За най-лудите ли гласуваме?

“Властта е дрога, която подлудява всеки, който я вкуси”, казваше Франсоа Митеран. Дали пък не трябва човек да е луд, за да се сдобие с власт? Да бъде донякъде мегаломан, за да се устреми към върховете, малко параноик – за да се пази от предателствата, леко психопатичен – за да елиминира противниците си… За медиите нещата са ясни. Джордж У. Буш е “аутист”, Силвио Берлускони – “мегаломан”, Никола Саркози – “болезнено хиперактивен”. Така ли е всъщност?

Вътре в ЦРУ, зад кулисите на международните преговори и в екипите на кандидат-президентите “политическите профайлъри” разглеждат лидерите под лупа. Разчепкват речите им, анализират и най-малките им жестове, разпитват сътрудниците им и обработват получената информация. Паскал дьо Сютер се среща с тях: с Джералд Поуст, с Обри Имелман, с Дейвид Уинтър. Задава въпроси на най-добрите световни експерти по психология: Антониу Дамазиу, Пол Екман.

Книгата „Лудите, които ни управляват“ (ИК Колибри) анализира личността както на лидера изобщо, така и на някои световни лидери, от чиито характери, комплекси и настроения в крайна сметка зависим всички ние. Портретите на Клинтън, Буш, Митеран, Саркози и на много други от близкото и по-далечното минало ни представят овластения политик нерядко в изненадваща светлина. Тук предлагаме със съкращения една глава от книгата.

Паскал дьо Сютер е професор по психология и изследовател в университета в Лувен-Ла-Ньов (Белгия). Той е и експерт към НАТО по въпросите на политическата психология.


За най-лудите ли гласуваме?

Всички знаем, че вместо да изберем един кандидат, защото го намираме „симпатичен“, „решителен“ или „харизматичен“, би било по-достойно да направим избора си, след като прочетем програмите на различните кандидати, след като се запознаем с анализите на един или друг. Затова и не признаваме, че личността на кандидата играе основна роля при избора ни. То и не е за признаване – подобни мотиви не се вписват истински в републиканската концепция, която изисква всеобщите избори да изразяват волята на народа по основни въпроси на обществото. Би било по-сериозно човек да се придържа към даден колективен проект, т.е. предимство да имат идеите.

Вярно е, че някои се отдават на този тип упражнение. Ала какъв процент са те? Кой си дава труд да се информира за програмите, изработени от различните политически фамилии, и да ги сравнява? Повечето от нас са запознати само с някои главни, много общи кампанийни теми – сигурност, семейство, екология, или пък определени специфични, изолирани точки от някоя представена програма – средното образование, народни съдебни заседатели и т.н.

Гласуваме с емоциите си точно както политиците управляват с емоции

Въпросът с електоралния избор е предмет на многобройни изследвания в областта на политологията и тези изследвания вълнуват преди всичко любителите на сондажи и политическата класа. Но една голяма част от механизма на електоралния избор все още остава в сянка.

Според Филип Тетлок във Франция съществува значителен слой избиратели, които се придържат към класическите идеологии демократи–републиканци или ляво–дясно. Каквито и да са качествата или слабостите на кандидатите, мнозина ще гласуват, каквото и да се случи, за кандидата на своята партия. Част от вота се дава и като противопоставяне на друг кандидат. Ако през 2002 г. Ширак получи 82,21 % от гласовете, то не е, защото осем от десет избиратели искаха да бъде избран той, а защото мнозинството французи отхвърляха Льо Пен. Извън тези два основни случая електорален избор може да се направи и според това, което личността представлява или което внушава. Хората може да гласуват за личност, която не обичат, просто защото считат, че тя защитава кауза, която ни се струва справедлива или необходима. Всичко това ни кара да приемем за умерено въздействието на психологията на политиците при електоралните решения на гражданите.

Остава все пак една количествено трудно определима част от електората, която гласува според емоциите, които є внушават различните кандидати. Решението за гласуване, както всички други решения в живота ни, се взима в определена емоционална среда. Кандидатът, който събира в личността си най-много позитивни емоции (или който е противопоставен на противник, събиращ най-много негативни емоции) увеличава значително изборните си шансове. Емоционалният отпечатък на дадена политическа фигура е определящ за нейния успех или неуспех. Множество трудове по психология показват до каква степен нашият избор е ръководен от емоциите, вместо от разума. Двама американски изследователи, Борджида и Низбет, извършиха през седемдесетте години експеримент с група студенти, пожелали да се запишат в специалност „психология“. Половината от тях получили „абстрактни“ данни за различните курсове, предлагани от факултета – т.е. писмени оценки и резюмета за дисциплините, направени от бивши студенти. Другата половина имала възможност да се срещне лице в лице с бившите студенти. Информацията била същата, но предадена устно по време на разговор. В заключение: „директната“ информация заедно с емоционалната тежест на разговора имала значително по-голямо въздействие, отколкото „абстрактната“ информация. Впрочем подопитните студенти били много по-уверени в решенията си, когато те били взети след получаване на „жива“ информация. Ето още едно доказателство, че ние наистина мислим с емоциите си…

Избираме лъжци и разкрасители

Снимка: Валентина Петрова

Да вземем двама изтъкнати френски политици: Реймон Бар и Мишел Рокар. Като следовници на Мендес Франс, те мислеха, че трябва да говориш повече истината и да бъдеш по-близо до фактите. И двамата бяха „разбивачи на мечти“ – по думите на Рокар – и привърженици на „откровеното говорене“. Но французите така и не им дадоха подкрепата си. Оливие Рил, професор по политология, коментира: Те се провалиха политически. Успехът им беше в морален план. Често бяха почитани, консултирани като мъдреци. Но едва след като систематично биваха изпреварвани от онези, които твърдяха, че реформи може да се правят другояче и по по-малко мъчителен начин. Вместо тях предпочетохме фабрикантите на мечти, онези, които ни даваха големи обещания, онези, които ни говореха за бъдеще с цветовете на надеждата и сладостта – Ширак през 1995-а и Митеран през 1981 г. Толкова ли ни привличат прелъстителите? Нима предпочитаме демагогията пред истината и убеждението?

