Орлина Аспарухова, летец на балон: Изплащах балоните си с рекламни полети
Първият австрийски космонавт можеше да бъде българин
Орлина Аспарухова е първата и единствена жена пилот на балон в България. Баща й е военен летец, един от основателите на военното училище в Долна Митрополия. Завършила е Икономическия институт (сега УНСС) и е работила във външнотърговската фирма „Електроимпекс” още по времето на комунизма. Фирмата й купува балон с рекламна цел, тя започва да се обучава на него, изкарва курс и свидетелство за правоуправление (т. нар. бревет) на балон в Полша. Действащият Закон за въздухоплаване у нас забранява да се рееш свободно в небето, ако ти скимне да си купиш балон. Също както при летците и балонните пилоти трябва минат курс на обучение и да вземат изпит пред Гражданската въздухоплавателна администрация (ГВА). И това е необходимо не само заради тяхната безопасност, а защото небето днес е доста пренаселено с въздухоплавателни средства.
– Баща ви е военен летец, но вие избрахте балоните. Качвали ли сте се на военен самолет?
– Не. Но на тренажор съм пробвала как е. Доста съм летяла с гражданската авиация, докато работих в системата на външната търговия. Имах след гимназията лутания, защото ми харесваха и химия, и история, и право… Накрая животът те отвява нанякъде …
– С балона пък вятърът ви отвява…
– Точно това е принципът на летене с балон – летиш буквално накъдето те духне вятърът. С балона се придвижваме хоризонтално с посоката и скоростта на вятъра. Умението е да използваш въздушните течения на различни височини, които имат различна посока. Ако пуснете малко балонче и го проследите, ще видите, че на една височина то лети в една посока, на друга височина – в друга. Понякога само на метър по-високо или по-ниско по вертикала да го вдигна или сваля е достатъчно, за да хвана вярната посока…
Например, ако навън въздухът е нула градуса, вътре в балона загрявам около 70 градуса и политам нагоре. Когато искам да снижа, отварям клапа, която се намира от горната му страна, балонът се охлажда и слиза в по-долните въздушни слоеве. Тоест вертикално аз мога да го управлявам, но хоризонтално се придвижваме с посоката и скоростта на вятъра. Метеорологията е безкрайно интересна наука. Във въздуха няма място за хора, които казват: „Хайде, може да летя и така…“ Не може. Трябва да имаш съответните познания, да си грамотен и да знаеш при съответната ситуация как да реагираш. Едно от необходимите качества на пилота на балон е да можеш бързо да взимаш решения, бързо да мислиш и бързо да действаш.
– Както ветроходците гонят вятъра в морето, вие го хващате в небето…
– Има нещо общо. Ние, когато тръгнем с посоката и скоростта на вятъра, сме в покой спрямо околния въздух, защото се движим със същия пласт въздух. Все едно две коли, които се движат в една и съща посока с една и съща скорост. Така сме и ние с вятъра. Затова балонът няма борден уред скоростомер. Усетиш ли вятър в небето, това означава, че е създадена турбуленция и трябва да се търси място за кацане, защото е опасно. Летенето с балони може и да е забавно и не толкова забавно, когато има лоши метеорологиични условия и особено силен порив на вятъра. Тогава балонът е нестабилен. Рисковано е и когато близко до балона започне да рулира „Боинг” и бързо да набира скорост.
– Вие попадали ли сте в такива ситуации?
– Всякакви случаи съм имала. Екипът ми е добре обучен и съм се разминавала с малки кръпки на балона и без човешки травми. Вчера бях на спортно авиошоу в Белозем, Пловдивско. Видях се с приятели. На такива събирания започват да излизат разни спомени. Та вчера си спомних как кацнах с балона на една улица в Пловдив.
– Как?
– Доста години изплащах балоните, които купих, с рекламни полети над Пловдивския панаир. Този град е много труден за летене, заради река Марица и тепетата. Между тепетата има въздушни течения. Интересно за летене и много тежко. Може би тези първи години, когато летях над Пловдив и пролет, и есен, ми създадоха опита, от който имах нужда, защото на състезания се справях отлично. Така без да бях ходила преди това на голямо състезание, при явяването ми на Европейското, първия ден се класирах на 37-о място от 100 балона, които участваха, а моят инструктор – на 30-о. След това имах 14-о и 18-о място пак от 100 балона. Сред състезателите – пилоти бяхме само две жени и аз винаги влизах в първата двайсетица, без да съм тренирала. Но имах тренинга от полетите над панаира в Пловдив.
