Тези избори са предварително обречени
…Разбира се, колкото е важно за тригодишните да могат да чакат, толкова е важно и за двайсет, и за трийсет и повече годишните да не могат да чакат. Да не чакат благородната партия да се роди, благородните хора да се заемат с политика, Европа да прати своите министри и военни спецчасти, че да изчистят боклука от българската политическа и икономическа сцена, да дойдат инвестиции в страната, че да ручат наново хората, мафията да измисли поредната пералня, че да си вложат натрупаните пари и вече не просто да са собственици на земи, кафененца и апартаменти, но и едри, богатеещи собственици с много земи, кафененца и апартаменти, защото производството, нали, някой друг го прави, я чужденците, я политическата върхушка.
Политическите страсти български стават все по-театрални и все по-демократични. През петилетка се формира нова голяма партия, която събира хора от кол и въже. Кой е казал, че обикновеният, редови гражданин няма думата? Всеки може да се запише в новата партия и тъй като малко са активните, човек, и новозаписал се, може да блесне с желанието си да мърда, да прави търкала, да бърка кофража или каквото там се изисква, според слушането. Преговорите често се водят по кафенетата.
Например, когато си бях в България преди две години, подочух един герберски разговор на съседната маса и, ако нямаше да си тръгвам след няколко месеца, щях да запазя интереса си към говорещите, тъй като обсъждането беше пълно със стратегеми и съюза „ако“, както и с дефиниции разни. Може би щях да ги заговоря, да потопя ръцете си до лактите в това тесто за нов козунак (м-м-м), че да репортерствам от сърцето на изригващия вулкан. Все пак натрупала съм опит, говорейки с непознати майки по пързалките. За да влезеш в новите листи, мисля си, трябва да имаш или връзки (пари), или интересна биография. Или да знаеш много хора. Май последните са сред най-ухажваните. И трябва да си припрян, да създаваш впечатление на много активен човек. Модерен човек.
Не се надявам на преобразени партии, било то и сини. На врели и кипели в борбата политическа, било то и талантливи писатели, и талантливи политици. Надявам се повече идеалисти да успеят да преминат през политическите сита за вярност и да влязат във властта. Нещо като комунистическите нелегални „ядки“. Идеалистите са тези, които и да изпълняват партийна поръчка не могат да спят нощем от угризения, вземат (според законите на накаканизаните косове), но после дават под някаква друга форма, може би ще уредят с поръчка спуснатия парашутист по партийна заръка, но не винаги. Понякога ще се запънат. Някак си ще балансират. Ще им избият чивиите в един момент. Ще се надушат с други такива и ще се почне дисент/дисант. Въобще ще променят статуквото. Без да се (ги) самоубиват. И най-важното, ще са безстрашни.
Защото възпитаваните в комунистически елитизъм са по-безстрашните засега. Все пак зад тях стои цялата полицейска и политическа машина. Децата им също, в името на гарантирано-елитисткото им детство и настояще. Тяхната носталгия по детство на избраници по произход (улучили „спермената лотария“ по думите на Уорън Бъфет) вече избива безсрамно по блоговете им и в книгите им. Както и в налагания софийски дискриминационен език. Ще ги познаете по бащините и майчини техни биографии, незачитане на работа в екип, доносничене на големите шефове, дори и да не е поръчано, дори да е просто литература за това кой какво казал (така се почва, виждала съм такива писания), лобиране за техни фирми при каквито и да е конкурсни избори на поръчки, а ако не спечелят, омраза, воюване до последна капка кръв, при крайна цел уволняване на виновника.
Според българския политически цикъл промяна ще има, но тези избори са предварително обречени според модерните представи за демократично управление. Да не говорим, че се задава криза. Кризата е идейна. Как да се умножават парите в криза? В тотална разруха? Не останаха варианти. Пък и на никой с пари не му харесва да е васал. Гледайте кризата на париимащите и съобразявайте политическите си опции. Добре е да има оптимизъм, обаче. Рано или късно нещо ще се спука. Такъв тип оптимизъм.
Виж целия текст в блога на Зоя Маринчева
Зоя Маринчева е журналистка и преводачка. През 2000 г. се установява в Остин, щата Тексас. Публикува авторска поезия, рецензии и преводи в български и американски издания, сред които To Topos, Two Lines, Washington Square Review, Zoland Poetry, антологията Thresholds, Литернет, Литклуб, Erunsmagazine. Сега живее в Сан Антонио.