди и отминават с презрение обективите на туристите. Водите на канала са насечени от брулещия вятър, който тук е постоянен като числото 3,14 и духа неспирно като в Добрич на моето детство. Но за разлика от Добрич Ушуая е аржентинската столица на крос-кънтри ски изкуството. Не е като в Швейцарските Алпи, но е доста прилично. И пак не става ясно защо хората са толкова приятелски усмихнати. Без ирония.
Може би осъзнавайки, че са сами на края на света (Ушуая е на 18 часа път със самолет от Женева и на 3075 км от Буенос Айрес), жителите на това градче се надпреварват да си помагат, да общуват и да се майтапят. Имах удоволствието да прекарам деня в Националния парк „Тиера дел Фуего“ (Огнена земя), и то с две усмихнати момичета до себе си: Алехандра и Росаура, първокласни гидове (говореха общо 6 езика) и сладкодумни разказвачки. Та от тях научих, че правителството е въвело драконовски мерки срещу бракониери, недисциплинирани туристи и нахални бизнесмени. Рецептата е проста: глобите за нарушения срещу флората и фауната са толкова солени, че не е трудно да се разбере защо всичко наоколо е толкова естествено и чисто. Чак дотам са стигнали ушуайци, че част от пътищата в парка нарочно не се асфалтират, за да не се окуражават туристите да нахлуват навсякъде с огромните автобуси.
Тъй нареченият „трекинг“, което звучи амбициозно, е всъщност 2-часова разходка из горите на парка, край езера и ручеи, стада от диви пуйки и едри, любопитни зайци. По-голямата част от групата отиде на разходка с „влака на края на света“. Релсовият път е строен навремето от затворници, поради което и до днес го наричат „затворническия влак“. Всички наоколо: машинист, кондуктори, персоналът на магазинчетата и ресторанта, са облечени с раирани костюми.
Тук му е мястото да отбележа, че навсякъде, където отидох в Патагония (и в Аржентина, и в Чили), по селца и градчета, гордо стои паметник на „първия локомотив, който…“, и после само добавяте името на селото. Всички останали локомотиви (както и пингвините, и тюлените) са същите. Гордостта идва от това, че тези горди, уморени, леко ръждясали парни мустанги за сложили край на географската, политическата и икономическата изолация на Патагония. От момента, в който те разцепват със свирките си тишината на пампата, това място вече не е „краят на света“.
Докато Алехандра и Росаура се надпреварват да ми разказват истории, аз гледам с широко отворени очи и си мисля, че паркът „Тиера дел Фуего“ много прилича на Витоша и Рила, само дето е може би по-чист и уреден. Толкова е тихо, че всеки момент очаквам някой от моряците на Магелан да извика: „Стой! Кои сте вие?“
Но вместо това се чува кресливият звук на едно блекбъри (б. р. – мобилен телефон от последно поколение). Този некрасив звук сякаш иска да ни напомни, че колкото по-въоръжени с комуникации сме днес, толкова по-далечни и отчуждени ставаме един от друг. Че глобалната комуникативност се превърна в глобална изолация между имащи и нямащи, и че Глобалното село на М. Маклуън стана Глобална емоционална Сахара. Алчните глобални банки доведоха до глобална мизерия…
Но това черногледство не продължава много, защото скоро ни натовариха на един катамаран и отплувахме надолу по течението на Бийгъл, за да видим още два милиона пингвина, 100 000 морски лъвове в разгара на любовния им период, и черни облаци от хиляди албатроси, които гнездят по околните скали.
Морските лъвове (тюлени), както и „слонските“ им братовчеди (елефант сийлс) в Пунта Делгада изглеждаха доста заети със себе си и с удоволствието от ласките, на които се бяха отдали, защото ни обърнаха нула внимание. Един 400-килограмов (според Алехандра) мъжкар неуморно ухажваше 200-килограмова космата хубавица, която никак не бързаше да приеме предложението му за по-динамична интимност. Другите самки търпеливо и покорно очакваха своя ред за 400-килограмовия Ромео, леко завиждайки на временната му избраница. Няколко по-дребни Ромеовци, победени в борбата, предхождаща правото на любов с дамите, стояха умърлушени в края на скалата. Дарвин би бил във възторг от тази сцена, потвърждаваща закона за естествения подбор. Камерите щракаха, тюлените се целуваха, а капитанът на катамарана броеше минутите до завръщането ни в пристанището, защото беше близо 7 вечерта и всички културни капитани от Магелан насам по това време на деня сядат пред камината на чаша уиски с небесносин лед от глетчерите.