Иначе не си отказваме удоволствието да бламираме политици, дали ни обещания, които не могат да удържат. Готови ли сме обаче да изберем политик, който би посмял да заяви: Понякога лъжа, защото е необходимо, няма да извърша чудеса и не знам какво ни готви бъдещето. Не живеем ли самите ние ежедневно с красиви обещания? Кой има почтеността при интервю за работа да каже: Трябва да ви призная, че работата не ми е силата и че ще ми се случва да закъснявам, защото сутрин ми е трудно да ставам. Кой в деня на сватбата си има куража да изрече: Не обещавам нито вярност, нито вечна любов, понеже знам, че повечето от половината бракове свършват с развод и че за четирийсет години съвместен живот човек може значително да се промени.

Всъщност тук сме изправени пред добре известното на психолозите противоречие, наречено „когнитивен дисонанс“. Какво точно се случва? Всички ние в различна степен сме привързани към лъжата, макар най-често да сме убедени в обратното. Заедно с екип психолози от Масачузетския университет Робърт Фелдман показа колко естествено използваме лъжата, за да дадем по-добра представа за себе си. За целта той направил експеримент с 242 души, разделени на групи от по двама – за изучаване на начина, по който те се държат при първа среща; поне така им било казано. Във всяка двойка единият се представял, а другият слушал в продължение на десетина минути. От някои от „представящите се“ било поискано да се покажат като „приятни“, от други – да проявят компетентността си, и накрая от третата група – просто да се запознаят със събеседника си. Онова, което никой не знаел, е, че срещите били филмирани. В края на експеримента „представящите се“ били поканени да изгледат на видео своите самопредставяния. Тези, от които било поискано да се покажат приятни или компетентни, лъгали повече, отколкото групата, на която не било поставено никакво условие. Около 60% от участниците признали, че за десетте минути са изрекли две до три лъжи. Освен това жените и мъжете се различавали по съдържанието, но не и по количеството лъжи.

Да продължим нататък. Епохата, в която кралят е бил „представител на Бог на земята“, и времето, когато президентът на републиката изглеждаше като далечна и недостижима личност, са вече отминали. Виждаме нашите избраници по бански или как обядват по семейному. Преживяваме почти на живо техните брачни напрежения или други аспекти на личния им живот. Имаме илюзията, че са ни станали близки, почти роднини. Струва ни се, че те сякаш са „като нас“. Ето затова обичаме политически личности, които приличат на нас самите. Техните слабости ни успокояват. Ако бяха съвършени, щяха да представляват заплаха за нашето самоуважение. Изследователи, като например психологът Леон Фестингер, показаха, че у всеки от нас съществува естествената тенденция да се сравнява с другия, за да потвърди правилността на своето поведение или мнение, както и за да се самооцени. Сравняваме се най-често с личности, които са ни близки и които ни приличат, но ни се случва и да се отдаваме на това, което се нарича „асцендентно“ сравнение. Тоест, даден политически водач заема положение, по-високо от нашето във всяка област от живота: образование, въпроси, свързани с обществото, с икономиката, отношения със съседите (съседните страни). Този водач осъществява в друг мащаб нещата, които правим в ежедневието си: управление на бюджет, на семейство, отношения със заобикалящите ни. Ако водачът се показва безпогрешен във функциите си, с неизчерпаеми умения, автентичен и с никога неоспорвана власт да взема решения, ние бихме се почувствали обезценени, защото няма да издържим сравнението. Вероятно не бихме искали да имаме президент като Палмър, героя от сериала „24 часа“, въплъщение на перфектен и безукорен политик.

Предпочитаме политици със зрънце лудост пред политици рационални и академични

С аналогични основания ние прощаваме малките прищевки и големите отклонения в поведението на нашите управници. Защото те ни припомнят човешкото у тях и у нас. Политик, който винаги би се държал със съвършена рационалност, вероятно би ни изглеждал като „чудак“, като комплексиращ alien. Предпочитаме личности, които приличат на нас. Дори ако са способни на невъзможни за нас постижения, те – както и ние – трябва да имат своите малки лудости. Не сме ли и ние самите често мегаломани? Нямаме ли склонността да мислим, дори да казваме, че без нас едно или друго не би станало – както го показаха изследователи, провели с група студенти тест за оценка на способността им за присвояване авторството на определено решение2? Не си ли позволяваме и ние лукса да си намираме извинения, вместо да признаем грешките си, не теглим ли и ние чергата към себе си?

В това отношение медиите действат едновременно като инструмент за идеализиране и за демистификация – те препредават един разкрасен, манипулиран, ала и по-близък до нас образ. Политическите мъже и жени са донякъде част от живота ни. Всичко се случва така, сякаш сме пожелали те да бъдат по наша мярка, с една идеална и с една сенчеста част, подсилени от увеличителното огледало на известността. Техните слабости и лудости, преувеличени от машината на властта и от лупата на медиите, оневиняват нас и подсилват собствения ни имидж.

Превод Венцеслав Славчев

Книгата ще бъде представена на 25 май, понеделник от 18 часа в Столична библиотека

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.