– И как кацнахте на улицата?
– Полетната обстановка близо до панаира се усложнява допълнително от зелено островче в река Марица. Отстрани над водата въздухът се нагрява по-бавно, а над тъмното островче – по-бързо и се издига нагоре. Създават се термични ветрове – вертикални движения на въздуха като във врящо котле и управлението на балона е доста трудно. В случая, когато кацнах на улицата, излетях от панаира и стоях 1 час над това островче. То ме държеше като термичен комин, не можех да изляза от него. Беше пълно безветрие – три часа висях над града, започна да ми свършва горивото…
– Какво става като свърши горивото? Все пак сте с балон, не със самолет?
– Балонът започва да се приземява като парашут. Имаме такива учебни полети, когато се обучаваме за пилоти. Излитаме на 1500 метра, угасяваме горелката и инсценираме авария, недостиг на гориво или запушване на горелката. Много е интересно, балонът се центрова и започва да се върти по спирала, като водовъртеж. От уредите се вижда, че се снишаваме със 7-8 метра в секунда. Това е безопасна скорост – като при парашутен скок. Лошото е, че можете да кацнете върху препятствие – върху водопровод с високо напрежение, върху сграда, скали… Но и от такъв случай може да се излезе успешно. Примерно, виждам пред мен препятствие – ров, вода или жици – дърпам клапата, охлаждам допълнително въздуха в балона, той започва да се спуска с по-голяма скорост и кацам преди препятствието.
Та тогава, в Пловдив освен над островчето, стоях 1 час над мрежата с високо напрежение на жп гарата, която ме притегляше опасно. Вдигнах балона до 700 метра височина, въпреки че имах разрешение от Ръководство въздушно движение (РВД) да летя най-много до 400 метра. Исках да хвана някое течение на по-високото. Не и не. Накрая използвах леко течение около тепето Альоша, което е до гарата. Над една двупосочна улица с тревна площ по средата балонът увисна, не помръдва. Събраха се хора. Сниших доста. Отстрани между сградите теченията те изтласкват, изтласкват. Видях че отивам към къща с ниска ограда, малко дворче и балкон. Викам на хората – прибирайте се, а те стоят на балкона. Бях свършила газта, но буквално с останалите изпарения успях да повдигна за малко балона и се върнах на улицата. Пуснах въже и махнах на човек да го хване. Казах му накъде да тегли балона, за да не отива към сградите и дърветата. Той се справи идеално. Дойде при мен. Бях с гащиризон, в джобчето имах 5 лева – това си бяха пари, беше 1998-1999 година – дадох му ги да се почерпи (б. р. – вероятно има предвид 5000 лв., преди деноминацията): „Човече, да те бях обучавала,нямаше по-добре да се справиш. Ето почерпи се. Толкова имам в мен.“ Той ми обясни: „Бях отсреща в кръчмата, гледам хората се събират, зяпат нещо. Викам си – чакай да отида да видя, може да има нужда от нещо…“
За 20 години полети какво ли не ми се е случвало… В България не се чува много, пък и аз не обичам да вдигам много шум около себе си. Еуфорията беше през първите години, когато летях. Тогава работех във външно търговското предприятие „Електроимпекс“. На балона пишеше „Електроимпекс“. Журналистите идваха в учреждението, питаха в рекламния отдел къде е пилотът и се учудваха, че пилотът работи в кантората за внос и износ на осветителна техника на втория етаж.
– Докато ви хвана заразата “балони”?
– Летенето с балон ми е хоби. Започнаха промените, хората се бореха за оцеляване. Видях, че единственият начин да запазя едва прохождащия балонен спорт, е да направя еднолична фирма. През 1990 година регистрирах фирмата. Купих балона от “Електроимпекс” и го изплащах с рекламни полети.
– Колко са летящите с балони у нас?