Сори, това за небесносиния лед и уискито е мое видение. Защото на другия ден прекарахме около два часа на друг катамаран на 200-300 м от глетчера Перито Морено. Жалко, че не е жив Алеко, та да изсипе таланта си върху това тъжно зрелище. Орди от 60 000 туристи месечно идват тук през Ел Калафате, за да видят умиращия ледник.
Този красив гигант на майката природа е дълъг 14 километра, фронтовата му стена е висока 50-70 метра, а ширината му е 2 километра. Красива, епична гледка. Но под напора на глобалното затопляне и този ледник, както и десетки други, бавно се топи като нашата младост. Милионите тонове лед се цепят, после падат със страхотен грохот във водата на канала, свързан с езерото Аржентино, образувайки внушителни айсберги, към които капитанът на нашия „Титаник“ смело се приближава. Заключил ценния кислород и синевата на южното небе в порите си, ледът на цвят изглежда като туника на красива аржентинка, носеща се над вълните. Но като всяка илюзия и тази се топи бавно: големите айсберги се превръщат в ледени скали, те стават постепенно на вода, нейното ниво в океани и морета се повдига и наводненията започват. С това и бедите. Всички глетчери на Патагония се топят все по-бързо всяка година.
Но ние прескачаме тази тема, няма да си разваляме настроението с тъжни мисли за бъдещето на света. Вместо това камерите пак щракат като картечници в Шри Ланка, усмихнати госпожи се кипрят на фона на ледника, докато техните мили съпрузи ги снимат за спомен на деца и внуци, а капитан Педро Войвода пак гледа нетърпеливо към часовника си, защото пак е „уиски тайм“.
Докато съзерцаваме епичната борба между двете природни стихии – огъня и леда – един огромен айсберг се откъсва от глетчера и падането му произвежда драматичен ефект на малко земетресение. До мен един шотландец невъзмутимо отсича:“Ние нямаме толкова много уиски за този хубав лед!“
Както би казал моят приятел Иван Господинов, „На такъв лаф и уискито му малко…“
Но малък стана и светът, едно глобално село, както казваше навремето един наш професор по журналистика. Като „дебаркирахме“ от катамарана, остана малко време да се прошетаме из парка („Лос Гласиарес“). Пред парка стои гордо изправена голяма табела, на която на испански и английски се обяснява за какво става дума наоколо. Едно младо и симпатично момиче натиска спусъка на малка видеокамера и запечатва текста и графичните символи. После най-неочаквано почва да превежда на чист български (за микрофона на камерата) какво точно е хванал обективът… Аз малко се изумявам, но не много. Младата жена се оказа репортерката Генка Шикерова от BTV, която като мен беше тръгнала да гони вятъра из Патагония. Сигурен съм, че е направила хубави репортажи. Много се зарадвахме един на друг: да срещнеш сънародник в градината на Магелан е много приятна изненада.
Изглежда като се топят ледниците, се топят не само нашите илюзии за интелигентността ни и за това какъв свят оставяме на децата си, но се топят и държавните граници. Алпийският масив „Монте Роза“, по който минава държавната граница между Италия и Швейцария, вече създава главоболия на топографи и юристи от двете страни. Граничната „бразда“, очертана през 1861 г. и 80 години по-късно увековечена с конвенция, минава точно по водораздела на масива, съставен от 9 глетчера. „Водораздел“ в случая е буен алпийски ручей.Но тъй като ледниците се топят, водоразделът, а с него и държавната граница, „шава“ нагоре-надолу и вече се е изместил с 10 метра. Тези дни прочетох, че алпийските Австрия, Италия, Швейцария и Франция са се договорили да се занимаят с този проблем. Без да се карат или да си обявяват войни, както някога, за някаква си граница. Запитах се как щяхме да го решим ние този проблем, ако границата между нас и Турция, или Сърбия, или не дай-боже Македония, минаваше през глетчери и шаваше нагоре-надолу докато те се топят. Обадих се на Иван Господинов от Несебър, който като дипломат в Женева е специалист по международно право, да го попитам като как щяха да действат балканските народи в този случай (справка: спорът Словения-Хърватия). Иван каза, че нашите балкански ледници са от друг материал, не от лед, че са направени предимно от история и психология и трябва да се действа по „съответен начин“. Аз се съгласих и му обещах чаша вино за обяснението. Аржентински „Малбек“ или чилийско „Совиньон блан“, каквото си избере. Съветът на юристите никога не е евтин.
