Проф. Румен Цонев: Започвам деня със 100 лицеви опори, 100 коремни преси. Пиша музика в самолетите…
"Мюзик Айдъл" е пълна заблуда, няма нищо общо с професията на музиканта, казва композиторът
Проф. Румен Цонев е композитор, диригент и музикален теоретик. Завършил е Българска държавна консерватория, доктор на изкуствознанието, доктор на Парижкия университет – Сорбоната. Ръководител е на департамент „Театър“ в Нов български университет. Автор е на музиката за над 200 театрални спектакъла, към игрални, документални и анимационни филми, както и на произведения за музикален театър. Спектакли с негова музика са играни в почти всички европейски страни, САЩ, Канада. Проф. Цонев е гостуващ професор в Сорбоната, в Националната консерватория за драматично изкуство в Париж, Лионската консерватория, Консерваторията за полифонична музика в гр. Тур, в Кралския колеж за музика, Лондон. Основател и главен диригент е на Френския вокален ансамбъл за православна музика. През 2007 година Румен Цонев е удостоен с награда „Икар 2007“ за авторска музика към спектакъла „Дванайсета нощ“, постановка на Младежкия театър, „Аскеер 2007“ за театрално изкуство, за авторския музикален спектакъл „Ритъм енд блус“ в театър „Зад канала“ и авторската музика към „Дванайсета нощ“. Получава и награда за театрална музика`2007 от Фондация „Маестро Димитър Вълчев“, „Златен ритон“ от Международния кинофестивал, Пловдив`2007, за музиката към анимационния филм „А + Е“.
– Проф. Цонев, неотдавна се върнахте от Чикаго. По какъв повод бяхте там?
– От две години съществува културен обмен между Департамент „Театър” на Нов Български университет и Илинойския университет в Чикаго. През 2008 г. американците бяха тук в България, сега наши студенти заминаха там. Миналата година работихме с проф. Крикор Азарян и Валентин Танев върху Чехов и Бекет, сега беше „Женитба” от Гогол. Само след броени дни студентите от Чикаго отново идват тук, защото са изключително доволни.
– Преди 2 години бяхте поставили рекорд с 11 премиери в театъра…
– Това наистина беше не знам дали световен, но поне европейски рекорд с тези 11 премиери в 7 театъра. Разбира се, с времето не ставаме по-здрави и по-млади и това е абсолютно естествено. Не може всяка година да има такъв урожай, но темпото при мен не е спаднало, защото ежедневно полагам грижи за да поддържам тонуса си. Певците с възрастта все повече трябва да разчитат на диафрагмата и ако си позволят и един ден без гимнастика и без активно пеене, това веднага проличава. При мен е така в буквалния смисъл на думата. Всяка сутрин започвам с по 100 коремни преси, с по 100 лицеви опори, с 2000 подскока, за да мога да издържа деня.
– Това е задължителната гимнастика?
– Това ми е събуждането. Не става въпрос за някакъв фитнес или някакви специални грижи за спортна форма. Въпросът е да издържа до вечерта. В противен случай е невъзможно. Много хора казват – ти не си променил теглото си, откакто беше студент. Може би и природата има значение, но аз полагам много големи грижи не толкова за своята „съвършена” фигура, колкото за да издържа физически на това, което работя. Така че това определено е една от жертвите, които правя, за да мога да си върша работата по начина, по който си представям. Иначе и на мен понякога сутрин ми се спи, мързелува ми се.
– „Ритъм енд блус” се играе вече трети сезон с успех. Става ли по-добър с течение на времето?
