Руска агенция: Иранската ядрена бомба не е заплаха, а гарант за сигурността

Реакторът в атомната централа в Бушехр, на 1200 км южно от Техеран. Снимка: Ройтерс

На 21 май Иран отново напомни за себе си. Официално беше обявено за успешно изстрелване на нова балистична ракета с обсег 2000 мили. Това означава, че при нужда Иран може да нанесе удар по Израел и югоизточна Европа. Разработвана била и нова модификация, която можела да стигне крайбрежието на САЩ. На изпитанието присъствал лично президентът на Иран Махмуд Ахмадинеджад, който със сигурност си позволява „да попрекали“ в речите си. Все още не е съвсем ясно доколко е било успешно пробното изстрелване и дали Иран изобщо разполага с такава ракета.

Белият дом реагира според очакванията. Естествено изрази „загриженост“, естествено акцентира върху необходимостта от „възпиране на ядреното  разпространение“ и т. н. Заслужава внимание, че в споменатото изявление се поставяше под съмнение самият факт, че е имало изпитание, и беше подчертан стремежът „всички въпроси да бъдат решавани на масата за преговори“. Което всъщност трябваше да докажем.

Мнозина експерти са единодушни, че изпробването на ракетата и съответната пиар кампания по този повод са били необходими на Ахмадинеджад, само колкото да подсигури предизборната си тактика и да събере допълнителни гласове. Нищо чудно да е така, защото въпросната тактика на днешния ирански лидер включва като основен момент антизападната и антиизраелската риторика. „Некоректните политически изявления“ по време на конференция за расизма и изпробването на „нови“ ракети са брънки от една и съща верига. По-рано същият този Ахмадинеджад обвини американските военни, че финансират и обучават отряди на иранската опозиция на територията на Ирак, а след това ги прехвърлят в страната, за да дестабилизират обстановката там.

Струва ли си да гледаме сериозно на подобни изявления? Според нашата оценка, не. Ще се опитаме да обясним защо. Ахмадинеджад не е Хитлер. Нито му е писано да стане нов Хитлер някой ден. Времето вече е друго и светът не е същият. Днес никой в света няма да допусне възникването на нова глобална заплаха. И не бива да смятаме иранските молли за пълни идиоти и фанатици, които не разбират това и не оценяват трезво своя военен и човешки потенциал.

Целта на всички тези игри е съвсем различна. Основен момент е курсът към гарантиране на собствената сигурност. За което отчасти носят вина и самите американци. Да погледнем Югославия и Ирак – от една страна, и Северна Корея – от друга. В първия случай – бомбардиране и окупация, във втория – продължителни и досадни преговори и отстъпки по всички направления. Въпросът опира до притежанието на ядрен потенциал. А в случая с корейците няма никакви реални оценки на ядреното им оръжие, има само догадки и един ядрен реактор*.

Иран си направи извода, който се налагаше – почти абсолютен гарант за неприкосновеността на една държава е ядреното й оръжие или явните намеци, че го притежава. И то не само някаква огромна сфера, в която има нещо радиоактивно и протичат някакви процеси, а и средства за доставка на тази сфера на домашния адрес на потенциалните агресори. Например АЕЦ в Бушехр, освен че създава алтернатива на невъзобновяемите въглеводородни горива, представлява и един вид „защитен щит“, тъй като бомбардировката на една вече работеща централа може да предизвика нова чернобилска катастрофа, но вече в Близкия изток. Надали подобна перспектива би зарадвала някой от най-близките съседи на Иран. Да не говорим за Западна Европа.

Ще повторим. Целта на иранското ръководство е да осигури безопасни условия за създаване на нова персийска регионална велика сила. Изобщо историческата памет на персийците, за разлика от тази на арабите, клони към имперско съзнание. Или към месианско-регионално, ако се придържаме към днешните реалности.

Това до голяма степен обяснява раздвоеното съзнание на иранците. От една страна, те спазват шериатските закони и избират фанатици на президентския пост, а от друга – при всяка удобна възможност гледат да нарушат тези закони, с голям интерес следят последните тенденции в западната мода, музиката и т. н. И тук не става въпрос за „умерени“ или „изроди мракобесници“. Който и да спечели предстоящите избори, курсът на страната ще остане без промени. Единствената разлика е дали все така ще се разпалва антизападна истерия или не. Пътищата към една и съща цел може да са различни – да тръгнеш към нея „подмолно и скришом“ или пък „открито, с вдигнато чело“. Засега Техеран избира втория вариант, вероятно защото смята (с основание може би), че колкото „по-яко се опре“ на западняците, толкова повече ще постигне.

Иранският елит чудесно схваща какво ще означава да размени ядрени удари например с Израел. Просто самоубийство, а то не влиза в плановете на тези хора. Освен това Техеран разбира, че без западни технологии ще е невъзможно да се превърне в регионална суперсила, с която другите да се съобразяват.

В крайна сметка, къде ще изнася Иран своя петрол и своя газ? Откъде ще получава валута? Всеки изолационизъм рано или късно ще рухне под бремето на икономиката. Оттук следва логичният извод. Взаимноизгодното сътрудничество със Запада или поне някакво сближаване ще започне, едва след като бъде сигурно гарантиран иранският суверенитет. Необходимата сигурност не може да се гарантира с увеличаване на обикновените въоръжения – само с ядрено оръжие. Нека да не е модерно, нека да е недоразработено, обаче да е ядрено.

Ще повторим, че това развитие на събитията до голяма степен се дължи на американците, обзети от неудържимо влечение „да установяват демократичен ред“ на всяка цена, често със силови методи. Сега вече Барак Обама може колкото си ще да говори за „неразпространение на ядреното оръжие“ в света – връщане няма. Духът е излетял от бутилката. Иран със сигурност ще бъде последван от други държави и цялата картинка на света ще изглежда съвсем другояче. Вашингтон го осъзнава и тъкмо затова е поел курс към преговори. Израел вече престава да смята тази гледна точка за категорично неприемлива. Да, Иран означава заплаха и неприятни емоции. Да, всички помнят Холокоста. Израелците обаче вече нямат шанс да направят нищо реално. Дори евентуални силови удари срещу Иран биха могли само да отложат проблема – нищо повече. Иран не е Ирак и нещата не може да приключат само с бомбардировка на един недостроен реактор. С една дума, в средносрочна перспектива трябва да сме готови, че – независимо дали го желаем – Иран (и не само той) ще стане член на „ядрения клуб“. Това е реалното положение.

*Междувременно Северна Корея обяви, че е извършила ядрен опит, което беше потвърдено от руското министерство на отбраната.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.