Слаб-дебел или за шкембе чорбата на брега на Ийст ривър

И така, драги читатели, дойде ред да разкажа една типично американска история, свързана с яденето. И проблемите, идващи от него.

Пак е пролет, пак е Великден. И, както писах в първото си писмо (след Коледа), американците извършиха поредната кулинарна вакханалия.

Не знам дали тази страст към яденето тук е свързана по някакъв (психологически) начин с глада по време на първите заселници от „Мейфлауър“, които умирали като мухи от глад и студ в тогавашна Нова Англия. Оттогава датира и най-американският от всички американски празници, Денят на Благодарността (по традиция всеки последен четвъртък на Ноември). В знак на благодарност към индианците, че са ги спасили от глад (с печени диви пуйки) в ония тежки години, днес всяко американско семейство посреща Деня на благодарността с широко отворени за гости врати, с неизбежната печена (пълнена) пуйка. И с неизбежното преяждане (понякога и препиване) през тези тежки за всеки американски стомах дни. При нас този процес се развива успешно между Коледа и Ивановден…
Моят приятел Ралф Райт казва, че най-хубаво се яде на другия ден след Деня на благодарността, с leftovers, т. е. огризките от пуйката.

Не знам също дали само американците са пристрастени към този вид “голямо плюскане”, както навремето Марко Ферери го показваше в едноименния си филм. Защото аз съм виждал в Будапеща, където живях 7 години, как унгарците пазаруват в петък срещу събота: все едно че се готвят за Третата световна война. Явно у всеки народ има някакъв култ към храната и съпътстващите я приятни моменти по ликвидирането й.

Проблемът обаче е в това, че с голямото плюскане идват и големите ядове. Особено в Щатите. И още по-особено в Ню Йорк.
Една от характеристиките на бедния американец в Ню Йорк, особено на афро-американеца, е, че много от тях са доста закръглени, даже съвсем… Наднорменото тегло сред по-бедните слоеве на (иначе прогресивното) население доведе до истинска епидемия от диабет и високо кръвно налягане, плюс още десетки други болести, ако се вярва на статистиката тук. Особено засегнати са децата на чернокожите американци. Властите бият тревога. В училищните столове се забраняват масово така наречените “джънк фуудс”, т. е. евтини и често лъскаво пакетирани храни, с които децата се тъпчат и наедряват внушително.

Стигна се дотам, че кметът на Ню Йорк Майкъл Блумберг забрани на всички ресторанти и ученически столове да готвят с изкуствена мазнина. На деца и родители непрекъснато се напомня да не посягат към евтините храни. Но в същото време телевизията непрекъснато ги рекламира. И като се знае, че понякога яденето е единственото удоволствие на бедния, той яде като змей, независимо от последиците. (Само моля да не се разберем погрешно: да си беден в Америка не е като да си беден в Судан…)
В този смисъл (за разлика от Судан), ако човек в Ню Йорк е по-закръглен, обикновено го смятат за беден или болен. Или и двете заедно. Слабият, строен човек е символ на здраве, успех и просперитет.

А като си спомня как преди половин век майка и татко, Бог да ги прости, ни тъпчеха – мен и брат ми Иван – с дебели добруджански филии хляб, намазан с един пръст масло и мед, само и само да се поохраним… Все бяхме дълги и тънки като щъркели. На мен това ми беше и прякорът в началното училище – Енчо Щъркела. Обаче, още като видехме гърбовете на майка и татко, хвърляхме дебелите филии с мед и масло в двора на комшиите. Преди да отидем на (пионерски) лагер през лятото, татко все ни мереше на кантара. И като се върнехме пак ни мереше. И пак бяха разочаровани с майка: обикновено наддавахме по 40-50 грама максимум, кантарът не го хващаше…. Такива работи ставаха тогава в Добруджа, драги читателю. Или поне в нашето семейство.
Нейсе, както казва Чудомир, да се върнем към Америка. Фактът, че 20-30, а на места дори 50 на сто от американците са супер закръглени води до невероятни житейски ситуации. Да ви разкажа две-три истории.