– В България все още само аз съм лицензиран пилот. Има двама-трима, които са опитвали да летят. Не е толкова сложно и всеки може да погледа, да пробва да подлитне, но ако изпадне в някаква ситуация, която не познава и няма квалификация, може да има неприятности, понякога трагични.
– Как получихте лиценз?
– В Полша ме обучиха, защото тук нямаше кой. Сега в България има много летателни школи. В Полша изкарах съкратен курс за пилот на балон, защото вече имах основните познания. Учила бях аеродинамика, навигация, метеорология и други дисциплини. В Полша учих допълнително аеростатика, защото самолетите са подвластни на законите на аеродинамиката, а балоните, аеростатите – на аеростатиката. Не случайно така ги наричат.
В момента само аз летя легално с балон. Летях повече в чужбина, защото там е осигурено всичко – метеорологична информация, разрешителни за полети, всичко необходимо – само ти дават задачата и летиш. Невероятно е на състезания. В света балонният спорт е на голяма почит. Когато летях в Индия, се срещнах с вицепрезидента на Индия и с губернатора на Делхи. Била съм в международно жури с космонавта Джанибеков и заедно сме чакали долитащите балони. Срещите с пилотите, екипажите им, са вълнуващи и в много случаи остават приятелства за цял живот.
– Разкажете за някое от тях?
– Един от приятелите, които имам покрай балонния спорт, е Иван Трифонов, с майка австрийка и баща българин, който живее в Австрия от 18-годишен. Иван беше дубльор на първия австрийски космонавт. Една година се подготвяше в Байконур. До последния момент не се знаеше кой от двамата ще излети в космоса. С него имахме много драматичен полет у нас. Излетяхме от Рилския манастир и трябваше да летим 6 часа до Бургас или Варна, но след 1 час кацнахме на гърба на Витоша… Летяхме на 4 000 метра, при много лошо време. И като ни хвана едно мощно низходящо течение, не можем да го неутрализираме. Въпреки че с двойна горелка загряваме въздуха, не можем да се издигнем. Излязохме от облака, когато бяхме на 50 метра над земята. Виждаме коларски път и кацнахме до него. Докато се обадя, че сме кацнали, Иван научи от един овчар, че сме на гърба на Витоша, на Железница.
– Обучавате ли последователи?
– За балона са нужни минимум 4 човека наземен екипаж, за да се пусне. Обучила съм 10-ина човека да сглобяват и подготвят балона за полет. Поверявам им живота си. Нещо малко ако сбъркат, горе във въздуха може да е фатално. Един от тях е и брат ми. Тази година вероятно ще се сформира курс за пилотиране на балони. Много хора се интересуват, питат ме. Както все повече българи си купуват яхти, защо да не си купят балон, ако са запалени по летенето. По време на състезанията ми по света съм летяла с банкери, юристи и хора от всякакви професии, които участваха със свои балони. Направила съм и съм узаконила програмата за обучение. Инструктор съм още от 1989 година. Около 5 000 лева струва един курс за пилот на балон. Теорията може да се предаде за 200-300 лева. Цената ще зависи от това колко голяма група ще се събере, за да си поделят разходите за лицензирани преподаватели по теория. Но след това, за да получи бревет, всеки курсист трябва да мине 16 часа полетна практика. Ако има някаква реклама върху балона, може да намалим цената на полетния час до 300 лева. Иначе един полет струва минимум 1000 лева.
– Къде другаде освен за спортни, рекламни, атракционни цели може да се използва балон?
– В протестни акции, примерно. За научни. Например в помощ на археолозите се заснемат разкопките от високо. Могат да се използват при заснемане на игрални филми и видеоклипове. С мой балон бяха направени кадри за игралните филми „Сирна неделя“, „Приятелите на Емилия“, „Дон Кихот“, „Дан Колов“ и други. Нощните полети са много впечатляващи. Често пилотите пускат и спират горелката под такта на музика. Така се получава светлинно музикална феерия. На 27 май 1987 г. , по време на Световната филателна изложба в София пренесох първата балонна поща. 15 000 писма със специален пощенски печат и подпис на командира на полета станаха филателна ценност.