Българката Татяна от Преслав, Украйна, която срещнах в Париж

А вие от Русия ли сте?”, попита ме синеока продавачка в един парижки бутик, докато разглеждах намалените сака.

Татяна от Преслав, Украйна, от 5 години живее в Париж, омъжена за художник французин. Снимка: личен архив

„Не, от България… А да не би вие да сте от Русия?”
„От Украйна. Но разбирам български. Баба ми и дядо ми са българи.”
Така тръгва разговорът ни, продължил и на другия ден в едно близко кафене поради спонтанно възникналите взаимни симпатии.

Оказа се, че бабата и дядото на Татяна са от Преслав. Но не от известната на всички ни втора столица на Първото българско царство Преслав, сред чиито руини всеки се е разходил поне веднъж в ученическия си живот. От село Преслав на територията на днешна Украйна някъде край Приморск на брега на Азовско море. Всички села наоколо там са български – Бановка, Лозоватка, Райновка, Петровка, Коларовка, Зеленовка, Ботево… И фамилиите са български – имало Гешеви, Пенчеви, Милеви, Върбански, Калоянови, Фуклеви, Драганови, Кьосеви, Македонски, Маркови…

В края на 18-и и началото на 19-и век много български семейства, чули за поканата на Екатерина Велика да се заселва този край, оставили несигурното съществуване в поробената родина, за да поемат на далечен път към по-спокоен, както са си мислили тогава, живот. Получили земя и по една сребърна рубла на човек (много пари за онова време). Построили къщи, някои станали рибари, други си останали земеделци, гледали крави, кози. Раждали деца – по много, както било прието навремето.

Бабата на Татяна Раиса Върбанска (третата отляво надясно) с други български в селото Преслав в Украйна. Снимка: личен архив

Корените на дядото и бабата на Татяна са в македонския край, точно къде – не знае. Той се казвал Върбански, тя по баща Гогунска… Родени са в Преслав, Украйна – тя през 1911, той с година по-млад. Харесали се, оженили се, вдигнали си къща, имали седем деца… В годините на колективизацията разбира се влезли в колхоза, той бил най-добрият комбайнер на селото, така е известен – Върбански комбайнера. Татяна е родена в Крим. Баща й бил военен летец, работил там на базата. Но всяко лято тя отивала за ваканцията при баба и дядо. Така научила български. И днес когато майка й има да й каже нещо, което не иска да разберат останалите, минава на български.

Самата Татяна разбира всичко на български, а като прекарва лятото на село и проговорва. Там попада сред множество роднини – лели, чичовци, първи, втори и трети братовчеди. „Българският език е някак… сладък, не знам как да го обясня…” Харесва й българският хумор. „Така както българите се шегуват никой не може… Трудно е да се предаде. Ако го преведете, вече не е смешно. Емоционални хора са, разговорите им са низ от майтапи, много е весело. Като отидем в Преслав, се разтоварваме.” На село празнуват на мегдана, извиват хора. И тя се е учила да играе  хоро.

Бабата на Татяна Раиса Върбанска е потомка на преселници от Македония. Снимка: личен архив

В Париж е вече пета година. Завършила е филология още в съветско време, преподавала чуждестранна литература. Когато Съюзът се разпада и започва преходът с всичките му трудности, се опитва да търгува, но не й харесва и се връща в училище въпреки малката заплата. После среща френския рицар на бял кон… Как са се намерили? „Той ме намери.”  Мъжът й е художник, пътувал в Русия и Украйна, така се срещнали.

Още търси мястото си в новия живот. Това в бутика е временно. Трябва нещо да се работи, а така общува с хора, практикува френския си (който, впрочем, е много добър). След работа търчи на курс по английски. И пише стихове. Има вече една издадена книжка, засега на руски.

Новата й страст е да пише хокку, танка и сонети на руски в стила на японските класици. „Това е ново направление в руската поезия, много ми харесва, близко ми е като изкуство. Имам си страничка в Интернет.” По-късно видях в нета, че Татяна е спечелила конкурса на един литературен сайт в раздел танка за 2008 г.

Татяна със съпруга си художник в Париж. Снимка: личен архив

Мъжът й пък работи  в Дисниленд. Отделно прави книжка с комикси за летците от френската въздушна ескадрила „Нормандия-Неман”, действали в състава на Съветската армия и прославили се с героизма си през Втората световна война. Чул от бащата на Татяна историята и се вдъхновил. На Татяна й става приятно, че знам за ескадрилата (б. а. – когато Де Гол призовава французите на борба с фашистите, френските пилоти трябва да избират между английската и съветската армия. В английската им дават да разберат че няма да бъдат бойни летци и те отиват да се бият с германците на Източния фронт).

Приятел на мъжа й, американец (глобализацията в пълната й красота!), е написал за ескадрилата художествен сценарий, но базиран на факти и истински герои. А мъжът на Татяна рисува комиксите на ръка, не иска да използва компютър, защото така е по-красиво.

Татяна (вляво) със семейството си преди 6 години – баща й, майка й, сестра й и племенницата Вероника Милева, която сега учи в българския лицей в Приморск. Снимка: личен архив

Връщаме се към Преслав. Баба Раиса е починала през 1994, дядото по-рано, но Татяна го помни. Той пеел български песни, много мелодични, свирил на цигулка. Обичал особено „На трапеза” – дълга песен, разказваща за мъките на българския народ под турско робство. Майка й е пък пеела „Да има вино червено, Радо ле …” И „Море на младостта” на Лили Иванова.

А баба й така и не научила добре руски, цял живот на български говорела. Все работела – вкъщи, в градината. Отгледала седем деца, три момчета и четири момичета, преживяла войната.  Готвела български „манджи” – кавърма, картофена и лучена яхния, чорба. Питки и хляб печала сама. И сама правела овче сирене в саламура. „Никой не може да готви по-вкусно от нея, нито майка ми, нито леля ми. И майка ми готви български манджи, но не е същото”, разказва Татяна. „Баба ми правеше тиквеник. И млин – като тиквеника, само че с извара, а за Коледа слагаше в него фигурки от сливови клонки.” Явно няма дрян из оня край… За Коледа пък правели гевреци. Черпели с тях, когато идвали коледари и викали на двора: „Славите ли Бога?”

На Старата Нова година (13 януари, по старому Васильовден) нареждали: „Сурва година, червена ябълка в градина, зелен клас на нива, пак до година…” Татяна произнася всичко това със силен акцент, но все пак на български и ме гледа с леко смущение – много ли греши? А на мен ми става драго да разпозная имената на гозбите, да чуя научените в детството куплети на сурвакарницата… Как за толкова години тези хора са запазили езика си и традициите си. Как без да учат български език и история в училище помнят миналото си, корена си и са успели да предадат обичта към далечната си родина на деца, внуци и правнуци.

Сега в Приморск има украинско-български лицей – смята се за престижно училище. Много от випускниците му отиват да следват в Русе, във Варна, в София. „Племенницата ми Вероника учи там, говори вече много добре български…”

Разделяме се. Обещавам да пратя снимки от „историческата родина”, както нарича Татяна България, в която още не е стъпвала.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.