В отговор на уголемените си форми, стотици хиляди американци, и особено американки, харчат стотици милиони долари за пластична хирургия. Според Нора Ефрон, една от прочутите дами на литературен Манхатан, жените над 60 години тук (не от работническата класа) инвестират средно по 8 часа и хиляди долари на седмица при пластичните хирурзи и в гимнастическите салони само за “да поддържат някаква форма”.
Култът към младото и красиво тяло е като към Сталин в СССР през 40-те години на миналия век; косите и прическите се поддържат изрядно; зъболекарите се стараят срещу скромната сума от 20 000-30 000 долара усмивките ви да са поне 700 карата; бутиците за педикюр и маникюр на корейците се множат като гъби след дъжд; по време на обедната почивка народът тича по брега на Хъдзън или Ийст Ривър или се поти знойно в джим-овете (б. р. – гимнастически салони, зали за спортуване). Терорът на огледалото и кантара е също толкова силен, колкото и съблазънта на храната, която наднича от всяка витрина.

И как да не ядеш, драги ми читателю, когато (освен в елитните ресторанти) храната е наистина достъпна, евтина и в много случаи дори става за ядене. Няма как да ти липсват българските манджи, тъй като някои наши фирми, македонци, сърби, турци, гърци и албанци са се потрудили да предложат всичко, което може да ви причини кулинарна носталгия, ако го няма. А го има: гроздова ракия, имам баялдъ, пълнени чушки, сърми всякакви – лозови или с кисело зеле (албанците са най-добри на киселото зеле в Ню Йорк, а също и на бюрека…) И т. н. и т. н. Всеки нашенец тук може да ви разкрие тайните на града, особено къде има най-добра шкембе-чорба за махмурлиите рано сутрин…Или баклава и кадаиф…И хубаво кисело мляко (в Whole Foods).

Че как да не наедрееш, при това изобилие? Ако си по-успешен, може да отидеш в Met Opera, сега е сезонът на “Травиата” (а в City Opera пее Алехандрина Пендачнска и рецензията за нея във в. “Ню Йорк Таймс” вчера беше много похвална), 4 билета за семейството на хубави места струват $ 800, с таксито и виното през антракта – $ 900.
Ако обаче заплатата им е по-тънка, хората пропускат Метрополитън Опера, отиват в Kostko (една от веригите супермаркети тук) и за $400 напълват багажника на колата с половин тон месо, мляко, плодове, зеленчуци, десерти и т. н. И цялото 4-членно семейство яде зверски поне 4 седмици.
Яде народът американски, не се шегува. Репликата на Мария-Антоанета за народа и пастите е неуместна, защото има предостатъчно хляб.
Богатите ядат малко и качествено; бедните – много и лошо.

Така средният размер на дрехите в САЩ се е увеличил значително през последните 20 години и модната индустрия коригира различните категории S, M, L, XL. Много магазини вече предлагат дрехи ХХХХХХХL… (естествено, малко надух X-овете).
Но в самолетите можете често да видите как огромен американец (250 кг.) буквално изтласква с изящната си снага пасажера до себе си. И той/тя гледа безпомощно към стюардесата с надежда за някое свободно място, където да се пресели по време на полета. Някои компании вече говорят за двоен билет (две седалки) за по-едричките пасажери… В автобусите в Манхатан често стават скандали, когато някой огромен като гардероб пътник седне до някоя слабичка госпожа със зелена или розова фризура и я притисне до прозореца, така че тя да не може да диша и почва да вика за помощ…

Ето защо, когато неотдавна новият Еърбус кацна за първи път на летището (JFK) в Ню Йорк, телевизионният комик Конър О’Брайън каза буквално:”Днес кацна най-големият авиолайнер от Европа. Разстоянието между крилете му е колкото футболно игрище (US-футбол, of course…) На практика самолетът е толкова голям, че може да побере едновременно 500 пасажера или 80 американци…”

Ето, такива работи могат да се видят в Ню Йорк, драги читателю. Или поне така аз ги виждам в последните 8 години.

В този смисъл, пригответе трапезите, И да ви е сладко.
Наздраве от Ню Йорк.

Искрено ваш,
Енчо Господинов