На 19 февруари, 5 дни след като братовчедите Трифон Зарезан и Свети Валентин ни навестиха, ние тръгнахме с автобус от Ел Калафате за Пуерто Наталес, Чили. Цели 7 часа ни лашка един автобус по каменистия път между шубраците на пампата. Единственото разнообразие в гледката бяха кротки стада гуанакос или лениви щрауси, които дори не си заравяха главите в пясъка, а вървяха с гордо изправени чела като някои родни велможи, все едно, че бяха на Олимп.
След кратка проверка на паспортите на граничния пункт „Доротея“, влязохме в Чили и скоро се озовахме в градчето Пуерто Наталес. Много по-ветровито от Ел Калафате, но с по-малко улични кучета. А който все още уважава свети Трифон Зарезан, да отиде да обядва в „Ел Асадор Патагонико“. Няма да съжалява.
Чилийската Патагония, поне външно, не е много по-различна от аржентинската. Пак пампа, пак овце, глетчери, соколи, езера, водопади, коне, скромни заплати и смели надежди за по-добро бъдеще. Туризмът създава поминък на много хора тук, казва ми друга екскурзоводка, но пак с име Алехандра… Като научава откъде съм, тя много се зарадва: „Ние сме почти съседи!“ В известен смисъл, да. Нейната баба, родом от Сплит, Хърватия, се заселила тук след Първата световна война, едва 16-годишна. Както и Салем босанеца от предишния разказ, така и бабата на Алехандра не била силно впечатлена от миролюбивите и кадърни политици на балканските народи тогава, та избягала „през девет земи в десета“. Внучката днес се интересуваше кога Хърватия ще влезе в ЕС, та да вземе хърватски паспорт и да се пресели в Париж. На нея вече и беше омръзнало да води чужди туристи из градината на Магелан. „Повечето чилийци все още не могат да си позволят да дойдат от Сантяго или Валпарайсо на екскурзия в Патагония. По-евтино им излиза да отидат на „ол инклузив“ в Доминиканската Република за 10 дни, отколкото да дойдат да ги брули вятърът в Пунта Аренас…“
Няколко дни по-късно гидът ми в Сантяго доня Маргарита нарисува средностатистическата картина на средностатистическия чилиец: минимална месечна заплата: 300 долара (US); средна заплата: 500-600 долара. Средна пенсия: 400-600 долара (в столицата). Двустаен апартамент в хубавия район „Провиденсия“: 150 000 долара.
Но да се върнем в най-хърватския град на Южна Америка: Пунта Аренас. По причини, сходни с тези на бабата на Алехандра, маса хървати се преселват тук в края на 19 век, други идват след Първата световна война. Те бързо стават уважавани граждани на Чили, допринасят за благополучието на Пунта Аренас, който преди прокопаването на Панамския канал е бил стратегическо пристанище за зареждане на параходите с въглища за далечното им плаване. Навсякъде в града (146 000 жители) има паметници на хървати, а някои от най-внушителните гробове (направо мавзолеи) в градското гробище са на цели поколения хървати. Ако се съди по размерите им, не са били типични представители на работническата класа.
Тук да вметна, че след прочутите „надземни“ гробища на Ню Орлийнс (градът е под морското равнище), на две места в Южна Америка (Буенос Айрес и Пунта Аренас) гидовете непременно ще ви заведат в тези тихи места, свързващи живи и мъртви. Това са гробът на Евита (Перон) в аржентинската столица и градското гробище в Пунта Аренас.
Тленните останки на испанци, швейцарци, хървати, ирландци, арменци, евреи и бог знае още какви националности лежат под масивните мавзолеи, сякаш да ни напомнят, че един град може да живее в етническа хармония без да спори „кой е по-…“ от другия. Но няма да задълбаваме…
По-скоро да кажем, че и ние, българите, сме дали нещо на този магически край. Макар в Чили да има по-малко българи (около 150, според разни статистики), в Аржентина нашите хора от различни емигрантски вълни и поколения са между 40 000 и 80 000. Това мнозина го знаят. Но може би малцина знаят, че именно български заселници в аржентинската провинция Чако за първи път след Първата световна война докарват трактор в Чако и поставят началото на модерно земеделие. Видни българи (политици, бизнесмени, дейци на културата) има и в съседните Уругвай и Бразилия. Няма да се дадем на хърватите!
Хърватите обаче ме изненадоха много приятно в Пунта Аренас. След 2-часова разходка из опустелите улици на града по време на силна буря и дъжд (120 км/ч на вятъра, според вестника на следващия ден), мокър, гладен и уморен като български войник край Одрин в 1912 (дядо ми е бил там, та знам от него), аз видях една масивна 5-етажна сграда в центъра на града, на чиято фасада пишеше „Хaрватски дом“.
