Преди 20 години падането на комунизма започна от Москва

Михаил Горбачов преди да получи Медала на свободата от Националния конституционен център в Пенсилвания – награда за усилията му в налагане на свободата и за приключването на Студената война. Снимка: Ройтерс

Отбелязваме 20 години от най-забележителната година през втората половина на 20 век. На 25 май 1989 г. първият истински парламент в Съветския съюз – Конгресът на народните депутати – откри първото си заседание. Беше истински, защото, за разлика от всички предишни съветски законодателни събрания, мнозинството от членовете му беше избрано в изборна надпревара. И беше истински, защото още от първия ден имаше парламентаристи, които бяха готови да критикуват партийното ръководство, поведението на армията и КГБ, при това безнаказано.

Скоро последваха други важни събития. 4 юни 1989 година беше денят на кървавото потушаване на продемократичните демонстрации в Пекин. Той беше крайъгълен камък и на нещо различно в Европа. Убедителната победа на движението „Солидарност“ на изборите в Полша беше приета от комунистическите лидери след кръгла маса, на която беше постигнато споразумение за новите правила на играта в полската политика. След тези избори в Полша вече липсваше нещо, което реално можеше да бъде наречено комунистическа система. По-късно през тази година на големи промени видяхме падането на Берлинската стена и бързото рухване на комунистическите режими в Източна и Централна Европа.

Голяма част от журналистическите публикации тази година по повод на годишнината ще бъдат за събитията, които привлякоха най-голямо внимание – големите демонстрации в централноевропейски градове и, преди всичко, източно и западногерманците, танцуващи върху стената, разделяла Берлин от 1961 година. Въпреки това най-важните промени, онези, които направиха възможна трансформацията на Източна Европа, се случиха другаде – в Москва.

Няма абсолютно никаква мистерия около това, че през 1989 г. Полша, Унгария и тогавашна Чехословакия станаха независими и некомунистически държави, след като веднъж народите в тези страни разбраха, че това няма да доведе до съветска интервенция. Същото важи дори за разрушаването на Берлинската стена, последвано от обединяването на Германия година по-късно. Всички тези неща щяха да се случат години по-рано, ако не беше изключително правилното предположение в Източна и Централна Европа, че зад местните партийни лидери стои съветско ръководство, решено и готово да използва всички средства на разположение, за да запази комунистическите режими в онази част от Европа, която то смяташе за своя легитимна плячка от Втората световна война.

Така че е необходимо обяснение не толкова какво се случи в Източна и в Централна Европа, а защо Москва промени своята политика. Широко разпространено обяснение, особено в САЩ е, че президентът Роналд Рейгън накара Съветския съюз да падне на колене с комбинацията от твърда риторика и увеличен военен бюджет. Но Рейгън беше президент при управлението на четирима съветски лидери – Леонид Брежнев, Юрий Андропов, Константин Черненко и Михаил Горбачов – и нищо не се промени, преди последният от тях да стане генерален секретар през март 1985 година.

Падането на комунизма в Европа се приписва и на папа Йоан Павел Втори. Избирането му през 1978 година, последвано от триумфалното завръщане в родината му следващата година, несъмнено ентусиазира поляците и вдъхнови движението „Солидарност“, което разтърси полския комунистически режим през 1980-81 г. Въпреки това ресурсите на полската държава бяха достатъчни, за да наложи военно положение и да принуди „Солидарност“ да води нелегално съществуване между 1982-1987 г. Но макар че беше широко адмириран, примерът на „Солидарност“ не беше последван в нито една друга комунистическа страна.

По-достоверната версия е, че тежката икономическа нужда доведе до драматичните промени в съветската външна и вътрешна политика, извършени от Горбачов. Но в средата на 80-те години оцеляха авторитарни режими в страни, далеч по-бедни от Съветския съюз. Съветското общество беше в латентно състояние през 1985 г. Реформата беше тази, която доведе до криза, а не кризата – до реформа.

Решенията, които направиха възможна промяната от 1989 г., бяха взети в Русия през 1988 година в относително тесен кръг, оглавяван от Горбачов. Те доведоха до стъпка в посока на реална изборна надпревара в Съветския съюз и до декларацията на съветския лидер, че няма да има повече интервенции в подкрепа на комунистически режими в други страни. През декември 1988 година в ООН Горбачов говори за „обвързващия характер на свободата на избор“ на управляваща система за народа на всяка страна. Това важи, подчерта той, както за социалистическите, така и за капиталистическите страни.

Трансформацията на съветската политическа система и на съветската външна политика бяха резултат на съюз между интелектуалци от реформистка партия и нов лидер, готов да се вслуша в тях. Съветският политически елит беше дълбоко разделен, но реформаторската част от него имаше огромното предимство да има на своя страна генералния секретар, с неговата все още (през 1988-89 г.) голяма институционална власт. В резултат на това решенията в Москва не само изиграха решаваща роля за разпространяването на комунизма в Източна Европа през 40-те години, а бяха също толкова важни за рухването на комунистическото управление в Европа 40 години по-късно.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.