– Не искам да става по-добър или по-лош, той е такъв, какъвто е. И това е голяма разлика с другите спектакли. Актьорите в началото бяха учудени защо всеки път два часа преди представлението правим репетиция, разпяване, анализ какво не се е получило предишния път и т. н. В този спектакъл музиката е в главната роля, няма много текст за говорене и песните са абсолютно различни – в спектакъла се пеят 82 фрагмента от различни произведения, от различни епохи и стилове. Това е изключително напрежение и не можеш да се отпуснеш. Час и четиридесет минути те не спират и за секунда. Един актьор дори и един месец да не е играл ролята си, той има феноменална памет за кратко време и съответните рефлекси, и щом партньорът му подаде реплика, е в състояние веднага да отговори. В музикалния спектакъл е или „си”, или „ла” – не може да изпееш друго. И ако този момент не е бил стабилен по време на представление, аз трябва да обърна внимание. Това просто изисква съвсем други рефлекси. Благодарен съм на актьорите, че вече трети сезон всеки път почват като отначало. За щастие те имат желанието винаги всичко да бъде по един безупречен начин. Може би това е тайната, че спектакълът има огромен успех и се играе при пълни салони.
– Тази постановка беше и в чужбина…
– Да, имахме щастието да играем представлението в Париж, където имахме такъв успех, че се радвах за актьорите. Разбира се, можеш да имаш успех и тук, но там мащабът е друг, и ако в Париж го приемат добре, значи навсякъде може да се покаже този спектакъл. И слава Богу, скоро го играхме и в Москва, в рамките на дните на България в Русия. А там беше може би най-доброто ни представление в музикално отношение. Да не забравяме и изключителната руска публика. Персоналът на театъра с безкрайно уважение се отнася към актьорите, те просто благоговеят пред хората на театъра. Това е един малко позабравен рефлекс у нас и затова не може да не ни впечатли и да не ни достави удоволствие.
– Спектакълът, за щастие, е разбираем и за чуждестранна публика.
– Това е търсено умишлено, защото музиката е в главната роля. Но тя би могла и да провали едно театрално произведение, ако не е на мястото си. Защото винаги трябва да се намери нейният генетичен код – театърът е в гените на музиката. Не случайно имам един термин, който въведох в употреба – „театрогеничната природа” на музиката. Терминът се наложи в Сорбоната, оттам се надявам да навлезе въобще в европейското музикознание.
– Продължавате ли да работите в Сорбоната?
– В Сорбоната вече не, но работя в Париж толкова, колкото и в София – три дни съм тук, четири там и обратното. И там, и тук правя едно и също. По целия свят правя едно и също. В момента пиша музика за един австрийски филм, който се нарича „Дъщерята” и вътре участват две български актриси – София Кузева, която може би много хора помнят от филма „Вчера”, която от години живее в Германия, и Меглена Караламбова, която играе майка й в един много интересен проект. Това е авторско кино, което ни връща малко към стилистиката на Тарковски. Така че ми е интересно. За мен това е смяна на лудешкия ритъм, който имам. Изведнъж един съзерцателен филм, който е като движеща се фотография, съвсем друга представа за времето има там. Една творческа провокация . Автор на филма е Бернхард Камел.
– Продължавате ли да пишете музика в самолетите?
– Ами къде другаде? Там ми минава животът, може би най-дълго време съм в самолетите. От друга страна, това е мое лично време, когато се чувствам спокоен. Аз съм от хората, на които не им спира устата, винаги има сто души около мен, но в самолета съм най-големият темерут. Това моето време, пускам кепенците, отварям нотите, или просто си размишлявам. Няма шанс някой да ти звънне на вратата, по телефона. Знам, че няколко часа е моето време. И трябва да си свърша работата. Защото пътуванията са едно, това, което пише по вестниците е второ, а това, което върша като работа е абсолютно различно.
– Наскоро пак се повдигна спорът дали пълните театрални салони са признак за качество…
– Разбира се, че не са. Но не трябва да стигаме до интелектуалната перверзия да казваш, че това не е най-важното, че аз не правя спектакли за публиката, че многото хора са признак за ниско качество. Нищо подобно. Ние се храним от това. И всички артисти могат да потвърдят, че когато има публика, когато те аплодират – това с никакъв допинг не може се замени. И много ми е интересно за какво тогава съществуваме, за какво работим, и за кого го правим всичко това?
– Как преценявате състоянието на театъра днес?