На 3-ия етаж, в хубав загребски стил, имаше уютен ресторант. Като разбраха откъде съм, лицата им (на келнерите) грейнаха, и на масата ми бързо се намериха голяма салата с вкусни домати, чаша кристално-чиста гроздова ракия, правена по стара далматинска рецепта и внушително бутче агнешко печено. Виното дойде после. Нямах никакви забележки. Тук ще спра, защото дори като почнах да описвам тази сцена, почувствах силен глад и носталгия по този кулинарен празник.
Като спря бурята и свърши виното, аз продължих да скитам безцелно из града, който напомняше с нещо на маркесовия „Сто години самота“: изгря ослепително слънце и стана горещо, безбройните улични кучета лениво се изтягаха на сянка, бардаците с червени фенери почнаха да мърдат с перденцата си, а група граждани кротко стояха на опашката в един месарски магазин, докато двама продавачи с огромни касапски ножове сръчно режеха котлети и ребра. Пилешко: 2 US долара за кило. Свинско: 4 долара. Телешко: 5 долара. Отвън кучетата сладко се облизваха.
Ако някой от читателите се окаже един ден в Пунта Аренас и „Хaрватски дом“ не му хареса, може да опита стейка в „Ла Луна“, на кръстовището между „Либертадор О`Хигинс“ и „Пресиденте Педро Монт“. Там ще прочетете три хубави цитата за червеното вино: от Пабло Неруда, Хорхе Луис Борхес и Марио Варгас Льоса, трима литературни титани на Южна Америка. Най-ми харесаха думите на Неруда (свободен превод): „Любов моя, скоро формата на чашата ще приеме нежната извивка на твоята талия, букетът на виното ще ми напомни за твоите гърди, а рубинената му светлина – за косите ти…“
И ще прочете още гостът, от многото знаменца забодени на стената, че тук вече са били, яли и пили, „Данчо от София“ и „Емил от Варна“. Наздраве!
Ден след ден, километър след километър, Патагония свършва. Омайната градина на Магелан остава на юг. Спираме за два дни в Пуерто Варас, малко, приказно градче край езерото Llanquihue. Толкова е красиво, че заслужава отделен разказ. Само ще спомена, че в края на 19 век чилийското правителство, като видяло прекрасните, но пустеещи земи около езерото, решило да изпрати един от най-опитните си дипломати в Европа, да проучи той от коя страна е най-добре да се поканят евентуални „гости“ да дойдат да живеят тук. Дипломатът се спрял на швейцарците и на германците, видели му се много дисциплинирани, честни и работливи. И чилийското правителство поканило всички, които искат да дойдат, ще им бъде даден участък плодородна земя край езерото. Швейцарците били по-предпазливи, но немци дошли доста. И превърнали целия район в един малък рай. Дори сега къщите им, строени преди 100 години, са толкова хубави и заможни, че се чудя как някой от нашите днешни герои на капиталистическия труд още не ги е изкупил.
За лозята и виното около Сантяго и на север от него няма да пиша. Само ще кажа, че е огромно удоволствие да яздиш кон 2-3 часа край натежалите от грозде лози и накрая да утолиш жаждата си с чаша леден бял совиньон.
Докато Буенос Айрес е странна амалгама от нещо средно между Мадрид, Лондон и Рим, Сантяго е пъстър и разнообразен, все едно че си смесил Париж и София. Доня Маргарита се постара да ми покаже всичките му интересни кътчета. Жалко, че много стари квартали с достолепна архитектура са били унищожени (като в София), за да се издигнат на тяхно място стотици бездушни блокове като в „Младост“ и „Люлин“. Но градът е вече толкова голям, че почти всеки втори чилиец живее тук. Прекрасни зелени квартали, потънали в сенчеста хладина, се редуват с прашни индуст
риални зони или „работнически райони“, познати до болка и в Източна Европа.
Но централната част на града вечер кипи от артистичен живот и не чух никъде да се стреля край дискотеки или ресторанти. Видя ми се мирно и тихо. Може би страната си беше платила кръвния данък по времето на Пиночет и сега се радва на спокоен живот. В една тиха уличка напомняща на стария Пловдив е къщата на поета и дипломата Пабло Неруда. Вълшебство витае наоколо. Неруда, заедно с Габриела Мистрал, голямата поетеса на Чили, e част от сърцето на тази страна. Когато до тях седнат Маркес и Борхес, Южна Америка се превръща в магнит, които ни оставя в прегръдките си завинаги.