– Най-различно. Има, разбира се, вълна, която през годините отива нагоре-надолу, но положението понякога зависи дори и от сезона. Щом времето се стопли, салоните се опразват дори на хубави представления. Така че причините са различни. Радвам се, че „Ритъм енд блус” се игра пак в препълнена зала. А наедно от последните представления влизам вътре и виждам много камери. Почудих се какво става. Оказа се, че „Мюзик айдъл” гостуваше на представлението. Но много се зарадвах, че актьорите пяха като змейове и че показахме, че има един друг начин въобще на отношение към професията. Защото не е тайна, че формати като „Мюзик айдъл” и други подобни са една пълна заблуда. Едни хора имат някакви качества, не повече или по-малко от много други хора, са принудени при много унизителни условия да внушат на масовия зрител, че за 2-3 седмици можеш да станеш певец или не знам си какъв. Това не е вярно. Животът е друг, професията е друга. Тя е много сериозна, тя е за цял живот, и не можеш дори срещу 250 хиляди лева да докажеш на хората, че това е пътят.
– Предишните победители се позагубиха май?
– Това не е моя работа. Това са шоу формати, нека да си съществуват, но те нямат нищо общо с професията на музиканта. Младите хора не са виновни. Как оттук нататък ще ги убедиш, че никога повече няма да пеят или че няма никога да ги слушат милиони хора за една вечер, колкото ги слушат сега. Може би есемесите са най-важните в България. Имам чувството, че един ден и новините ще почват по този начин – че е станало някъде земетресение и който смята, че жертвите са 10 000 да се обади на този номер, който смята, че са 20 000 на друг номер и накрая ще обявят победителят. Съжалявам, че давам такъв жесток пример, но дотам сме я докарали.
– Смятате ли, че изпълнителите в „Мюзик айдъл” имат качества?
– Нямам време да гледам, но много се надявам да е така. Трябва да се знае също, че истински артистичният човек е доста свенлив и много самокритичен по природа, така че няма гаранция, че точно той ще се яви на подобен кастинг. Отбираме от това, което се явява.
– Музикални ли са българите?
– Не повече от всички други хора по земята. Това е още една дълбока заблуда – българските гласове, българските актьори били много музикални. Те може да са музикални, както ги е родила майка им. Съжалявам, че точно аз трябва да го кажа, тъй като съм един от тези, които работят с гласовете на актьорите, но почти няма актьор над 30-годишна възраст, който да е запазил естествения си глас, който да не е го е развалил с пиене, пушене, с лош режим. Когато е пукната цигулката, колкото и да си музикален, не можеш да свириш добре. Нямат дисциплина. Всички говорят, като че ли са на 83 години.
– Кое ви зарежда с енергия?
– Студентите. Щастлив съм винаги да съм сред млади хора, които да поддържат илюзията, че не остаряваш чак толкова бързо, което е една сладка илюзия. Те не подозират колко много ми дават. И когато имаш насреща си предани хора, с които можеш да пробваш много от своите идеи, наистина е късмет. Това е моята лаборатория.
– Като ги слушах на концерта, се питах къде и как биха се реализирали, къде ще намерят публика за тази великолепна музика?
– О, ако мисля за това, трябва да се самоубия. Аз съм длъжен да прибавя колкото се може повече цветове в тяхната палитра. И се надявам това да им даде повече шанс в бъдеще, защото друго не мога да направя. Всеки си има своя път, своя вид талант, своя късмет. И когато попадне в ситуация да избират между него и друг човек, да може да извади още един коз. Ако това му помогне в живота, какво по-хубаво. Иначе всеки сам си извървява и изстрадва пътя. Никой не може да ти помогне. Никой! Каквито и да са родителите ти, каквито и връзки да имаш.
– Младите осъзнават ли трудностите, които ги очакват?
– Не, нищо не разбират, както и ние не сме разбирали като сме били млади. Аз ако знаех какво ме чака, никога нямаше да тръгна да се занимавам с това. С течение на годините ме интересуват две неща – да имам работа и да не се взимам насериозно. И се надявам това да ми помогне да направя може би не толкова многобройни, но стойностни неща.
– Миговете на щастие?
– Има ги, разбира се, но изглежда така е устроена човешката система въобще, че колкото по-малко време ти остава като жизнен път, толкова по-скъпо трябва да плащаш за все по-кратките мигове щастие, които те осеняват.